Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 май 2004

ПРИЕХА НИ В НАТО. Е, И ...?

Eвроатлантически ценности или рефлекси от времето
на Варшавския договор?

Димитър Русев

Страната ни направи и последната формална стъпка, която я делеше от дългоочакваното пълноправно членство в Северноатлантическия съюз. За ознаменуване на събитието 2-ри април бе обявен за официален празник. Празникът е естествен венец на многогодишните усилия и очаквания, на вече направените и на бъдещите жертви и компромиси от страна на българското общество и българската държава. Нито подмятанията, че това е един администриран празник, нито ехидните закачки с бирата с НАТО-вски етикет или с други странни идеи по чествуването могат да намалят значимостта на събитието.

Без съмнение, повече от всички имат основание да се гордеят и да празнуват тези, които преди четиринадесет години имаха увереността и куража да застанат зад тази абсолютно непопулярна тогава идея и преодолявайки стената от съпротива и неразбиране, не само да преобърнат общественото мнение, но и със самоотвержените си усилия да придвижат страната ни стъпка по стъпка към заветната цел.

Днешното голямо разширение на НАТО е исторически момент в най-новата история на Европа. То е ключова стъпка в трансформацията на Алианса наследен от епохата на студената война в качествено нова система за сигурност в един глобализиран свят с нови предизвикателства към сигурността. Ефектът на тази система далече надхвърля географските рамки на Европа и Северна Америка - зоната на отговорност очертана преди 55 години от Вашингтонския договор. България е един от основните субекти на днешния етап от тази трансформация. Само този факт е достатъчен, за да оценим събитието като ключово за историята на страната ни, а официалната церемония по встъпването ни в Алианса - като истински национален празник.

Общият исторически оптимизъм, фанфарите и знамената обаче не бива да ни пречат да видим и проблемите, които хвърлят сериозна сянка върху повода ни да празнуваме. Тяхно естествено резюме е еретичният въпрос: "Приеха ни в НАТО. Е и ...?"

"Преобръщането" на общественото мнение е безспорен факт, но той не отменя въпросите за качеството на тази промяна: Дали и доколко българското общество бе адекватно подготвено за членството в Алианса? Дали и доколко бе работено за формиране на зрели очаквания и отношение към него? Дали бе направено достатъчно за разбирането, че тук не става дума просто за поредната външнополитическа преориентация на България, за поредното "обръщане на полюсите", а за влизане в нов тип международна военно-политическа общност? Това което неизбежно се натрапва на вниманието в тази връзка е злоупотребата с понятието "евроатлантически ценности". Ако не си дефинирал ясно едно понятие и не си положил усилия да го преведеш на разбираем за масовата публика език, а същевременно го предлагаш като основно обяснение на политиката си и на стратегическите й цели - това си е чиста злоупотреба с думите. Още по-непростимо е словоблудството да се опитваш да обясняваш с ценности военни действия, които по принцип винаги са били мотивирани на първо място от интереси и стратегически цели. В този ред на мисли, откровена "меча услуга" за популярността на каузата НАТО бяха непохватните опити да се използуват евроатлантическите ценности за прикриване на интересите и за оправдание на непопулярната, опасна и подкопаваща единството на Алианса политика спрямо Ирак и ООН, водена от все още управляващата отвъд Атлантика неоконсервативна върхушка на една партия. Подобен подход, струва ми се, стои твърде далече от прокламираните ценности и твърде напомня на модели и рефлекси от един друг военно-политически блок, който от 14 години е в миналото.

Голяма част от българите разчитат вярно посланията и възлагат на приемането ни в НАТО и в Европейския съюз съвсем реалистични надежди. Разочаровани от поведението на националния ни елит и от възможностите за ефективно гражданско влияние върху него, те виждаха и виждат в НАТО и в ЕС онзи външен фактор, чийто натиск може да принуди българската политическа класа да ускори процеса на реформи. Казано с други думи, трезвите очаквания свързват членството в НАТО и в ЕС с ефективна политическа, правна и административна система, подобна на системите в държавите, които българинът все още нарича "нормални" в противовес на негативната му оценка за собствената му държава.

Тъй като НАТО е военно-политически съюз с основна задача -колектив-на сигурност, то и очакванията по отношение на членството в него са свързани с тази сфера: с повишаване на ефективността на въоръжените сили, гражданската отбрана, разузнаването и органите осигуряващи вътрешния ред и сигурността на гражданите, с повишаване на ефективността на планирането, управлението и взаимодействието на тези институции, с привеждането им в съответствие с изискванията на гражданското общество и на гражданския контрол върху тях. От гледна точка на тези обществени очаквания, състоянието на реформите към момента на приемането ни в НАТО е по-скоро източник на разочарования. Подобен проблем не съществува само за изпълнените с консуматорски очаквания, които свързват приемането ни в Алианса единствено с въ-ображаемия поток от блага и изгоди, с който организацията безвъзмездно щяла да ни ощастливи след присъединяването ни.

По този повод, онези, които следят внимателно събитията, вероятно добре си спомнят унищожителната критика, на която през януари т.г. американският професор Джефри Саймън подложи състоянието на военната реформа у нас. Резюмирано, това което проф. Саймън каза в прав текст е, че реформата във въоръжените ни сили е спряла, че България не е готова за членство и че приемането й в Съюза ще е повече резултат на политическа конюнктура и политически сметки. Няма как да не си спомним и нервните реакции на политическия ни и военен елит. Привикнали да възприемат само бодряшките дипломатични потупвания на НАТО-вски политици, нашите "реформатори" бяха твърде неприятно изненадани и объркани от премия, чужд на дипломатически съображения и увъртания тон на един експерт поставящ под заплаха плановете ни за ускорено присъединяване към Алианса.

Като оставим настрана емоционалното отношение и реакцията на обида, която предизвикаха у някои острите думи на проф. Саймън, ще видим, че дори и беглото сравнение на състоянието в тази сфера с моделите, които приемаме за еталонни, наистина е много повече източник на неудовлетворение и разочарование, отколкото повод за празнични настроения. Ако ценностите са нещо не така очевидно и позволяват с тях да се спекулира, то моделите, процедурите и практиките, в които са материализирани тези ценности са съвсем осезаеми и позволяват подобно сравнение. И понеже общите констатации са нещо, с което също може да се спекулира, ще си позволя да приведа и сравня и конкретни примери, от които картината става по-плътна и разбираема, дори и за тези, за които общите изводи говорят твърде малко.

Основен принцип на западните демокрации и на демократичното общество из-об-що е гражданският контрол върху властта, в това число и върху силовите ведомства. Из-ходно условие за реализацията на този принцип е откритостта на управле-ни-ето и пра-вото на гражданите да бъдат информирани. Следвайки това изходно условие правителствата и отделните институции издигат връзките с обществеността и с медиите (PR) на висотата на наука и изкуство. Успешният PR е неотменна част от доброто управление и залог за защита на интересите на ведомството, за представянето на неговите позиции и интереси пред общественото мнение във възможно най-добра светлина. Заради това институциите изразходват значителни средства, изграждат цели отдели и дори наемат специализирани фирми. За силовите ведомства професионалният PR е от още по-голямо значение, както заради важната им и на моменти драматична роля в обществото, така и поради изискванията на свързаната с националната сигурност държавна тайна.

В противовес на това, тоталитарната комунистическа система бе своеобразен исторически шампион по секретомания. Съгласно всеобхватния "Списък на сведенията представляващи държавна тайна", почти всичко можеше да бъде тайна. Дори и общественото мнение бе тайна за самото себе си. За съжаление и досега, 14 години след началото на промените, неотменният инстинкт на управляващи политици и на шефове на държавни структури от всякакъв ранг е да се хванат за държавната и ведомствена "тайна" като най-удобния "спасителен пояс" за да защитят користни ведомствени интереси, да прикрият грешки, управленска немощ, закононарушения, а понякога дори престъпления.

Естествено, въоръжените ни сили са сфера, в която този "пояс" стои най-естествено, най-удобен е и може би е най-често използуван. Нека да вземем за пример фактите около една от най-знаковите теми - българската военна мисия в Ирак, тема към която българското обществено мнение проявява заслужено голям интерес и която би трябвало да бъде приоритет в PR дейността на МО и ГЩ.

Като изключим политическата шумотевица около самото изпращане на мисията, българската общественост не знаеше почти нищо конкретно за батальона ни в Карбала от август до трагичните събития през декември 2003 г. Вместо да отговорят на повишения интерес на обществото и да използуват отличните възможности за патриотично възпитание и за реклама на военната професия, МО и ГЩ предпочетоха удобството на секретността. На първия журналист от вестник, който тръгна да отразява работата на нашите военни в Ирак, в България бе отказана информация защото била "секретна". Едва в Карбала, от местното население журналистът ни (а чрез него и цялата ни общественост) за първи път, месеци след началото на мисията научи, че всъщност батальонът ни е разположен в две бази.

Единствената по-детайлна информация за живота в база "Индия", за нейната защита и за драматичните събития на 27-ми декември българското общество получи от две предавания на "Шоуто на Слави". Ако в тезата за "военната тайна" имаше поне капка професионална логика, ръководителите на военното ни ведомство щяха да съдят Слави Трифонов. В действителност, те би трябвало, ако не да платят, то поне да са благодарни на шоуто, че само в две предавания то свърши това, което едно от най-големите ни министерства трябваше, но не можа или не искаше да направи в продължение на половин година.

Да би имало как МО и ГЩ биха мълчали и след атентата и всъщност се опитват да го правят, въпреки че това вече е не просто невъзможно, а абсурдно. Съгласно разпространената в медиите информация, със заповед на ген. Колев на завръщащите се в България ранени войници бе забранено да дават интервюта на журналисти. Разследването на инцидента също е секретно. Каква ли чувствителна информация трябва да прикрие тази секретност: дали за сигурността на една напълно разрушена и вече несъществуваща военна база или за нечии управленски и професионални провали?

На тези, които все още си мислят, че е нормално всичко във военната сфера и особено военните ни мисии в чужбина да бъде тайна, ще припомня телевизионната картина предавана на живо от CNN или от Sky News директно от театъра на военните действия, нещо което след 1991 г. се приема като съвсем естествено. През март 2003 г. всички ние, заедно със стотици милиони зрители по цял свят можехме да наблюдаваме с часове как американските танкове напредват през пустинята на север към Багдад. Предаването се излъчваше на живо чрез сателитна връзка направо от един от танковете, а журналистът от CNN, с каска и екипировка по-скоро напомняше на военен кореспондент на служба на въоръжените сили. Медийна политика, която сякаш идва от съвършено различен свят, с който нашите въоръжени сили и политиката на отбранителното министерство нямат нищо общо. Надали някой ще допусне, че едни от най-бое-спо-собните в света въоръжени сили нямат тайни и адекватна политика за опазването им, или пък ще отрече ползата от подобно ефектно въздействие върху общественото мнение.

За да е още по-плътна представата колко сме далече от онова, което би трябвало да бъдем и до каква степен връзките с обществеността са се превърнали в наука и във всекидневна практика за съюзниците ни ще споделя епизод от непосредствения си опит по време на обучението ми в Университета на военноморските сили на САЩ. В началото на 1999 г. в Монтерей, Калифорния, където се намира този университет, се проведоха анти-терористични маневри "City Warrior" със съвместното участие на всички родове войски, националната гвардия, полиция, анти-кризисен щаб и т.н. Занятието се натъкна на такава ожесточена съпротива и демонстрации от страна на местното население, медии, и неправителствени организации, че на моменти изглеждаше, че нещата са поставени на карта. В последващ анализ, който бе предмет на работата на моя американска колежка се изтъкваха слабостите и това което нормално е трябвало да се направи при подготовката на занятието. Анализът включваше все неща, които са на светлинни години от практиката на нашето силово ведомство: предварителен анализ на структурата и на нагласите в общественото мнение в района, набелязване на мотивите и на потенциалните точки на обществена съпротива - личности, организации и медии, предварителни срещи и въздействие върху тях, предварителна работа с всички локални медии за формиране на позитивни нагласи сред широката общественост, и т.н.

Последният пример ясно подсказва и за още едно рязко различие между "нас" и "тях". То е в цялостната философия по отношение на проблемите на сигурността и отбраната. Не само на общите въпроси на сигурността, а и на всяка отделна военна акция и в САЩ, и във Великобритания се гледа като на комплексна задача, която изисква еднопосочно и синхронизирано въздействие на всички фактори: военни, политически, дипломатически, медийни, икономически и други. Във връзка с това е и особеният акцент при обучението на американските офицери върху т.нар. "joint operations", който засяга не само отработването на взаимодействието между отделните родове и видове войски, но и взаимодействието с всички останали структури на държавата и гражданското общество, които могат да имат отношение към една или друга конкретна задача.

Обратно на това, у нас допреди 5-6 години в масовото съзнание сигурността все още се възприемаше преди всичко като проблем на военните, а не като комплексен проблем ангажиращ повечето държавни структури. Не само масовото съзнание, но и политическия ни елит все още продължава да гледа на военните акции, като на задача и отговорност само на военните специалисти, която се свежда до оръжия, униформи, военна тренировка и дисциплина. Ярък израз на подобно отношение бе цялата политика на държавата ни свързана с първия ни военен контингент в Ирак. Батальонът ни бе захвърлен в Карбала без съответствуващата на задачата политическа, медийна и икономическа поддръжка и комуникации. Дори не му беше осигурена в достатъчна степен абсолютно необходимата за подобен тип задачи разузнавателна поддръжка и преводачи. Дори и досега, повече от два месеца след заминаването на втория ни контингент, стои открит въпроса за бюджетния източник на финансирането му.

Политическото и военното ръководство не изпълниха дори минимално необходимото, което се изисква от тях при подобни военни операции - да дефинират ясно целта на мисията и типа на военните задачи, за които трябва да е подготвен и екипиран контингентът. Главното за тях бе и ние да имаме участие. Първоначално се говореше за поддържащи части в съседна на Ирак държава, които няма да участвуват във военни действия, после - за мироопазваща операция. Военният ни контингент замина за Ирак през август - цели два-три месеца след официалния край на войната и началото на по-тежката несиметрична война, на подривната дейност и атентатите. В края на декември, когато база "Индия" бе разрушена и претърпяхме повече от 30 души загуби - убити и ранени, политическите ни ръководители се оказаха изненадани, а атентатът - абсолютно непредвидим (за тях, разбира се). Сега те вече използуват, поне формално, по-уместния термин "мироналагане".

Доколко обществото ни все още е далече от необходимия за подобни мисии комплексен системен подход говори негативната медийна реакция, неразбирането и подозрителността (ярко демонстрирани дори и от журналисти като Кеворк Кеворкян) във връзка с подхвърлената теза, че полското командуване се било договорило с местните шейхове. Ако наистина е имало договореност, то тя не може да се вменява във вина, а е свидетелство за добре свършена работа, която нашите политически и военни лидери не са успели или не са се опитали да свършат. Странно е да претендираш, че си отишъл да умиротворяваш и възстановяваш една държава, че войските ти са там в интерес на местното население, а от друга страна да се отказваш от комуникация и споразумения с традиционните местни лидери и властови структури и да считаш подобно поведение за конспирация и предателство. Дори и окупатор с достатъчно военна сила не би си го позволил, ако иска да се задържи и да контролира трайно положението с минимални загуби.

Системният подход към сигурността има пряко отношение и към един от най-актуалните проблеми - нарасналият риск от терористични удари и подготвеността на нашата държава и обществото за тях. Извън симулацията на активност и показното говорене по въпроса от страна на държавния ни елит е редно да се спомним, че проектът за закон за управление на кризи вече четвърта година събира прах и че все още нямаме изградени адекватни структури, които да обединят и координират действията на различните ведомства в кризисни ситуации, били те резултат от терористични атаки, природни бедствия или промишлени аварии. При това ниво на "подготвеност", надали ще ни стигне фантазията за да си представим последствията от терористична атака като тази от 11-ти март в Мадрид.

Най-накрая е редно да сравним състоянието си и в една сфера, която далеч не е последна по значение - кадровата политика.

Във връзка със системния подход към проблемите на сигурността и с акцента върху "joint operations" офицерите в САЩ и вероятно в повечето западни армии се подготвят не само и не толкова като добри военно-технически специалисти, колкото като личности с разностранна лидерска подготовка - с добри организаторски, аналитични, психологически и комуникативни умения, с правна, политическа, икономическа и медийна култура. Делът на лидерската, хуманитарна и езикова подготовка в общия хорариум на западните военни академии обикновено варира между 24 и 42 процента (у нас той е около 10%). Ето защо, на фона на това което се случва у нас с хилядите освободени от въоръжените ни сили, не трябва да изненадва, че огромната част от пенсионираните офицери в САЩ са търсени ръководители и нямат подобни проблеми със следвоенната си адаптация и реализация.

За разлика от Запада, у нас и в бившия Съветски съюз на военните ръководители се гледаше предимно като на тесни военни експерти, които, като изключим партиийно-идеологическата индоктринация, не се нуждаят от истинска политическа, правна и икономическа култура и от умения за взаимодействие с обществото. И това е естествено. Големите въпроси на войната, мира, отбраната и сигурността се решаваха в секретен порядък в Политбюро без официални доктрини и концепции. Малките въпроси: за отношения и конфликти с граждански структури, фирми и с местната власт, за правни и икономически взаимоотношения със същите тези субекти, за медийните изяви - тези въпроси, характерни за гражданското общество и демократичната държава, просто не стояха на дневен ред.

Един от естествените резултати на подобно отношение към подготовката на военните ни командири е традиционно ширещия се на всички нива във въоръжените ни сили правен нихилизъм. Ако на някого подобна констатация се вижда прекалено крайна ще припомня крилатата фраза от "фолклора" на армейските ни командири - "Уставите започват от мен надолу" (всеки, който е служил в родната казарма добре я знае) Ако някой си мисли, че това вече е минало или че то засяга само ниските командни нива, нека си спомни скандалната и печална одисея с отменените нови устави от 1997-1998 г. В пряк израз на традиционната армейска максима, че "законите важат до портала на казармата" в разработените тогава устави бяха заложени серия от противоречия, както с Конституцията, така и със Закона за отбраната. Връх на правния нихилизъм и неграмотност бе нечие решение, че новите устави могат да влязат в сила и без обнародването им в Държавен вестник.

За да не остане и капка съмнение до каква степен тази армейска правна "болест" все още върлува и на най-високите етажи на военното ни командуване, редно е да си припомним как преди около година не друг, а Началникът на ГЩ, ген. Колев от телевизионния екран размаха пръст към съдилищата и ги обвини, че сривали военната реформа и план 2004 като отменяли "заради запетайки" заповедите за съкращения. Вместо да се опитва недопустимо да се намесва в работата на съда, по добре генералът да беше направил това, което е в правомощията му - да си намери юристи, които знаят къде и как да поставят "запетайките" и имат необходимия респект към тях. Като изключим недомислията и шуробаджанащината в подбора за масовите съкращения в поделенията на МО, част от заповедите (поне в институцията в която аз работех) бяха така "професионално" изпипани, че се оказва много по-лесно и сигурно да бъдат оспорени в съда заради груби формални и процедурни пропуски, отколкото заради самия персонален подбор. Привличането на високо квалифицирани и способни юристи е наистина проблем за тази сфера извън самото цивилно министерство. Проблемът не е само в това, че ведомството няма достатъчно финансов ресурс за да осигури по-конкурентно заплащане, престиж и влияние в сравнение с частния сектор, но и в липсата на разбиране и респект към ролята на юридическия консултант, в склонността той да бъде принизяван до нивото на щабен писар.

Една от най-критичните констатации на проф. Саймън бе точно по отношение на кадровата политика - че министерството е оголено откъм кадрови потенциал в страната, способен да осъществява реформите. Значителна част от кадрите, които имат адекватно мислене и подготовка са по военните ни мисии в чужбина. В тази връзка, меко казано странна изглежда практиката въведена от сегашния екип на МО, заместник министрите да оставят министерството на "автопилот" и да изчезват с месеци в чужбина да доучват я език, я нещо друго докато са на министерски пост и заплата.

Точно кадровата политика на министерството на отбраната показва ясно, че проблемите на реформата далеч не са само в липсата на финансов ресурс, както много са свикнали да мислят, а в неговото пилеене, в липсата на държавническо мислене. Едно от ярките доказателства е отношението към завършилите НАТО-вски военни академии и тяхната "кариера". Тъй като имам непосредствен опит, ще си позволя няколко красноречиви примера и сравнения.

През 2000 г. завърших магистърско обучение в Университета на военноморските сили на САЩ в Монтерей, Калифорния по специалността "Проблеми на националната сигурност. Регионални изследвания: Европа и Русия". По тази програма се подготвят специалисти по международна и национална сигурност за посолства, международни организации и мисии, министерства и щабове. Американските и много от другите ми колеги знаеха още преди да започнат обучението си къде и какво ще работят след като завършат и в съответствие с това си подбираха свободно избираемите курсове, темите на презентациите си, курсовите и дипломните си работи. Със завършването си колегите ми от САЩ, Чехия, Гърция, Германия, Венецуела, Южна Африка и др. започнаха работа в по-солства, в Пентагона, в главната квартира на НАТО в Брюксел, станаха шефове на икономически блокове на военни министерства, началници на военни академии и на катедри в тях, командуваха своите национални войскови контингенти в Ирак и Кувейт, работиха в национални и наднационални структури за стратегическо планиране, за превъоръжаване и реформи във въоръжените сили и т.н.

Сравнението с българските възпитаници на същия университет е направо шокиращо. От завършилите други специалности в този университет, които познавам, само един е включен в спи-съка на резервните кадри за структурите на НАТО. От 4-5 българи завършили моята специалност в периода от 1999 до 2001 г. нито един не е напреднал формално в кариерата си, а след съкращенията от 2002 г. двама вече не са в системата на министерството на отбраната. За обучението на всеки един от тези българи американският данъкоплатец е платил безвъзмездно между 200 и 300 хиляди долара (сума, която други страни плащат за своите студенти).

В процеса на подбора за масовите съкращения през 2002 г. МО практически нямаше никакви защитни механизми за тези кадри. Органите, които извършваха подбора не разполагаха с никакво официално становище, препоръка или критерий, според който кадрите завършили академии на НАТО представляват приоритет и при равни други условия имат предимство при подбора. За "нормалния" свят това е естествения и открит начин, по който държавата защищава своята политика, интереси и инвестиции, а за България той е повече от наложителен, като се има предвид добре познатия и описан още от Иречек безотказно сработващ нашенски рефлекс на завистта. Унизителна публична тайна е, че не един и двама от бившите ни военни студенти на Запад са се разминали със съкращение само благодарение на ходатайството на чуждия "свой" военен аташе.

Никак не е утешително и сравнението по отношение на грижата на министерството за кадрите по време на тяхното обучение, за представянето им в чужбина и за рекламата, която те правят на собствената ни страна. Студентите от други страни се радваха на постоянни връзки и дори на посещения на военни аташета и официални представители на страните си. Кабинетите и празничните мероприятия бяха изпълнени с знамена, плакати, брошури, сувенири, и дори носии и самодейни ансамбли от почти всички страни, само не и от България. В това отношение у нас не се прави практически нищо, което да има някакъв ефект. Поне до скоро, студентите ни в чужбина не влизаха в ефективно действуващи кадрови планове на министерството. Просто, в един момент някакви забравени от години хора, изненадващо се завръщат и създават неприятности търсейки си работа в България. Излизайки от временния щат на МО, в който са били в периода на обучението си, повечето от тях се оказват във "висящо" положение. Срещайки в най-добрия случай пълно безразличие (ако не типичното ехидно злорадство), завършилите западни академии са принудени да "чукат от врата на врата " и да търсят връзки за да се "закрепят" някъде на работа. Колкото и унизително да звучи това за самочувствието ни като българи, най-често "вълшебната" врата се оказва тази на военния аташе на съответната държава, където българският офицер е бил обучаван.

Дано след знамената и фанфарите на празника предложеният тук текст накара много хора да се замислят върху усърдно повтаряното и от министър Свинаров, и от повечето ни политици, че членството на България е напълно заслужено и не е резултат на удобна политическа ситуация. Целта разбира се не е да провокираме поредната доза чувство на национално унижение, а желание и натиск за промяна, за наваксване на пропуснатото време. Ако политическият ни елит наистина си вярва, надявам се този текст да бъде полезен и за него, за да го събуди от унеса на управленческото самодоволство.

А иначе празниците наистина са хубаво нещо ... особено когато делниците преди и след тях са добре осмислени с полезни действия.

Copyright © Димитър Русев


Димитър Русев е преподавал философия, политически науки, риторика и логика в Национален военен университет "В.Левски", В. Търново. Има магистърска степен по "Проблеми на националната сигурност. Регионални изследвания: Европа и Русия в Naval Postgraduate School, Monterey, CA, USA (2000). Магистър по история, ВТУ "Св.св. Кирил и Методий", В. Търново (1980). В момента е докторант по история на философията към ИФИ при БАН.

за контакт с автора: dimiter_rousev@hotmail.com

FLASHBACK
Media Times Review
2002-2003

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Интервю на Би Би Си с автора на "Голямата шахматна дъска", взето по време на срещата на НАТО в Прага.