| Да
се говори за трансцендентализъм оттатък Атлантика на пръв
поглед изглежда семантичен парадокс - в страна, в която
духът на прагматизма е едва ли не вездесъщ, сякаш място
за истинска духовност не остава. Да, но Америка познава
и другата крайност - тъкмо като крайност още по-осезаема
и значима.
Източници
свидетелстват, че макар учебната програма в Харвардския
колеж от тридесетте години на миналия век да не включвала
автори като Кант, Уърдзуърт и Карлайл, техните трудове били
четени и дискутирани от преподаватели и колежани. Затлявала
атмосферата, в която кантианските идеи, опосредствано прекосили
Атлантика чрез писаното от английските романтици, особено
от Самюъл Колридж, намират благодатна почва в Новия свят.
Град
Конкорд, щата Масачусетс - това е седалището на сближени
от трансценденталната си нагласа и литературната си дарба
новоанглийски интелектуалци, като Бронсън Олкот, Уилям Елъри
Чанинг, Маргарет Фулър, Тиодор Паркър, Елизабет Пийбоди;
сред тях изпъкват особено Ралф Уолдо Емерсън и Хенри Дейвид
Торо. Всички те са родени и израснали в Бостън или околните
му градчета, всички произхождат от стари новоанглийски фамилии,
заселили се в Америка още преди 1700 година, всички са харвардски
възпитаници, всички подкрепят големите морални реформи на
времето.
Неслучайно
мястото е Масачусетс. В този най-стар щат на Нова Англия
преливат първозаселнически и верски традиции, пуритански
перфекционизъм и гордо усещане за приемственост спрямо стореното
от пасторите-предци. Неслучайно именно тук американско протестантство
и просвещенски рационализъм достигат до изкристализиралата
обединяваща форма на бостънското унитариатство. Неслучайно
бостънското унитариатство се превръща не просто в доминиращото,
а в единственото новоанглийско вероизповедание. Неслучайно
тъкмо бостънското унитариатство дава интелектуалния американски
елит на времето, излязъл от изцяло унитариатския тогава
Харвардски колеж. И също така неслучайно именно тук, където
по-ясно и утвърдително от навсякъде другаде е намерена такава
свързваща религиозно-рационалистична формула, процъфтява
не по-малко ясно и утвърдително изкристализирала форма на
отрицание, зародила се вътре в самата тази религиозно-рационалистична
формула - американският трансцендентализъм.
* * *
Познаване
посредством "трансцендиране" на сетивата, възприемане изключително
благодарение на способност, далеч превъзхождаща емпирически
посилното - дали тази "отвъдняваща" способност ще бъде наричана
Висш Разум, Дух, Ум или Душа за американските трансценденталисти
е без особено значение, нито пък е въпрос на терминологична
последователност, след като за всички тях това е способността
да се възприемат интуитивно духовните истини, да бъде превъзмогнато
единствено възможното според Джон Лок сетивно познание.
За едни тази способност е просто вътрешна светлина или съвест,
за други - божият глас, за трети - безлична космическа сила,
а има и такива, които съзират в нея божието превъплъщение
в човека. Оттук и първостепенната роля на творческото вдъхновение
в мировъзрението на американските трансценденталисти. В
изключителния религиозен кипеж на съвременната им Нова Англия
те правят крачката, изглеждала тогава направо революционна:
освобождават изкуството от обслужващата му роля в утвърждаването
на религиозния морал и виждат в него равностойност на религията.
За най-радикалните американски трансценденталисти поетическото
слово е точно толкова духовно, колкото и библейското. Самият
трансценденталистки акт на въздигане на поетическото слово
до религиозното поради възприетата за равностойна негова
въздейственост е един религиозен акт - изкуството при американските
трансценденталисти продължава да оправдава съществуването
си с религиозни, а не с чисто естетически причини. Оттук
и основните положения на американския литературен трансцендентализъм.
"Творчеството"
- пише в своите "Дневници" Ралф Уолдо Емерсън - "е доказателство
за божествено присъствие; който твори, той е Бог." Творейки,
поетът според Емерсън възприема ролята на Бог и пресъздава
Сътворението. Нещо повече: Исус и пророците за него са преди
всичко поети, чието слово по-скоро извисява духа, отколкото
да дава правила за приложение в живота. Емерсъновият поет
е двусъщностен, съвършен по озарение свише и прекрасна словесност:
той обединява "зрящия" и "говорящия", духовния взор и красивия
изказ, той е Поет-Проповедник. Създавайки този образ, Емерсън
налага един модел на артистично-морализаторско поведение,
който, при многото различия помежду им, трансценденталистите
до един възприемат. За мнозина от тях този модел се превръща
в стил на живот. Защото за американските трансценденталисти
разлика между Живот и Изкуство не съществува - припокриването
е пълно, поради което животът се осмисля като сътворяване
на произведение на изкуството. А Живот е равно на Изкуство
само когато човекът на изкуството е добър по нрав. Очевидно
знакът за равенство между живот и изкуство се поставя на
солидна моралистична основа или, както отбелязва в Дневниците
си Торо: "Най-доброто, което напишеш, е най-доброто, което
си."
Идеята
за изкуството като израз на характера съвсем не е заредена
с оригиналност. Абсолютно оригиналното при американските
трансценденталисти обаче е СЕРИОЗНОСТТА, с която я възприемат
и отнасят към себе си. Месианското призвание на Поета-Проповедник
американските трансценденталисти възприемат далеч по-сериозно
от всички английски романтици.
В
съчетанието между дълбока религиозност и артистизъм, между
теологическа начетеност и словесен перфекционизъм, между
философска култура и художествен размах е същината на американския
трансцендентализъм. Недоглеждането или преднамереното изолиране
на някоя от тези му страни нерядко е водило изследователите
до несправедливи оценки: било упреци във философска и теологическа
непоследователност, в еклектизъм и неоригиналност за сметка
на художествената висота, било набеждавания в "нечисто изкуство"
заради прекомерната мисловна натовареност. Такива оценки
ни най-малко не могат да обяснят впечатлението за съвършенство,
което писаното от трансценденталистите създава. А това впечатление
е безспорно. Затова най-уместно остава да се гледа на американските
трансценденталисти не като на следовници на една или друга
интелектуална дисциплина или естетическа платформа, а през
собствените им обобщени категории на "мислители" и "пророци".
Тогава именно техният духовен и артистичен размах изпъква
на преден план, та и самата им мисловна безсистемност, обвита
в безпределна поетичност, започва да изглежда като проявление
на величие. Защото, осланяйки се безрезервно на словото,
на библейски истинното и художествено съвършеното слово,
най-изявените сред тях неизменно са дирели - и често са
намирали - себе си. А безграничната личностност е неподвластна
на ограничения от какъвто и да било порядък. Тъкмо в целокупното
личностно измерение за стойностност е уникалността на американския
трансцендентализъм.
В
средището между широкомащабна интелектуалност и извисена
художественост той остава единствената по рода си в американската
духовна история сформирана школа, оказала сериозно въздействие
върху първоизграждащия се културен образ на младата американска
нация. В кръга на трансценденталистите и неговия интензивен
духовен живот влиза интелектуалният елит на Нова Англия
от 30-те и 40-те години на 19 век, за да даде мисловни и
словесни измерения, съотнасянето с които насетне става неизбежно
- дори и за така различни помежду си автори като Уолт Уитман,
Емили Дикинсън, Едгар Алан По, Натаниъл Хоторн, Хърман Мелвил,
та до Джек Лондон, Керуак и Хемингуей.
*
* *
За
американските трансценденталисти Поетът-Проповедник, заличил
разликата между Живот и Изкуство, остава безкрайно сериозно
възприета личностна формула, постоянно отстоявана в слово
духовна позиция. Но само един от тях я осъществява на дело
и сетне я обвива в прекрасна, жива образност - Хенри Дейвид
Торо.
Животът
като собствено творение - ето единствената тема за този
приживе почти неизвестен писател, комуто било съдено да
се нареди сред най-големите имена в американската литература.
Хенри Дейвид Торо (1817-1862) не написва и ред извън собствената
си биография, верен на изискванията си към всеки писател,
от когото се очаква "прост и искрен разказ за собствения
му живот, а не преразкази за живота на други". Биографичността
при него обаче има особен облик; тя представлява изповед
на личната духовна история - историята на духа, постигащ
"висшите закони", откривайки в природата съответствията
дори на най-лекия свой трепет. Торо разказва не толкова
за това как е живял, колкото за това, че е съумял да живее
истински - сътворявайки живота си, тъй както поетът сътворява
поемата си. Своеобразна култура на себепостигането, истинският
живот според Торо означава съзнателно прекъсване на изкуствените
връзки с обществото и възстановяване на изгубената единосъщност
с природата като възможност за духа да обхване висшите закони
на естеството.
Ето
и причината през лятото на 1845 година Торо да се установи
на брега на езерото Уолдън в околностите на Конкорд и там,
в къща, която си е построил съвсем сам и с най-прости пособия,
да прекара две години, два месеца и два дена в размисъл,
съзерцание и благодатен труд. Неговата цел е "да въздигне
живота си до висотата на убежденията си", а душевното равновесие,
постигнато по този начин, е равнозначно на независимост.
Едва ли друг така страстно е възприел в себе си идеята на
Емерсън, че човек е не роб, а създател на обстоятелствата,
че ръководен от идеите си, той може да гради като самия
Творец, направо да се идентифицира с него, че човешкият
живот израства от самия човек, тъй както пъпките, листата
и плодовете поникват от клоните на дърветата. Или както
е в книгата му "Уолдън": "Всички ние сме скулптори и художници,
а нашият материал са плътта, кръвта и костите ни. Възвишените
помисли облагородяват чертите ни, докато низостта и чувствеността
ги огрубяват." Бидейки по собствен избор свободен и необвързан,
способен истинно да възприема природата до степен да общува
с нея като "природа с природа", човек може да съгради свой
малък свят като Торо край Уолдън "със свое слънце, своя
луна и свои звезди". Почувствал в себе си креативната мощ
на Създател, човек заживява в служба на "висши закони" и
започва "да прониква под повърхността на нещата" в стремежа
си да постигне тяхната духовна същност, става "зрящ". Трансценденталисткото
изравняване между Живот и Изкуство Торо прокарва делом на
брега на Уолдън и словом - в книгата си "Уолдън".
Неговият
способ за постигане на истините, тоест надвидимите стойности
на видимата действителност, представлява предоверяване на
поетическото възприятие - сетивният опит добива особено
значение като предпоставка и подтик за духа да го обхване,
превъзмогне и превърне в отправна точка за своя полет. Оттук
и изключителната метафорика на стила му. "Времето - това
е реката, в която хвърлям въдицата си. Навеждам се и пия,
но отпивайки, виждам пясъчното й дъно и разбирам колко е
плитка. Тая плитка речица си тече, но вечността остава.
Ще ми се да пия от дълбините, да мятам въдицата си в небето,
чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите."
Как
при тези думи да не помислим за "звездното небе и моралния
закон в мен"?
Copyright
© Албена Бакрачева |
