Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 април 2004

България и Християндемокрацията

Светослав Божилов


За съжаление, макар и по обективни причини, марксистките политически течения в българската история са много по-добре разработени, отколкото което и да било друго политическо течение.
За това имат принос както дългата епоха на социалистическата историография, така и, уви, – реалността. Още от историята на първото Учредително събрание през1879 г., описана брилянтно от Симеон Радев, става ясно, че създадената непосредствено след Освобождението Консервативна партия, изразяваща идеи близки до християндемократическите, претърпява пълен крах в опита да повлияе на създаваната държавна организация и философия на управление. Независимо, че е управляваща партия за известно време, тя дължи това не на народния вот, а на волята на княз Батенберг. През шестте години на съществуването си лидерите на партията, известни със своите дълбоко вкоренени в християнството възгледи, не успяват да привлекат българското общество за каузата си. Някои от тях изразяват отчаянието си в написани в отшелничество размисли върху българската действителност, какъвто е случаят с Тодор Икономов. В известен смисъл този неуспех се корени по-дълбоко, и вероятно е можел да бъде предвиден, имайки предвид точната история на борбите за църковна независимост преди Освобождението. Тази история е твърде изпъстрена с политическо-прагматични мотивации и с твърде малко християнско-ценностни. И то по въпрос практически изцяло свързан с вярата. Тази нагласа – без ценности да се подхожда към въпросите на ценностите – очевидно има своето обяснение в слабата роля, която християнството играе в българската народопсихология и поведенческа мотивация. Какво тогава остава да очакваме като обществени нагласи по въпроси чисто политически и ежедневни. Както пише Ст. Бочев, дори преводачът-редактор на Библията, П. Р. Славейков, смятал, че „черквата“ е нещо отживяло, че от нея не може да се очаква полза. Дори в съзнанието на видния ни възрожденец вярата изглежда неясен предмет. Щом човекът, превел на съвременен български Библията, смята така, какво можем да искаме от всички други.
Следващ опит, след неуспешния на Консервативната партия, за създаване на подобна по характера си партия прави Константин Стоилов, създавайки през 1894 г. Народната партия. Нейният политически живот е по-успешен и по-дълъг. Партията участва неколкократно в управлението и има значителен принос в демократичното и икономическо изграждане на страната до 1912 г. Но като че ли по-големият ґ успех е обвързан с по-голяма неяснота на принципите и по-непоследователното им спазване. Въобще не е очевидна идеологическата ґ различимост с нейния основен конкурент от онова време – Демократическата партия на Александър Малинов.
Всъщност тук се крие и част от обяснението – в българския политически живот партиите винаги, включително и днес, са повече свързани с имената на лидерите си, отколкото със собствено идейно лице. Историята на Народната партия е може би историята на „възможното“ за България съчетание на консервативно-християнските принципи с реалностите на българското общество и политическа среда.
Всеки опит за по-последователно и категорично интегриране на християнството в Българската политическа действителност се оказва обречен на неуспех. Когато в края на 19 век се създава БЗНС, един от неговите идеолози – Димитър Драгиев издига принципа, по който трябва да се развива според него българското общество: „Евангелието в политиката и навсякъде“. 
Драгиев успява да повлияе отчасти при формирането на програмата и политиката на БЗНС. През 1919 г. дори за кратко е министър. Както пише Ст. Бочев „... до смъртта си през 1943 г. той е знаменосец на едно течение в съюза, което не е успяло да се наложи, но към което всички изпитват голямо уважение. Драгиев е дълбоко убеден в необходимостта за идеология на БЗНС да се възприемат основните начала и нравствените стойности на Евангелието.“
След Първата световна война, ожесточението на българския политически живот изтрива и без това слабите наченки на християндемократически начала в политиката. Бидейки през повечето време на ръба на гражданска война и под влиянието на тоталитарното политическо обкръжение на Германия и Русия, изкривената рамка на политическия живот като че ли не предполага партии с християндемократическа философия да намерят място.
Независимо че опитът на Латинска Америка от последните десетилетия показва, че и това е възможно, но при друга степен на значимост на църквата в обществото.
Краткият политически живот през 1944-1947 г. до установяване на тоталитарната диктатура на комунистическата партия не показва особена склонност към възстановяване на християндемократически идеи.
Едва след 1989 г. в еуфорията на демократичните промени се появяват редица партии включващи в името си „християнски“. Повечето от тях са чисто бутафорни и единствено Обединеният Християндемократически Център /ОХДЦ/ има реално участие в политиката, включително и като една от организациите, участващи в коалицията СДС, и в последствие като част от единната партия СДС. Всъщност едва след превръщането на СДС в партия в българския политически живот се създава структура, решила да вземе за идеологическа основа християндемокрацията. Отъждествяването на СДС с Европейската християндемокрация минава през етапите на приемане на програма на партията и приемането ґ за член на Европейската Народна Партия през 1997 г. По-късно е приета и Харта на ценностите на партията. Макар че в сравнение с програмите на ЕНП християнските основи на политическата концепция на СДС да са споменати твърде бегло, все пак може да се твърди, че с тези документи е поставена реална основа за евентуално реално превръщане на СДС в християндемократическа партия. В Хартата на ценностите се казва: „СДС е народна партия, основаваща се на общочовешки ценности по начина, по който са отстоявани от ЕНП... Политическият морал на СДС се основава на религиозната нравственост“. Вярно, не се казва коя е тази религиозна нравственост и не е ясно защо се говори за институционалното понятие религия, а не за духовното понятие „вяра“. В програмата на СДС, макар и с едно изречение, е казано по-конкретно: „нашата програма се основава и на непреходните християнски добродетели“.
Дали СДС ще се идентифицира докрай и ясно с Европейската християндемокрация като програма и практика на поведение ще стане ясно в бъдещето.
Трябва да се отбележи, че липсата или наличието на силна християндемократическа политическа формация в България ще бъде показателно за готовността ни за принадлежност към европейския цивилизационен модел, който има само като едно от измеренията си политическата общност Европейски Съюз, и ако някой има заблудата, че можем да бъдем част от политическата, без да сме част от цивилизационната европейска общност – дълбоко се заблуждава. Наличието на реална християндемократическа политическа сила няма да бъде доказателство за принадлежност, но отсъствието ґ ще бъде почти сигурно доказателство за обратното. Ако българското общество не е готово да изиска съществуването на подобна политическа формация и да излъчи нейни лидери, ако не осъзнае, че не материалните цели, а моралната общност на духа са създали единна Европа, не трябва да се сърди, че няма да получи плодовете на тази цивилизация. Просто защото ще се окаже, че не й принадлежи.
От гледна точка на материалното и духовното, между впрочем, не е зле да отбележим и нещо по-общо от темата, предмет на настоящия текст. Струва ни се, че българското обществено мнение почти единодушно приема наличието на мотивирани от дълбока християнска вяра обществени позиции за екстравагантни, необичайни и неуместни. Във всички случаи като пренебрежими при оценка на различните позиции и при взимане на важни за обществото решения. Като че ли да си вярващ е малко някак си неудобно и непрестижно. Е, ако изключим показното палене на свещи и спазването чисто формално на някои ритуали, някои между другото казано – напълно езически и погрешно свързвани с християнството. Истинската вяра очевидно е нещо повече от това, и е „престижно“ нещо в Европа.
Това отклонение може би е добро за край на текста, но нека ни бъде простено да завършим с една „Европейска молитва“, взета от текста на Британски поверителен доклад озаглавен „Християни и Общият пазар“:
“Ние се уповаваме на Теб в усилията за създаване на Обединена Европа. Ние не молим тази Европа да бъде могъща или богата. Ние молим измъчените исторически във войни народи оттук нататък да се обединят в мир... И от това ново единство ще се стигне до обновяване на духа, който ще позволи на хората да познаят Теб, Господи, Всемогъщия.
Като християни ние настойчиво ти препоръчваме всички онези, които работят за Обединена Европа. Ние умоляваме най-вече нашите народи, чието бъдеще е в Обединена Европа като крачка към единен свят... по Твоя воля да бъдат увенчани с успех, и да осъзнаят: „Където Господ не гради дом, то напразно работят онези, които строят там.“
 
Текстът е публикуван в
брой първи на списание “Християнство и култура”

MTR връзки
Моделът на европейската християндемокрация стъпва на ясен подход, основаващ се на принципа на субсидиарността, определящ прехвърлянето на максималните възможни правомощия на регионалните и местни общности, освен в случаите, когато националните и наднационалните институции са доказано по-ефективни в решаването на дадени проблеми.
Светослав Божилов

Текстът, който Media Times Review предлага, не може да разкрие изцяло значението на консерватизма като политическо и идеологическо движение, но би спомогнал за изграждането на една по-ясна представа за идеите и същността на класическите десни партии в Западна Европа.
Браян Грифитс