Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 април 2004

Съвременна Русия - едно закономерно икономическо развитие.

Андрей Шлайфер, Дениъл Трийсман


През последните 15 години Русия преживя необикновена трансформация. Тя се промени от комунистическа диктатура в многопартийна демокрация. Нейната централно планирана икономика бе преоформена в капиталистическа, основана на пазара и частната собственост. Нейната армия беше изтеглена мирно от Източна Европа и от другите бивши съветски републики, което позволи на последните да станат независими страни.

Промяната в Русия трябваше да бъде повод за тържество. Преди двайсет години само най-наивният идеалист можеше да си представи подобна метаморфоза. Въпреки това, настроенията сред западните наблюдатели не са празнични. Русия се разглежда като ужасен провал, а 90-те години като катастрофа за нейния народ. Журналисти, политици, учени описват Русия не като средно богата страна, бореща се да преодолее комунистическото си минало и да намери своето място в света, а като рухнала държава, населявана от престъпници, заплашваща и другите страни с разпространяване на заразата.

В края на 90-те, и левите, и десните в САЩ, се обединиха около този възглед. За републиканеца Дик Армей, тогава парламентарен лидер на мнозинството, Русия през 1999 година бе "плячкосана и банкрутирала зона на ядрена анархия." За неговия колега, Джеймс Лийч, Русия беше "най-опасната в света клептокрация", по-корумпирана дори от Заир на Мобуту Сесе Секо. От ляво, Бърнард Сандърс, социалистическият представител в Конгреса от щата Върмънт, описа икономическото положение на Русия през 90-те като "трагедия с исторически размери." Десетилетието на реформи донесе на страната само "икономически крах", "масова безработица" и "мъчителна бедност".

В последно време мержелеещият се оптимизъм съвсем потъна в мрака. След като икономиката започна да укрепва и Борис Елицин бе заменен от новия млад и дисциплиниран президент, някои видяха зачатъци на стабилност в Русия. В края на 2003 президентът Джордж Буш похвали усилията на Владимир Путин да направи Русия "страна, в която демокрацията, свободата и управлението на закона укрепват." Но оптимизмът не продължи дълго. Когато през октомври 2003 руските прокурори арестуваха, хвърлиха в затвора и замразиха банковите сметки на нефтения милиардер Михаил Кодорковски, най-големите страхове на критиците, свързани със завръщането на авторитаризма, започнаха да изглеждат оправдани. Русия, според журналиста на New York Times Уилям Сафайър, е управлявана сега от "гладната за власт мафия" на бившето КГБ и неговите военни офицери, които са "сграбчили страната за гърлото". След като Партията на Обединена Русия, която стои зад Путин, спечели повече от 37 процента от вота на парламентарните избори през декември 2003, Сафайър обяви завръщането на "еднопартийна Русия" и обяви нейният експеримент с демокрацията за "мъртъв".

Въпреки това фактите за растежа на Русия, макроикономическата й стабилност, неравенството в доходите и корпоративните финанси - както и нейните избори, свобода на печата и ниво на корупция - показват, че съществува голяма празнина между преобладаващо негативните оценки към страната и нейната реалност. Въпреки че руският преход е болезнен в много отношения, страната все пак осъществи забележителен икономически и социален прогрес от падането на комунизма до сега. Тя тръгна през 90-те като разклатена и дезинтегрирана централно планирана икономика, с огромен недостиг на стоки и внушителен военен арсенал и завърши десетилетието като нормална, средно-богата капиталистическа икономика. Въпреки че в началото, след колапса на Съветския съюз, икономическото й производство падна, точните изчисления показват, че този упадък бе преодолян през 2003 година. Политически Русия започна десетилетието като репресивна диктатура, доминирана от комунистическата партия и тайните служби, по-късно обаче политическите й лидери започнаха да се избират в свободни, макар и до известна степен дефектни, избори; гражданите можеха да изразяват своите възгледи без страх и бяха регистрирани повече от 700 политически партии.

Руската политическа и икономическа система е далеч от това да бъде перфектна, но нейните дефекти са типични за страните, намиращи се на същото ниво на икономическо развитие. През 1990 година, съгласно ООН, Русия, както и днес, беше средно-богата страна с БВП 8 000 долара на глава от населението, което я поставя наравно до Аржентина през 1991 и Мексико през 1999 година. Почти всички демокрации с тези нива на доходи имат подобни проблеми: техните правителства страдат от корупция, тяхната съдебна система не е политически независима, а техните медии никога не са напълно свободни. Те имат голямо неравенство в доходите, централизирана корпоративна собственост и нестабилни макроикономически резултати. Във всички тези отношения Русия изглежда една напълно нормална страна.

Да казваш, че Русия е "нормална" средно-богата страна, не означава да пропуснеш объркването в нейната политика и икономика, нито да простиш грешките на нейните лидери. Нормалната средно-богата страна не е сигурно и уютно място за живот. Не може да се каже също, че всички средно богати страни са съвсем еднакви. Между тях няма страна като Русия, която да притежава ядрено оръжие и да играе централна роля в международните отношения. Все пак страните, които имат подобни нива на доходи - от Мексико до Бразилия, Малайзия и Хърватска - се сблъскват с подобни икономически проблеми и политически предизвикателства.

Но за да разберем Русия, ние трябва да се съсредоточим върху фактите.

Всеки е съгласен, че през 90-те години руската икономика се съкрати катастрофално. Доклад на British House of Commons през 1998 година например твърди, че стандартът на живот в Русия е "паднал до нивата непосредствено след Втората световна война". Съгласно Госкомстат, контролирано от държавата тяло, което публикува официалните за Русия статистически данни, руският БВП на глава от населението е паднал 24 процента между 1991 (когато Горбачов напусна) и 2001 (една година от управлението на Путин). От 1991 година до 1998, преди възстановяването, БВП е паднал 39 процента.

Има три причини да смятаме, че икономическото състояние на Русия е било в действителност по-добро през 90-те, отколкото ни внушават тези илюстрации. Първо, голямата част от производството на Съветския съюз се състоеше от военни стоки и незавършени строителни проекти. При установяването на пазарните правила фирмите вече нямаха причина да произвеждат стоки, които не могат да продадат. Въпреки че намалението на производството на безполезни продукти снижи БВП в краткосрочен период, то от друга страна подобри ефективността на руската икономика. Второ, руската неформална икономика расте бързо през 90-те. Изчисляваното на скалата на неформалната активност е трудно, но има една техника за измерване на цялостното икономическо производство чрез наблюдение на консумацията на енергия. Въпреки че официалните данни показват, че БПВ е паднал на 29 процента през този период, спадът в консумацията на енергия е само 19 процента, което ни подсказва, че упадъкът в руското производство не е толкова рязък, колкото ни показва официалната статистика. Трето, други статистики ни разкриват, че стандартът на живот е паднал по-малко драматично или дори се е повишил, например, спадът е 4 процента между 1990 и 2001. Продажбата на дребно в действителност е нараснала с 4 процента между 1990 и 2001. Нивото на площта за живеене е нараснало от 16 квадратни метра през 1990 до 19 квадратни метра през 2000 година. Делът на домакинствата с радио, телевизори, видео, хладилници, перални машини и прахосмукачки се е увеличило между 1991 - 2000. Притежаването на лични автомобили се е удвоило от 14 автомобила на 100 домакинства през 1991 до 27 на 100 през 2000. Броят на руснаците, излезли извън страната като туристи е нараснал от 1.6 милиона през 1993 до 4.3 милиона през 2000.

Без съмнение Русия преживява увеличаване на неравенството в доходите и потреблението. Но индикаторите сочат, че и тук е имало подобрение дори в дъното на социалната пирамида.

Популярната теория твърди, че руският икономически упадък е бил причинен от определено погрешната правителствена политика през 90-те. Особено разрушителна, твърди тази теория, е била приватизационната програма на Елцин и неговата схема "кредит срещу дялово участие". Приватизационната програма, осъществявана между 1993 и 1994 година, прехвърли дялове на повечето фирми от ръцете на правителството към мениджърите, работниците и обществеността. Това означава, че в средата на 1994 година, почти 70 процента от руската икономика беше вече в частни ръце. Схемата заем срещу дял, въведена през 1995 година, направи така, че няколкото притежавани от държавата компании за добив на природни богатства преминаха в ръцете на големите бизнесмени чрез предоставянето на кредит за правителството. Това ускори консолидацията на няколко големи финансови групи, водени от така наречените олигарси, които в последствие започнаха да се радват на голямо политическо и икономическо влияние.

Въпреки това, ефектът от приватизацията и схемата "кредити за дялове" не беше причината за свиването на руската икономика. След 1994 година, когато ефектите от приватизацията можеха да бъдат почувствани - руският икономически упадък всъщност бе забавен от бързия растеж през 1999. Сравнението на руското представяне през 90-те с това на другите пост-комунистически страни допълнително отслабва твърдението, че икономическите проблеми на Русия са някакво изключение. Официалните изчисления на производството показват, че то спада навсякъде в Източна Европа и бившия Съветски съюз. То спада в новите демокрации като Полша, в останалите диктатури Беларус и Таджикистан, в бързо реформиращите се страни като Чехия и Унгария и в много бавно реформиращите се Украйна и Узбекистан. Универсалността на това свиване ни дава повод да мислим, че зад него има обща причина. Една от възможните е намаляването на военните и на икономически безполезните дейности, които преди това бяха считани за производителност. Втората възможна причина е временната дезорганизация, която всички страни преживяха след разпада на плановата система. В съгласие с тези две обяснения официално изчисленото производство започва да се възстановява почти навсякъде след няколко години. Моделът на относителен упадък в посткомунистическите страни предизвиква друга обща теория за спада в руското производство. Някои твърдят, че крайно бързите реформи изострят упадъка и дават за сравнение успешния "градуализъм" (постепенно реформиране, бел. пр.) на китайската икономическа политика с неуспешната "шокова терапия" на руснаците. В действителност, няма очевидна връзка между бързината на реформите и промяната на производителността сред източно-европейските страни и бившите съветски републики. Групата на страните, където спадът е най-малък, включва бързо реформиращите се Естония, Полша и Чехия и бавно или нереформираните като Беларус и Узбекистан. Тези с най-голям спад са нереформираните Таджикистан и Туркменистан и някои, които се опитват да извършат реформа като Молдова.

Сравнението между Русия и Украйна е особено поучително. Украйна има голямо население (около 52 милиона през 1991 година), индустриална икономика, значителни природни богатства и политическа култура, подобна на руската. Но за разлика от Русия, тя запази старото комунистическо ръководство и провежда доста по-предпазливи реформи, оставяйки голямата част от икономиката в ръцете на държавата. Въпреки това нейният БВП спадна на 45 процента през 1991 и 2001 - почти два пъти по-голям спад от този на Русия.

***

За Русия 90-те години бяха десетилетие на крайно макроикономическо разклащане. Между декември 1991 година и декември 2001 стойността на руската рубла падна повече от 99 процента спрямо американския долар. През 1998, три години след като управлението стабилизира инфлацията, една спекулативна криза разруши защитата на централната банка, принуждавайки правителството да обезцени валутата. Много хора заключиха, че руските опити за икономически реформи са се провалили.

Все пак руският крах не беше изолиран феномен: той дойде в средата на една вълна от подобни валутни кризи, разливащи се по целия свят. Колкото и лошо да звучи един спад от 99 процента на стойността на рублата, МВФ показва, че 11 други страни - вкл. Беларус, Бразилия, Турция и Украйна - са пострадали от далеч по-голям упадък в стойността на националната валута през 90-те. Освен това, въпреки че стойността на рублата падна до ужасяващите 61 процента само за два месеца през 1998 година, подобни или по-големи сривове в рамките на два месеца се случиха 34 пъти в 20 други страни от януари 1992 година до декември 2001. Последиците от руската девалвация също така бяха далеч по-малки от тези, което се твърдяха по същото време. В действителност, движението беше последвано от ход на устойчив растеж и възраждане в посока на либерални икономически реформи.

Начинът, по който бяха провеждани икономическите реформи в Русия, както се твърди, влошава икономическото неравенство. Приватизацията често се описва като главен виновник. The European Bank for Reconstruction and Development, например, осъди схемата "кредити срещу дялове", защото е генерирала "остро увеличение в богатството и неравенство в доходите" през 90-те. След падането на комунизма неравенството е явно и подчертано в Русия.

Обаче приватизацията не може да причини растеж в неравенството по една проста причина: растежът в неравенството идва преди нея. Коефициентът на неравенството растеше най-бързо между 1991 и 1993 година и стигна своя връх през 1994 година, преди да се материализират каквито и да било ефекти от приватизацията. Не е виновна и безработицата. През 1992 и 1993 година, безработицата остава под 6 процента. Тя нараства бързо след 1994, достигайки своя пик през 1998 година, но през този период неравенството в действителност намалява слабо.

Според Бранко Миланович, икономист по развитието в Световната банка, 77 процентното нарастване на неравенството в Русия не може да бъде приписано на приватизацията, безработицата или на нарастващите печалби на бизнеса, а на растящото несъответствие в заплатите. Въпреки че някои от руснаците работеха в успешни фирми, които бързо се облагодетелстваха от свободния пазар и свободната търговия, други останаха в западащи фирми и в държавния сектор. Колкото и злощастен да беше растежа на неравенството в Русия, в голяма степен той бе резултат от неизбежното разместване на пластовете, свързано с рационализирането на икономическата активност.

Често се твърди, че руските икономически реформи са създали малка класа от олигарси, които са придобили ценни компании на крайно ниски цени по схемата кредити за дялове, след което са оголили активите на тези компании. Твърди се, че източването на активите е причината за намалените инвестиции и слабия икономически растеж.

Големият руски бизнес определено се доминира от няколко свръх богаташа. Но в това отношение Русия е типичен пример като останалите развиващи се икономики - от Мексико, Бразилия и Израел до Южна Корея, Малайзия и Южна Африка. Дори в развити страни като Италия и Швеция, най-големите фирми са или държавни или фамилни, където няколко семейства често пъти контролират един голям дял от националното производство чрез финансовите и индустриалните групи. Големите бизнесмени неизбежно са политически обвързани, получават заеми и субсидии от правителството (както е в Южна Корея и Италия), участват в приватизацията (както е в Мексико и Бразилия) или заемат висши държавни длъжности като същевременно запазват връзките си със своите фирми (както е в Италия и Малайзия). Олигархичните модели на собственост изплуваха също в други икономики в преход, като например латвийската и тези на централно-азиатските държави.

След азиатските финансови кризи тази система на политизирана собственост беше пейоративно описана като "кроничен капитализъм" (капитализъм на приятелските кръгове, класически пример за такъв капитализъм бе Франция при Луи ХІV и Колбер, бел. прев.), въпреки че тези кризи бяха съпроводени с един невиждано бърз растеж и подкрепени от забележителни възстановявания в Малайзия и Южна Корея. В случая с Русия, бързият упадък дойде преди, а не след като олигарсите изплуваха на сцената през 1995 година. Имаше няколко години на стагнация, след което бързият растеж започна.

Контролираните от олигарсите компании, в действителност, се представиха крайно добре, далеч по-добре от много подобни компании, които останаха под контрола на държавата или в ръцете на ръководители от ерата на Съветския съюз. Да вземем трите най-известни случая. В схемата на Елцин кредити срещу дялове Кордоковски (сега в затвора) придоби главния капитал в нефтената компания Юкос; Борис Березовски (сега в изгнаничество) спечели контрола над друга нефтена фирма - Сибнефт, заедно със своя партньор Роман Абрамович; и последният пример - Владимир Потанин придоби производителя на никел Норилск Никел. От 1996 година печалбите и продуктивността на тези три компании нараснаха драматично заедно с цените на техните акции. Между 1996 година и 2001, проверените чисти печалби на Юкос, Сибнефт и Норилск Никел са нараснали съответно 36, 10 и 5 пъти. Цената на техните акции също се покачи като тези на Юкос и Сибнефт се увеличиха повече от 30 пъти. Това представяне е далеч по-добро от представянето на газовия монополист Газпром или компанията за производство на енергия УЕС, която остана под контрола на държавата или пък в сравнение с частни компании като Лукойл, които продължават да бъдат контролирани от старите мениджъри преди приватизацията.

Оголиха ли олигарсите активите на компаниите, които закупиха или по-скоро инвестираха в тях? Финансовите одити показват, че авоарите им са нараснали драматично, особено след 1998 година. Малко след приватизацията Юкос притежаваше активи на стойност $ 4.7 милиарда. През 2001 тяхната стойност се е покачила на $ 11.4 милиарда. Същото забелязваме и при Норилск Никел; при Сибнефт, след един кратък спад от 1999, има ежегоден растеж. Главните олигарси инвестираха хиляди милиони долари годишно в своите компании. През 2001 година, например, Юкос инвестира $ 945 милиона в собственост, фабрики и съоръжения, а Сибнефт направи капиталови разходи в размер на $ 619 милиона. В контраст на казаното дотук най-големите скандали, свързани с източването на капитали, се случиха в компаниите, които останаха под контрола на държавата. Старият мениджърски екип на Газпром беше обвинен в кражба на капитали чрез изграждането на сложни мрежи с търговски компании. Аерофлот, държавният въздушен превозвач, също отбеляза спад в своите капитали между 1998 и 2001 година.

Това не означава, че олигарсите са обладани от обществен дух, че са политически независим или загрижени за своите дребни акционери. Те се облагодетелстват от любовните отношения с правителството и упорито се стремят да изземат миноритарните дялове, за да постигнат стабилен контрол в компаниите си. Защитата на инвеститорите и корпоративното управление в Русия остават слаби. Но тук, отново, Русия се разкрива като типична средно-богата развиваща се страна, където отчуждаването на миноритарните акционари е почти универсална практика.

Твърдението, че олигарсите приватизират компаниите, за да източат техните капитали няма логическо обяснение. В действителност, олигарсите оголват капиталите на държавно контролираните компании, за да купят повече компании, когато бъдат предложени за продажба. Те се стремят да снижат цената, която плащат за държавната собственост и преследват различни законни и незаконни стратегии, консолидирайки своя капитал. Но веднъж станали пълни собственици, те действат както биха действали всички останали собственици, инвестирайки, за да подобрят представянето на компанията. Правейки това, те следват примера на олигарсите навсякъде по света - от Джи Пи Морган до Джон Рокфелер в САЩ и Силвио Берлускони в Италия.

В заключение ще кажем, че Русия започна 90-те години като дезинтегрирана, централно планирана икономика и завърши десетилетието като пазарна система в избликнал икономически растеж. Нейната икономика не е моделът на капитализъм, който намираме в учебниците. Заедно с другите средно-богати страни Русия страда от неравенство, финансови кризи, голям сенчест сектор и обвързана в едно политическа и икономическа власт. Но твърдението, че руската икономика е само и нищо повече от чудовище, е голямо преувеличение и резултат от невежество.

Превод със съкращения: Цончо Цончев


Андрей Шлайфер е професор по икономика в Harvard University. Дениъл Трийсман е професор по политически науки в University of California, Los Angeles. Статията е публикувана в априлския брой на списание Foreign Affairs. Целият материал може да бъде прочетен на адрес: http://papers.nber.org/papers/w10057. http://www.nber.org/

MTR Архив:
Анализ на RAND Corporation

Интервю на Би Би Си с автора на "Голямата шахматна дъска", взето по време на срещата на НАТО в Прага.

Американската кампания срещу тероризма може и да стои в новините, но има и друга битка с вероятно същите дългосрочни импликации: борбата за енергийно господство между двата най-големи износители на нефт - Саудитска Арабия и Русия. Тази битка ще има фундаментални последици върху световната икономика, върху американската енергийна сигурност, върху руската глобална роля и бъдещата значимост на Саудитска Арабия и ОПЕК.
Едуард Морз и Джеймс Ричард

Балтийците чукат на вратата на NATO. Не им позволявайте да влязат
от Джефри Тейлър

За какво мечтая? За това добрите хора, наивниците, всезнайковците, които винаги се смятат за по-хитри от действителността, накратко всички хора на Запад да се откажат от своята руска мечта.
Андре Глюксман