Мъртъв ли е още Бог?

Клер Берлински

Мак Грат открива източниците на движението в предизвикателството поставено в революционна Франция към Католическата църква и загнилата монархия на Бурбоните – две институции разглеждани от мнозина като неделими през тази епоха. Преди края на осемнадесети век почти е нямало атеисти в Европа. Революцията бързо бе последвана от реставрация на католицизма, но отчуждените европейски интелектуалци продължаваха да вярват, че “семената са посети, духовните хоризонти разширени, а надеждите за промяна запалени.” След това се появиха гигантите на атеизма: Фойербах, Маркс и Фройд. Причината за това не бе, че в края на осемнадесети век съществуването на Бог бе опровергано по някакъв особен начин. Тази епоха не даде някаква сериозна научна или философска новост, която да изглежда рационален отговор на въпросите, поставяни от религията. Заключението на Мак Грат е, че атеизмът дължи своя възход преди всичко на ролята си на отговор към политическите събития.

Мак Грат казва, че когато атеизмът не успя да изпълни своите звездни обещания за политическо освобождаване – а тъкмо обратното, той спомогна за идването на един кървав век, надминаващ по жестокост което и да било варварство на Църквата – тези, които го бяха прегърнали като средство за избавяне от диващината, съвсем естествено ревизираха своите възгледи.

Мак Грат е доволен от факта, че никой все още не е дал емпирично или философско доказателство срещу вярата. В своите портрети на атеистичните светила, той отбелязва, че всички приемат атеизма като предпоставка, като необходимо предварително условие, за да конструират своите верски системи обясняващи трайното и мистериозно упорство на вярата. Мак Гарт намира, че дори дарвинизма е философски съвместим с теизма като при него естествения разказ за еволюцията не се счита за опровержение на свръхестественото.

Мак Грат, сега професор по историческа теология в Оксфорд, е бивш атеист. Като младеж в Северна Ирландия той вижда в атеизма очевидния отговор на религиозния сектантски конфликт. “Ако атеизмът, пише той, представляваше едно просто обяснение за качествата на безбожния светоглед, той не би ме привлякъл. Неговата примамка се състоеше в целта му да промени света, а не просто да създаде малък клуб от безбожници, заобиколени от религиозното море”.

Като младеж, привлечен от тази привлекателна измама, той вярва, че науката ще обясни всеки аспект на човешкия опит. Пукнатините в тази юношеска вяра се появяват през последната година в гимназията, когато за първи път изучава история и философия на науката и открива, че светът е “далеч по-сложен и далеч по-недвусмислен” отколкото е предполагал. Без съмнение. Все по-смутен от “празните и неясни” анти-религиозни лозунги и тяхната неуместна връзка със сложния социален ред, той същевременно започва да усеща, подобно на Клайв Стейпълс Люис, “стабилната, неотслабваща близост на Оня, когото толкова искрено не желаеше да срещне.”

Въпреки това Мак Грат запазва малко от привързаността си към атеизма или най-малко към неговите оригинални морални стремежи. Подобно на Волтер, който твърдеше, че атеизмът се определя не от вътрешната сила на неговите идеи, а от социалния контекст – особено от покварата на християнските институции – Мак Грат настоява, че той преди всичко е реакция на изгорените на клада вещици, мъченията на еретиците, продажността и користолюбието на духовниците и религиозните войни. “Реформацията на тези институции, заключава той, драматично намалява правдоподобността на атеизма.” Следователно за него не е изненадващо, че атеизмът никога не е постигал популярност в Съединените щати, каквато постигна в Европа: в Америка историческото разделение на църквата и държавата премахна възможността атеизма да бъде възприет като форма на политически бунт.

Това е правдоподобна теза, но непълна: преди Френската революция неизбежният популярен отговор към институционалната поквара на Църквата беше ереста, не атеизма. Какво се е променило? Роденият от гръко-римските ценности Ренесанс беше причината за възхода на хуманизма, научната революция и идеята за безкрайното съвършенство на човека. Тези идеи сложиха край на благочестието, което ги бе подхранило (и това е голямата ирония на Просвещението). Важно е да се отбележи, както Мак Грат прави, че нищо в научната революция не е вътрешно свързано с отричане на религиозната вяра. Атеизмът не се появява като логичен резултат от някакво особено научно откритие. Но се вижда, че възходът на модерната наука улеснява отстъпването от християнството чрез поставянето на религията като рамка за интерпретация на човешкия опит; и очевидно атеизмът набира сили чрез своята неясна връзка с триумфа на науката.

Атеистичното движение, твърди Мак Грат, достига своя зенит в средата на двадесети век, когато почти една трета от света беше под контрола на тираниите, виждащи в изкореняването на вярата ключ за успеха на своите утопични политически програми. За Мак Грат на Запад господството на атеизма беше символизирано от известната корица на Time Magazine от 1966, на която пишеше: “Мъртъв ли е Бог?”. Но грешките на комунистическите режими по целия свят позволиха навсякъде да се признае, че атеизмът до този момент не е освободил никого. Мак Грат със задоволство наблюдава последвалото процъфтяване на християнството в бившите комунистически нации и изоставянето на марксизма, за сметка на развитието на една либерална теология в Латинска Америка, Африка и Азия. Той е впечатлен също от появата на петдесятните и харизматични движения, които сравнява със сериозния аскетизъм на ранния протестантизъм, особено с калвинисткото отхвърляне на външния блясък и иконо-преклонничество. Той вижда в тези събития една убедителна тенденция: Мак Грат предрича, че идващия век ще се характеризира с надигаща се религиозност.

В книгата Мак Грат предлага кратки социологически данни и статистики за нивата на религиозна вяра през ХХ век, но рядко уточнява какви точно индикации е използвал, за да достигне до своите твърдения: Колко западняци, например, са декларирали, че са атеисти през 1966 – годината, през която Time публикува символичния въпрос? Има ли причина да се вярва, че новопоявяващата се религиозна вяра в Източна Европа е свързана с религиозен възход в Западна? Мак Грат не казва, а би трябвало, че броят на хората посещаващи църква в Британия, Дания, Франция, Германия, Холандия и Швеция днес е под десет процента, което е един драматичен спад в сравнение с 60-те години. Броят на новопокръстените също е паднал рязко. В действителност от падането на Берлинската стена християнската вяра в Западна Европа е в драстичен спад и това показват социологическите изследвания. В първия проект за Конституция на Европейския съюз не е включена и една дума за християнството. Когато са запитани за името на личности, които ги вдъхновяват, британците поставят името на Исус Христос далеч под името на Бритни Спиърс. Единствената религия, която бележи възход в Западна Европа е исляма и причината за това не е колапса на комунизма.

В Съединените щати също няма кой знае колко свидетелства за широко религиозно съживяване. Колумнистите на Ню Йорк Таймс може и да твърдят, че Америка е станала нация от хулещи от амвона религиозни примитиви (например Мойрин Дауд), но размерът на американското население, определящо себе си като християни, в действителност е намалял с повече от 10 процента след падането на Берлинската стена. Едно обширно изследване на религиозната идентификация в Америка заключава:

“Американската религия беше широко разбирана като склонна към фундаментализъм и духовност… В остра противоположност на този разпространен възглед, скорошните изследвания показват една масова и вероятно растяща склонност към секуларизъм на американците… моделът, който последните изследвания дават, е напълно съвместим с подобните тенденции към секуларизъм в другите западни, демократични общества.” (Egon Mayer, Barry A. Kosmin and Ariela Keysar, American Religious Identification Survey (Graduate Center, City University of New York, 2001).

Може да се твърди, че в глобалният контекст на религиозното съживяване, вярата на западняците не е от голямо значение. Въпреки това анализът на Мак Грат се основава почти изцяло на наблюдения върху европейската политическа и културна история и по този начин запазването на атеизма на Запад или най-малко неотслабващото на Запад безразличие към религията, се оказва проблематично в тезата му. Той предвижда, че пост-модернизма ще създаде благоприятен за развитието на теизма климат. Атеизмът е силно нетолерантен към всяка противоположна идея, докато пост-модернизмът набляга на толерантността към всички идеи.

За Мак Грат аргументите за и против съществуването на Бог са нерешими и читателят остава с усещането, че този въпрос е безинтересен. Обектът на историческото изследване на Мак Грат не е атеизмът per se, а един особен и влиятелен негов клон: съединението между така наречения твърд атеизъм (експлицитното отхвърляне на съществуването на Бог) и поредицата от вярвания, които надхвърлят всички онтологични твърдения за Бог, за да се приемат моралните и политически аргументи, необходими за изкореняването на теизма.

Ограничени само до този възглед идеите на Мак Грат са до известна степен приемливи – кой може да отрече, че атеистичните режими се провалиха в опита си да се покрият със слава или че крайните атеисти са една малка и непривлекателна група? Ричард Доукинс, например, който е най-известният учен-атеист, трудно може да бъде наречен привлекателна фигура. Но Мак Грат дефинира атеизма толкова тясно, че най-интересните въпроси са пропуснати или нерешени, като същевременно пламенните му заключения остават неподкрепени с аргументи. Например не е сигурно, дали дискредитирането на една част от атеизма задължително ще повлече след себе си упадък на секуларизма, хуманизма или агностицизма; нито пък дали ще произведе възраждане на християнската вяра. Пропадането на атеистичните режими по-скоро възбуди реакция на отвращение към всеки краен вид вяра, независимо дали тя е теистична или атеистична.

В своето проницателно и интелигентно размишление върху моралното състояние на модерния европейски човек “Icarus Fallen: The Search for Meaning in an Uncertain World” Шантал Десол, професор по философия в университета Marne-la-Vallée в Париж, забелязва, че днес европеецът страда от две големи загуби – първо, това е загубата на християнската му вяра и второ: от загубата на нейния заместник – вярата в човешката перфектност, освободена от водачеството на свръхестественото. Провалените утопични експерименти, особено техните комунистически и фашистки изражения, оставиха европееца като Икар – паднал, с отпуснати криле, парализиран от собствената си неувереност и съмнения.

Утопичните идеологии, казва тя, бяха “системи на отношения, структурирани като катедрали”. Европа прекара последните няколко века, а не само последния, в серия от борби, в които търсеше да намери заместител на своята загубена християнска вяра. До скоро, например, национализмът беше заместник на религиозната вяра; във Франция, идеята за самата Франция и нейната цивилизационна мисия, придаваше значение на живота на французина, точно както мистичния арийски идеал стоеше на мястото на религиозната вяра в Германия. Националната държава, изкуствата, музиката, науката, фашизма, комунизма, дори рационализма – всички тези неща бяха заместител на християнството и всички се провалиха. “Ние наблюдавахме как всички тези катедрали една след друга се превръщаха в руини”, казва Десол. Въпреки това тя не вижда на тяхно място, подобно на Мак Грат, неизбежно съживяване на религиозната вяра. Десол смята страха на своите съвременници от всеки вид идеология за напълно основателен: безкомпромисната ортодоксалност беше причината за появата както на Инквизицията, така и на Холокоста. Следователно връщането назад е невъзможно и никой не може да каже ясно какво ни предстои в бъдеще.

Според Десол човекът вече не притежава кохерентна идеологическа машина, с която да изразява своето съществуване. Тук тя вижда източника на дълбокото нежелание за риск на модерния европеец: “Нашият съвременник, пише тя, не може да си представи заради какво трябва да жертва живота си, защото той не знае какво означава самия живот.” Макар и да не го казва ясно, тези нейни думи изглеждат подходящо обяснение на европейският подход в международните отношения в последно време: как по-добре например да се обясни готовността на испанците мигновено и покорно да капитулират пред исканията на терористите, които миналата година избиха около 200 техни сънародници?

Лишен от каквото и да било чувство за цел, твърди Десол, модерният човек се обгръща в технологичен и физически комфорт, водейки живот, който е едновременно свободен от риск и посредствен, пълен с клишета и блудкави, недоказани идеи. Тя нарича това “скритата идеология на нашето време” – скрита, защото не се одобрява откритото придържане към която и да е идеология. Пропъждането на икономиката на идеологията, проницателно отбелязва тя, окуражи процъфтяването на черния пазар на идеи: “Този таен морален код е наситен с дълбоко нетолерантни чувства и усещания”. Този код е неизказаната основа на модерната европейска държава на благоденствието:

“Всичко, от което съвременният човек се нуждае или за което завижда; всичко, което изглежда желано от него без в това желание да е включено, каквато и да е мисъл, става обект на търсено право…”

Друг принцип на този код е поставянето на толерантността над всички други добродетели. Преди толерантността бе дефинирана чрез липсата на държавни забрани срещу определени идеи и поведение, днес самата държава активно окуражава тези идеи и поведение чрез законнова и материална подкрепа. Десол намира това за вредно и е точно така. Просто трябва да се погледне Холандия, за да се разбере до къде точно води тази ортодоксалност: преди около година художник създаде уличен стенопис с думите: “Не трябва да убиваш” в отговор на убийството на кино дееца Тео Ван Гог, извършено от мюсюлмански радикал, холандската полиция незабавно го маха в името на толерантността. Вицепремиерът Герит Залм беше силно критикуван за това, че казал, че Холандия е във война с ислямския екстремизъм. “Доминирана от емоциите, забелязва Десол, нашата ера е потънала в сладникави сантименти… Търси се доброто, а в същото време се проявява пълно равнодушие към истината дала живот на моралното чувство.”

Алистър Мак Грат твърди, че една нова “културна чувствителност” ни води към “ново уважение на религиозните ценности.” Но страниците на най-големите западни медии показват ясно доколко тези ценности са уважавани. Джейн Смайли, в Slate, ги обрисува като “отчайващо невежество”, съветвайки ни да се “вслушаме какво гражданите в републиканските щати говорят за себе си, да чуем песните, които създават и проповедите, които слушат”. Браян Рийд ги нарича “самодоволни, обичащи войната и оръжията, мразещи абортите и ненавиждащи хомосексуалистите селяднури”. Мойрийн Дауд, предвидима като слънце, вижда в тях една “отмъстителна тълпа с факли и томаховки”, а нейният колега от New York Times Никола Кристов й приглася “стрелящи с оръжия, говорещи испански, наливащи се с бира, религиозни” американци. В действителност голяма част от моралното мислене днес остава структурирано, преди всичко, около отхвърлянето на религиозната моралност. Мрачната оценка, която Делсол дава на западния човек, с неговият ограничен, отблъскващ възглед за истина и толерантност, е навсякъде в контраст и противоречие с ведрата оценка на Мак Грат за възродената духовна чувствителност на човека.

със съкращения