Media Times Review    Google   
___









хора и идеи
 април 2005

Изчезващият интелектуалец

Стив Фулър


Тази година отбелязваме стогодишнината от рождението на двама големи интелектуалци станали олицетворение на епохата на Студената война – Раймон Арон и Жан-Пол Сартър. Арон беше роден на 14 март 1905 година, а Сартър на 21 юни.

Сартър и Арон започват своето петдесетгодишно познанство с едно общо елитно френско образование, в което бе включен и период на формиране в Германия точно преди възхода на нацизма. И двамата по свой неподражаем начин проявяваха духа на противоречието, обичан и презиран в интелектуалците: Арон харесваше англо-американския либерализъм преди да стане модерен, докато Сартър остана симпатизант на комунизма дори след като модата по него отмина.

Арон пишеше хладна, добре полирана проза върху най-горещите геополитически конфликти, докато Сартър беше способен да обърне и най-незначителното нещо в екзистенциална криза. Въпреки това и двамата често стояха срещу френския политически истъбилишмънт. И двамата се присъединиха към Съпротивата, когато Франция стана марионетна на нацистите държава, и двамата призоваха за независимост на Алжир, след като Франция възвърна суверенитета си.

За нещастие Сартър и Арон бяха заедно и в смъртта си: и двамата бяха непризнати, игнорирани или недооценени във всички академични дисциплини – философия, литература, социология, политика – където дадоха многотомни изследвания. След смъртта им Арон и Сартър бяха запомнени по-скоро с това какви реакции са предизвиквали техните книги, отколкото какво действително са казвали.

Те бяха постигнати от съдбата, от която страдат всички интелектуалци. Велики интелектуалци като Абелар, Еразъм, Галилей, Волтер, Зола и Ръсел предизвикваха лицемерното благочестие на своята епоха, а днес ги считаме за достойни хора. Но повечето от нас биха се отдръпнали от методите, които всички те използваха в работата си като интелектуалци: карикатурата, измамата и дори фалшификацията. Да разгледаме три примера.

Абелар спечели уважение с въвеждането на теологията като задължителна дисциплина в Християнството. И все пак, той постигна това като съедини противоречащи си цитати, извадени от контекста им, показвайки, че Библията и църковните отци не говорят в един глас и че читателите са длъжни да се осланят на своята преценка.

По подобен начин Галилей, както вече е известно, извърши това, което днес наричаме “измама в изследването” провеждайки своите знаменити физични експерименти. Вероятно ги е провел, но едва ли са дали точните резултати, необходими за сразяването на противниците му.

Що се отнася до Зола, който защитаваше капитан Алфред Драйфус от обвинение в измяна, подхранен от анти-семитизъм, той лесно бе обвинен в измама, защото просто постави под въпрос мотивите на свидетелите, без да предложи никакви нови доказателства.

Тези трима интелектуалци бяха оправдани – някои приживе, други след смъртта си, но те имаха нещо общо – парадоксалната етика, характерна за всеки интелектуалец: постигането на истината, оправдава всички средства.

Подобна етика днес изглежда отблъскваща, защото знанието се дели на научни дисциплини, приличащи на парчета недвижима собственост. Учените - интелектуалци приличат на скитници, злоупотребяващи свободно нея, опустошавайки я или събирайки плодовете й без право.

Интелектуалците се отличават от обикновения учен по убеждението си, че към истината трябва да се върви не като се създава ново знание, а като се руши старото. Когато философите на Просвещението съживиха стария християнски лозунг “Истината ще ви освободи”, те си представяха един бъдещ процес на отваряне на врати, а не на изграждане на барикади.

Казано кратко, интелектуалците искат тяхната публика да мисли сама, а не просто да се подчинява на едно или друго експертно мнение. Етиката на интелектуалеца е едновременно вълнуваща и сурова и по този начин тя оставя отговорността на плещите на размишляващия. Така всеки акт на почит или подчинение се превръща в акт на абдикация от собствената интелектуална независимост.

Лозунгът “Знанието е власт” е познат на всички, но само интелектуалците разбират неговият истински смисъл. Очевидно е, че колкото повече знание притежаваме, толкова повече възможности за действие имаме. Това, което е по-малко очевидно, е, че притежанието на подобна сила изисква разрушаване на социално приетото знание. Само тогава се освобождава пространство за взимане на нови решения в обществото, защото хората ще имат много повече възможности да избират различни идеи, отколкото се е считало по-рано.

Арон и Сартър развиха противоположни, но еднакво спорни стилове за разрушаване на общоприетото мнение. Арон предпочиташе да демонозира своите събратя интелектуалците като истерични паникьори, отколкото да признае, че Студената война може да завърши с ядрен конфликт. Сартър критикуваше всеки, който не се съпротивлява на насилието, ако има възможност да го направи и същевременно оправдаваше онези, които прилагаха насилие във всеки удобен случай.

Арон преувеличаваше силата на разума, а Сартър силата на действието. И двамата искаха да повлияят на френското общество в крайно различни посоки и никога не преставаха да недоволстват от статуквото. В крайна сметка, оказва се, че и двамата се мислили както в рамките, така и извън рамките на своето време. Това ги направи неудобни кандидати за която и да било академична дисциплина, но все пак това е съдбата на повечето интелектуалци.


Текстът е публикуван в Project Syndicate/Institute for Human Sciences. Стив Фулър е професор по социология в University of Warwick. Автор е на The Intellectual, книга вдъхновена от Принца” на Макиавели.