Media Times Review    Google   
___









Преглед
 август 2003

ДОКОЛКОТО СИ СПОМНЯМ

Георги Данаилов


Наближаваха изборите през 1946 година. Само някой да не подозре, че съм бил политизирано дете на десет годишна възраст. Ние играехме футбол на улицата с парцалена топка, тогава по малките улици изобщо нямаше автомобили, ходехме със сандали с дървени подметки, които глупаво потракваха по плочите. Нека обясня, подметките не бяха от едно цяло дървено парче, като налъм, не, малки дървени паралелепипедчета се наковаваха или лепяха на кожена основа и отгоре имаше каишки. Да се играе футбол с такива сандали беше жестоко изтезание и много често част от подметката хвърчеше подир топката. Пазя една снимка на целият ни клас с любимия учител Методи Христов. Аз съм излязъл доста хубавичък и то настанил се до учителя - голяма гордост. Като я видят тази снимка днес, питат ме: Ти с какво си обут бе? Бях обут със сандали, които майка ми собственоръчно направи, не от дърво, а от конопено въже и конопен плат. Навиваше въжето и го съшиваше, така че да се оформи подметка, е не много елегантна, но подметка, отгоре заши плата, в който си мушках крака, с една връвчица сандалите ми се завързваха около глезените, абе нещо като еспадрили. Всички ме гледаха в краката. Но с моите конопени обувки се тичаше много по-лесно, отколкото с дървените. Още повече, че по това време аз се правех на Тарзан. Връзвахме за високия клон на един орех дебело въже, качвахме се на стената на разрушената къща, хващахме се за въжето, опъвахме го и политахме, като крещяхме като самия Джони Вайсмюлер, нещо между йодлер и шопска песен. Летяхме напред и назад за ужас на минувачите.

Можех да играя на улицата от зори до късен мрак. Тогава улиците бяха гостоприемни за децата. Зиме булевардът се покриваше с тънък гладък сняг и по него карахме кънки, да кънки и ако минеше някой камион, пипвахме се отзад за каросерията и изминавахме километри. Понякога шофьорът спираше и ни набиваше, ако можеше да ни хване естествено. Друга беше София, никой не се пързаля вече с кънки по булевард Патриарх Евтимий. А когато пуснаха първият тролейбус от Руски паметник до Сточна гара, мама, татко и аз, важни и тържествени се качихме и пропътувахме цялото разстояние напред и назад. После децата откриха, че човек може да се вози чудесно и безплатно отзад на бронята на тролейбуса, като се държи за стълбичката. И това беше ново преживяване Освен всичко друго и тогава пишехме навред по стените знакът на Зоро, играехме на стражари и апаши и сигурно нямаше да си спомням за никакви избори, ако баща ми, след като веднъж седнахме да обядваме, храбро каза:

- Аз ще се кандидатирам за народен представител!

Мама наведе глава. Баба попита:

- От коя партия?

- От демократите, разбира се!

- От демократите може! - каза баба.

- Това е много опасно - каза братът на баба ми и стана от масата, защото някакъв пациент го чакаше в кабинета. Той беше лекар - уши, нос, гърло, имаше малка побеляла брадичката, ходеше из къщи в бяла престилка с почернели петънца от сребърен нитрат, свирукаше си, и над големия му нос, висеше кръгло огледало с дупка.

- Къде ще се кандидатираш? - попита мама.

- В Новоселци - каза татко.

Новоселци ми звучеше доста несериозно. Но баща ми поясни:

- Там хората ме познават от съда.

Познавали го, защото Военния съд по транспорта, в който работеше през войната, бил настанен там, там се водели и заседанията му.

Демократите щели да участват в изборите с лилава бюлетина, такъв бил техният пряпорец. Останалите, които били против комунистите с бяла, а самите комунисти с виненочервена. Но демократите си били отделно от всички...

В този миг братът на баба ми изскочи от кабинета си, затвори вратата с лакет, мина покрай нас като каза:

- Сифилис, сифилис, сифилис! - и отиде в банята да си мие ръцете.

Пациентът му имал сифилис. Доктор Балабанов беше стар ерген, особняк, боязлив, викаха му вуйчо Митко - паниката. Едно време в Свищов заради него бил барабан, защото му откраднали някакви документи и пари. Който ги е взел да върне документите. После той сам намерил, и парите, и документите, скрил ги бил в един чорап и забравил. И сега той наистина вдигна цялата къща на крак с този сифилис, така че изборите бяха забравени, макар и за кратко.

Скоро в къщи започнаха да идват непознати хора, нещо разговаряха, обаждаха се по телефона, водеха баща ми на някакви събрания, пътуваха до Новоселци, и накрая донесоха големи пакети с лилави бюлетини.

- Опасно е да се държат тука - каза докторът - Но мене никой не ме чува!

Помня, че когато решиха да закарат бюлетините в Новоселци, колата наета за целта, бе блъсната насред булеварда от друг автомобил. Никой не пострада, но автомобилът на демократите не можеше да продължи. Имаше съвсем слабо движение тогава и тази катастрофа се стори твърде подозрителна на баща ми. "Нарочно го направиха, сигурен съм!"

Няколко дни преди изборите, на улицата ме срещна едно по-голямо момче, което знаех от квартала. Като ме видя, то спря, бръкна в дрехата си, извади сноп бели бюлетини и каза:

- Искаш ли да ги раздаваш?

- Бели?

- Да.

- Аз съм за демократите.

- Глупости - каза момчето - Демократите нищо няма да спечелят. Те не са популярни. Само Никола Петков. Това е. Ще ги раздаваш или не?

- Ще ме набият - казах аз - Но ако искаш ще ги хвърлям от нашия покрив на улицата.

Момчето помисли малко и след това ми подаде бюлетините.

- Добре, но гледай да има повече хора.

То забързано продължи надолу. Казваше се Сашо Фол, Александър Фол де, син на писателя Николай Фол. Той може да е забравил този случай, но аз го помня.

С белите бюлетини в пазвата, аз бързо се изкачих на тавана на нашата кооперация. Изгорелият покрив още не бе поправен и горе сградата приличаше на крепостна кула. До тавана се достигаше по две стълбища и от два различни входа. Единият беше от булеварда, другият от улица Раковски. Изкачих се, надвесих се от зида и щом се случиха повече хора под мен, хвърлих едно снопче бюлетини. Те се разпиляха и бавно започнаха да падат и когато достигнаха до земята, един човек се наведе и взе белият лист... Втори... Трети... Хвърлих ново снопче и докато бюлетините кръжеха и се литкаха насам-натам, видях двама души да се озъртат, да кривят вратове и изведнъж се втурнаха във входа на нашата кооперация от към булеварда. Ясно беше! Те обаче не се сетиха за второто стълбище, аз се завтекох надолу по него и без да излизам на улицата, се измъкнах през входа към двора. Пъхнах останалите бюлетини в една кофа за боклук и гузен, но важен, отидох да играя футбол. Дълго не смеех да се прибера у дома. Най-накрая се промъкнах през балкона от към кухнята. Слава богу никой нищо не каза, значи не са дошли да ме търсят. Това беше моето участие и заслуга в предизборната борба за Велико народно събрание.

Баща ми загуби изборите главоломно. Не знам колко жители е имало по това време в Новоселци, сигурно са били няколко хиляди, но с лилавата бюлетина гласували двадесетина души.

- Това е невъзможно - казваше наскърбен татко - само застъпниците ми са повече.

Майка ми, която се бе престрашила да стане застъпничка в една софийска секция, нещо не беше съгласна..

- Пълна фалшификация - продължи да се ядосва баща ми.

- Хората ги е страх - каза мама. - Страх ги е. Това е. Нали видях с очите си тука в центъра на София, като започнаха да отварят пликовете и като взеха да излизат червени бюлетини, червени бюлетини, на мен ми се доплака. От де се взеха толкова комунисти в нашия квартал?

От де се взеха толкова комунисти в България? В началото на войната те са били двайсетина хиляди, а сега гонеха вече половин милион. "Аз мисля, - беше казал Ганьо Балкански - сега за сега да я караме с властта!". "С властта, с властта - добавя Данко Хайрсъзина - и на мене ми иде по отръки да псувам опозицията, щото когато е за властта се запъвам."

Демократите не се сдобиха и с едно депутатско место в народното събрание, но опозицията все пак успя да наложи 99 народни представителя. Един милион и двеста хиляди души гласуваха за нея. Това никак не се хареса на комунистите и година по-късно водачът й Никола Петков беше обесен. И да бе спечелил изборите най-вероятно пак щяха да го обесят малко по-късно. В Източна Европа не биваше да съществува никаква опозиция, такава е била директивата. И без съмнение българските комунисти са били най-усърдните и най-безмилостните в изпълнението й. Те не са могли да си представят революцията, борбата, победата на пролетариата без смъртта на враговете. Над главите им безспир виеха вихри враждебни. А когато трябваше да си представят, кои са им враговете, въображението им не знаеше предел. Не само убиха Никола Петков, ами изпратиха в затвори и лагери дори и съдебните му защитници. Комунистическият разум - параноичен наследник на якобинския, оправдава убийството като логично средство на революцията. Той се опитва да го внуши на тълпата и я кара да му стане съучастник в насилието в името на добродетели, които наподобяват християнските.

Старият Христо Гетов-Оббов с две б-та ми е разказвал, че познава Никола Петков от Париж, още от времето на Стамболийски. Когато за пръв път срещнах тази смайваща личност, аз го попитах "Вие брат ли сте на министър Оббов." "Не - отговори Христо Оббов - аз не съм му брат, той ми е на мене брат!"

Та в Париж в началото на двайсетте години Никола Петков му казал нещо знаменателно. "Христо, когато вие земеделците паднете от власт, аз ще стана член на вашата партия. Допадат ми вашите идеи!" Не властта, а идеята.

Но двадесет и пет години по-късно и той, Никола Петков подписа указа за Народния съд, подписа и указа, за откриване на концентрационните лагери. И той се е поддал на комунистическия разум. Дали обаче е предполагал, че подготвя собствената си смъртна присъда, че узаконява местата, където ще лежат и гинат неговите съмишленици?

Обичах да се въртя около възрастните, винаги съм имал близки много по-възрастни от мене, е, вярно е че напоследък те стават все по-малко, но това е лесно обяснимо. Та през тези години често чувах едно име, което звучеше като заклинание: Барнс, американецът Барнс, шефът на американската мисия в София Барнс, той така, той тъй, той казал, той щял да помогне. Този човек по някакъв начин поддържаше илюзиите и надеждите на всички, които не бяха се примирили с комунизма. Заблуждаваше ли, или сам беше заблуден, знаеше ли или не за уговорките между Сталин, Рузвелт и Чърчил, сега това е без значение, но той е окуражавал опозиционните политици, те разчитали на неговото застъпничество, а строго погледнато е бил съвсем незначителен фактор в американската политика.

- Слушай, Кольо, това копеле Барнс те лъже - казал Христо Оббов на Никола Петков. Но той вече бил направил избора си. "Убиха баща ми, убиха брат ми, ще убият и мене ако трябва."

- Този Барнс да ви кажа правото е един простак! - рече веднъж някакъв гостенин.

- Е, чак пък...

- Моля ви се, видях го да пие коняк с маслини! Може ли да си представите!

С убийството на Никола Петков, с края на българската опозиция, дойде и първото дълбоко разочарование от западния свят, за всички, които се уповаваха на него, първата камбана на безнадеждността. Неверието, нихилизмът, чувството на изоставеност, обреченост, тези вековни спътници на народната душа заговориха и стремежът към оцеляване започна да не подбира средства.

Комунистите си знаеха работата. Трябваше да се инжектира страх във вените на хората и да се стъпче всеки кълн на съпротива. Да се създава страх и колкото той е по-неясен, неназован, всеобщ, толкова по-добре. Колкото повече са нещата, от които се страхуваш, толкова по-удобен си за подчинение. Първата доза страх бе вселена непосредствено след девети септември с убийствата без съд, с отвлечените и безследно изчезналите, втората със съдилищата, които не се посвениха да се нарекат народни, третата - бе погромът над опозицията, приготовляваха се и други. В това отношение партията бе неуморна. Производството на страх беше единственото, което в комунистическият свят вървеше безотказно.

Доктор Славчев - прочутият гинеколог, който гонеше вече стоте години, Тинко Папазов - някогашен касационен съдия малко по-млад, и връстникът му запасния генерал Вуйчев всеки четвъртък се събирали, затваряли се в подготвената стая, спускали плътно завесите и тихо раздавали картите за бридж. Страх ги било. Страх ги било да не ги видят, да не ги издадат, че играят на карти, и ето ти лагер. Страх - тези достопочтени и заслужили за страната старци.

Страх заради родителите, заради дядовците, заради облеклото, страх заради косите, страх заради музиката, която слушаш, заради танците, които танцуваш, заради книгите които четеш, заради песните, които пееш, страх заради думите, които изговаряш.

- Страх ме е - казваше доктор Балабанов - ако разберат, че съм лекувал децата на царя. Фертиг! Край!

- Извинявай, но те винаги са знаели това - успокояваше го баща ми. - Вие за друго се благодарете, добре, че не ме избраха за народен представител, тогава щяхте да видите, какво щеше да ни сполети!

- А ти защо тръгна по пътя на баща си? Никой не го караше Георги навремето да става министър, не стига, че ни гонят заради него, ами сега и заради тебе... - нападаше докторът.

- Забранявам ти, да говориш против моя мъж - казваше баба ми.

- Е да, аз в тази къща трябва само да мълча, нур швайген, аз съм едно кантите неглижабъл!

- Ако искаш да знаеш и Георги Димитров го е уважавал и му е казал, "професоре, професоре, цена нямаше да имате, ако бяхте дошли при нас." А той му отвърнал: "Не аз ще дойда при вас, а вие ще дойдете при мене!"

- Стига сте се карали, чакайте да ви кажа за жената на Антон Югов - прекъсва разговорът майка ми - Значи отишла тя на някаква сбирка, само жени и на ръката и висят две дамски чанти, не ги сваля. Другите я попитали, защо две чанти. А тя казала: "Сега Югова може, сега Югова носи!"

И изведнъж най-неочаквано леля ми, сестрата на баща ми, се омъжи за комунист. Неин състудент от университета, още от тогава член на БОНСС, политкомандир по време на войната, комунист. Той отвреме на време идваше вкъщи, уж приятели, колеги юристи, кой да помисли, че е имал такива долни намерения и - сватба. Всички се вдървиха. Баба ми отново зарида, както когато се срути дядовата къща, баща ми се обърка, вуйчото, докторът получи сърдечен пристъп и прокълна обичната си племенница, каза че няма да я види до гроба си. Само мама запази самообладание и настоя, че Спас, така се наричаше годеникът е добро момче и че леля ми го обича и това е.

- Вие сте луди - каза докторът и отиде на концерт. Той беше много музикален.

Но леля ми се оказа непреклонна, взе си дрехите и се премести в друго жилище, което наеха с мъжа си. Отгоре на всичко двамата се изхитриха и поканиха баба да живее при тях, щеше да има самостоятелна стая. Баба ми се поколеба известно време, но тя не можеше да си представи живота без дъщеря си и склони. Докторът отново получи сърдечен пристъп.

Аз най-много пострадах от брака на леля ми, защото ми взеха стаята. Имах си все пак моя стая, сам си живеех в нея, там играех, там учех, но щом леля и баба се изнесоха, край, освобождаваше се още едно помещение и трябваше да ни сложат квартиранти. Такъв беше законът и квартирантите дойдоха тутакси. Майка и син. Майката беше висока, черноока, кокалеста и суха жена, синът една година по-малък от мене, мургаво, симпатично момченце, което много грозно врещеше, когато майка му го биеше.

Та въпреки тези несгоди, причинени от бракът на леля ми, аз си признавам, че мъжът й ми допадаше. Беше висок, строен, със сини очи и красиво чело, но комунист. Обичаше да пее, тихо, приятно, бил хорист в Академичния хор и много хубаво улавяше втория глас, но комунист.

Разбира се и бебето не закъсня. То разкисна всичко. Кръстиха го Вера, баба ми се трогна и прости поне половината партийна принадлежност на зет си. Настъпи семейно помирение. Само докторът ходеше мрачен, свирукаше си нещо от Густав Малер, яд го беше, че се е зарекъл да не види племенницата си докато е жив и тогава някой измисли коварен ход. Донесоха му бебето. Показаха му го. Той помълча, помълча, пък току извади едни ключове, започна да ги дрънка пред носа на пеленачето, разчувства се и взе да му вика:

- Куку! Куку!

Когато бебето малко поотрасна, младото семейство взе решение да замине за Свищов, Спас го назначаваха околийски съдия, а леля ми, която беше уволнена от университета по наследствени съображения, щеше да работи като адвокат. Баба, разбира се, замина с тях. Там в този град се намираше старата сто и петдесет годишна дядова къща, тя щеше да приюти новодошлите.

Докторът се почувства самотен, но не искаше да го признае. Отгоре на всичко го арестуваха. Не знам за какво, струва ми се, че и той не знаеше. Разпитвали го за най-различни неща. Питали го дали поддържа връзки с царското семейство. Не го държаха дълго, но когато се върна в къщи беше здравата уплашен. Щом дръннеше звънеца, той се стряскаше и се скриваше в кабинета си, където и живееше. Твърде рядко вече си позволяваше да се обажда на стария си приятел, прочутия хирург Иван Карамихайлов и тихо да шепне в слушалката:

- Иване, Иване!

Карамихайлов беше вече глух и викаше:

- Кой се обажда, Кой?

- Аз съм, аз съм, Митко! - още по-тихичко шепнеше докторът.

- Кой?

- Митко, Митко - повтаряше докторът и се кискаше в брадичката си.

- Митко, ти ли си бе, магаре такова! - вече гърмеше гласът на Карамихайлов.

- Ела да ти промия, ушите! - беше отговорът.

Свързваше ги половин вековно приятелство.

Една вечер Митко издъхна в ръцете на хирурга. Ей тъй на улицата.

Никой не вярваше, че сърцето му е слабо. Всички мислехме, че се преструва. Той обичаше да се хваща за сърцето и да диша тежко. Връщаше се вкъщи, отпускаше се отмалял на креслото и драматично затваряше очи:

- Искаш ли да вечеряш - го питаше мама

- Не, не, не - казваше той и пъшкаше. - Много ми е лошо!

Сетне отваряше едното си око и поглеждаше към масата.

- Това какво е, наденички ли?

- Да - казваше мама.

- Вурстхен. Може да хапна едно.

Хапваше няколко.

И изведнъж наистина сърцето му спряло. Баща ми го заварил да лежи мъртъв на улица "Кракра" под оградата на турската легация. Валяло сняг и покривал мустаците и брадичката му. До вуйчото стоял изправен като на стража доктор Иван Карамихайлов. Когато видял татко, той свалил шапката си и казал:

- Мойте съболезнования, Митко току що свърши! Имах вкъщи една ампула адреналин, която пазех за себе си. Сложих му я направо в сърцето... Цу шпет!

И двамата бяха следвали медицина във Виена.

На погребението се събра цялото семейство, дойдоха и от Свищов, и от Пловдив, имаше много хора, обичали са стария чудак.

За първи път през живота си виждах мъртвец, дори целунах челото му - беше студено.

Скоро след това арестуваха баща ми. Той го очакваше и ми беше казал, ако направят обиск в къщи, да си сложа на главата червената скиорска шапка и да мина няколко пъти край милицията на Лъвов мост. Как щеше той да ме види от най-горния етаж, не мога да си обясня. Бяха го вече държали там и той си знаеше. Не направиха обиск. Когато го освободиха, беше получил възпаление на долната челюст, наричало се остиомиелит. Оперираха го, изрязаха му част от костта и извадиха повечето долни зъби.

След този случай не го викаха вече в милицията, но един ден татко се върна от кантората и каза:

- Вече не съм адвокат! Съкратиха ме.

Отиде да работи на една постройка. Ходих да го видя. И отначало не можах да го позная, носеше дочени панталони, на главата имаше кепе. Нареждаше тухли върху дървено самарче, вдигаше го на гърба си, тръгваше колебливо по една дебела дъска, после по стълбището и изкачваше четвъртия етаж.

Много познати отидоха да работят по постройките. София се съвземаше от бомбите и работна ръка се търсеше. Дори самият Кольо Бояджиев по цял ден бъркал бетон, но пак намираше време за планината и за ските и сякаш напук на всичко, привечер се разхождаше по площад Славейков, ослепително елегантен, висок, строен, загорял от слънцето и мълчалив като сфинкс.

По това време и майка ми реши да си намери работа. Тя беше следвала право, но когато аз съм известил намерението си да се появя на този свят, мама изоставила университета. И като се чудеше, какво да захване, сети се, че някога е учила балет, казаха и че в Музикалния театър търсят балерини, тя се престраши, упражнява се и кандидатства. Приеха я. Тя беше вече на тридесет и осем години, възраст доста напреднала за днешния балет, но по онова време изискванията бяха по-скромни. С баща ми отидохме да видим едно представление, много бях смутен, много се притеснявах, нещо майка ми да не се обърка, да се не спъне, бях готов да се стопя на стола си от срам, но тя се появи само два пъти, заедно с други танцьорки и то за кратко, не сбърка, танцуваше си и беше хубава. Отдъхнах си. Тогава за пръв път видях Мими Балканска и Асен Русков. Те правеха оперетата. Тях чакаше публиката. Мими Балканска нямаше глас и пееше доста фалшивичко, но имаше велика душа и всепобеждаващо очарование. Русков пък само мучеше, но беше смешен, духовит и находчив и публиката му се радваше. От самата оперета нищо не си спомням, може би беше от Дунаевски.

Така животът на родителите ми се промени твърде осезаемо за тях и почти незабележимо за мене. Децата, а аз вече бях хлапе, много - много не си дават сметка, дали хората наоколо им търпят лишения, дали са удовлетворени от съдбата си, те имат детството си то ги изпълва и не им позволява съчувствие.

Забравих да кажа, че когато почина докторът, ни сложиха още квартиранти, двама студенти, симпатяги, Данчо и Кольо. Сега на входната врата трябваше да се звъни по три различни начина. Един път за нас, два пъти за семейство Панчеви, три пъти за Кольо и Данчо.

Вече учих в друго училище, две години откакто се бяхме разделили със сълзи и хълцания с обичния ни учител. Честно казано учението в прогимназията не ми вървеше. Бях зле по български, още по-зле по математика. Направо нищо не разбирах - това дроби, това уравнения от първа степен с едно неизвестно, какви бяха тези еднакви знаменатели, защо като събереш три пети и две осми не се получава пет дванайсти, а седемнайсет двайсти, кога тези хиксове минават от едната страна на уравнението и защо, това за мене си оставаха загадки. Виж по история и география се оправях. Учителите казваха: "Интелигентно момче, но математиката и граматиката..." И хайде на матура. Там едва се добрах до спасителната тройка. "Може ли такова нещо, - казваше баща ми - дядо ти беше такъв добър математик". Но укорът му бе сдържан. Той самият не се реши да ми обяснява, а от сантиментални съображения ме изпрати на частни уроци, при учителя, който някога го е подготвял за матура в гимназията.

Истината беше, че ученето бе последното нещо, което ме занимаваше. Не бях влюбен в нито едно момиче, за разлика от миналите години, когато бях неотразим. Сега напротив, беше дошло времето на момчешкото приятелство и презрението към другия пол. Все пак зорко наблюдавах дали не навлизам в пубертета, но никакви белези не подсказваха подобно явление.

Едно малко сладко момиченце на седем години беше възкликнало: "Ох, днес съм много разсеяна, дали не влизам в пубертета?"

За сметка на това всички влезнахме в пионерската организация. И веднага някои деца започнаха да се изживяват като вождове. Властолюбците си личат от рано, но повечето от моите съученици предпочитаха плебейските занимания, като например да скачаме в един дълбок изкоп върху голяма купчина пясък. Пионерският призив тогава беше : "Бъди готов!" и отговорът "Винаги готов!". А майка ми каза, че така наречените скаути, някога са се поздравявали по същия начин. Впрочем, за какво трябваше да бъдат готови децата не ставаше ясно. Имам известни догадки. Пионерската организация всъщност въвеждаше невръстните в една система на подчинение, на върховенство, на дисциплина, тя със своите звена, командири, дружинни, рапорти, отчети и доклади, не беше нищо друго освен подготовка на децата да живеят в тоталитарно общество и да го приемат като нещо естествено. Тя посягаше към най-важното от детството - чувството на свобода, притъпяваше го и понеже свободата означава разнообразие, различие, индивидуалност, пионерската организация беше първото, привидно невинно, усилие за обезличаването.

Когато умря Георги Димитров поставиха заслужили пионерчета с бели блузки, червени връзки и шмайзери на гърдите на почетна стража пред паметни места. Минах край такова място и изтръпнах - едно момиче от нашия клас стоеше на пост и гледаше без да мига в бъдещето. Изобщо не ми обърна никакво внимание, а бяхме добри приятели. То напоследък се вдъхнови от ролята си на активистка в детската пионерска организация "Септемврийче", нещо си въобрази, подстрига си косите късо, като прочута млада съветска героиня, все бързаше по важни задачи, гледаше ни отвисоко и изобщо кой знае до къде щеше да стигне, ако не се провали с гръм и трясък. Баща и не беше никак мил на властта и дъщеря му набърза ръка бе изключена от комсомола, като я обвиниха, че е организирала заговор да подпалят гимназията.

Когато умря Георги Димитров, вдъхновеният български музикант, лауреат на първото общобългарско състезание за певци и инструменталисти Трифон Силяновски, който трябвало да замине да специализира в Москва, не успял да прикрие задоволството си от събитието. Някой го чул. Отишъл и го обадил. Силяновски бил пратен на лагер и цялото му бъдеще опропастено, казват, че за Москва заминал самият доносник.

Когато умря Георги Димитров, десетки хиляди с ридания отидоха да му се поклонят.

Когато умря Борис III десетки хиляди с ридания, отидоха да му се поклонят. Въпросът е: - едни и същи ли са били тези хора или различни?

"Ако не вярвам на сълзите, то е защото съм те виждал да плачеш" беше писал Алфред Де Мюсе.

Точно по това време, през лятото на 1949 година, току що завършил с посредствен успех основното си образование, бях приет в комсомола. Тогава се наричаше Съюз на народната младеж, после стана Димитровски съюз на народната младеж, докато се превърне в Комунистически съюз. Аз нямах още четиринадесет години, по ръст и външност изглеждах десет годишен и приемането ми беше израз на някакво благоволение. Дори председателят на събранието ме вдигна на ръце и каза: "Ето го най-малкият член на Съюза ". Всички ръкопляскаха. А аз бях поласкан. Няма какво да си кривя душата. От тогава започна нейното раздвоение, от тогава се появиха първите шизофренични симптоми и тя стана разнолика и нестройна. Естествено всички се приемаха в комсомола, всички деца трябваше да бъдат приобщени, но все пак аз се страхувах, че заради татко, заради дядовците, заради не знам какво, може да ме разобличат и да не ме приемат. Страхувах се и това е. И когато председателят ме вдигна на ръце имах чувството, че съм опростен за всички грехове - семейни и лични. А имаше и лични, освен белите бюлетини, тайно бях издраскал с ножче върху стената на една от новобоядисаните стаи в дома на леля ми: " Долу ОФ!". Лозунгът бе открит с подобаващо закъснение, защото беше поприкрит от едно кресло, но когато го забелязали, хората се изумили. Не можеше да бъде братовчед ми, защото той нямаше шест години, не можеше да бъде сестра му, защото тя бе на две, не можеше да бъде и дядото, неговият почерк беше друг. И понеже ние наскоро сме били на гости, заключили, че съм аз. Глупаво беше да отказвам. Давал ли съм си сметка, че този надпис може да бъде прочетен от недоброжелател. Не си давах.

Признавам си още, че когато бях на девет години, с един приятел, който живееше срещу нас сме пели на отворен прозорец "Рим, Берлин и Токио, верни в борбата, скоро ще наложат нов ред на земята". Въпреки че и Рим, и Берлин, и Токио, вече бяха капитулирали. Издаде ни едно приятелче, което не пуснахме вкъщи да пее с нас. То от злобица обърна внимание на двама милиционери, какви песни ехтят от нашия прозорец и те дойдоха да искат обяснение от татко. А предателчето стоеше под прозореца ни и викаше "Смърт със зеле! Смърт със зеле!"

Признавам си още, че бях на път да стана алкохолик. Намерих един ликьор на баща ми, с който той черпеше по-отбрани гости и започнах редовно да го опитвам, беше ми много вкусен. Баща ми се ококорваше удивено, като посягаше към бутилката. Най-сетне отбелязал с моливче, до къде е ликьорът в шишето и бях разобличен.

Признавам още, че веднъж в миналото, попаднах на място, където неколцина момчетии практикуваха колективно ръкоблудство. Едно от тях, по-голямо от нас с две години, обучаваше останалите. И всички с респект гледаха резултатите, които то постигна.

Вярно е, че не се включих в упражненията, но извънредно внимателно наблюдавах, какво правят останалите. "Виж какво, каза ми едно от момченцата - от това се пораства." "Защо да се пораства?" - попитах силно заинтригуван аз - малкият ми ръст ме съсипваше. "Ами защото си опъваш краката, опъваш ги и растеш." Обяснението ми се стори физиологически неиздържано, но когато се прибрах вкъщи се подадох на изкушението. Нищо не се получи и аз отложих всичко за по-добри времена.

Признавам още, че по онова време, аз бях религиозен и понякога дори самичък ходех на църква. В рода ми всички са били религиозни, и прадядо ми, който е преподавал каноническо право в университета, и дядо ми, който е спазвал убедено и пост, и молитви, и всички религиозни обичаи, бил е черковен настоятел на "Александър Невски" и дълбоко вярващ човек. Баща ми беше малко по-либерален в схващанията си, всяка вечер, преди да си легне мълком се молеше, но си позволяваше на велики четвъртък вечерта да опита топъл козунак, нещо което в дядовата къща е било табу до самото възкресение. У дома най-много се спазваха обичаите през страстната седмица. Ходеше се на бдение в понеделник и вторник, сряда се пропускаше, на велики четвъртък сутринта, татко ме водеше на маслосвет в "Света Неделя", след това ми купуваше мекици. Вечерта цялото семейство отиваше в Александър Невски, за да чуем дванайсетте евангелия. Заставахме със свещи в ръка на едно и също място в черквата. Там където някога е стоял дядо. Чакахме да се изчетат евангелията до песента за двамата разбойника, които били разпнати от двете страни на Исус - прекрасна песен, след това си тръгвахме, за да дойдем на другата сутрин да се проврем под плащеницата и на другата вечер на Погребението господне, да обиколим църквата със запалени свещи. И разбира се тържеството на Възкресение, когато хиляди хора се събираха пред черквата. Никак не се нравеше този спонтанен митинг на властите. Веднъж, когато свещеникът високо изрече:

- Христос, возкресе!

Някой се провикна от тълпата:

- Ти видя ли го?

Баща ми се надигна на пръсти и извика:

- Аз не съм, но ти ще го видиш!

Тогава започнаха да ни замерят с недоварени яйца и едно удари татко по рамото.

У дома е идвал и владиката Стефан. Същият този Стефан, които се е застъпвал за евреите, същият този Стефан за когото Илия Бешков нарисува знаменитата карикатура - Исус на магаренцето, владиката в пакарда си и надпис: "Срещнаха се, но не се познаха! " Беше възпълен, тържествен, слагаха го да седне на почетно място и приготвяха изискани гозби, като за владика. А може би вече беше екзарх. Отначало той се е опитвал да котка Отечествения фронт, но когато видял накъде вървят работите решил да се противопостави. Заточиха го в село Баня до края на живота му.

Аз обаче малко се разочаровах от него - беше по време на тържествена служба в Александър Невски сутринта на Великден, когато се чете евангелието за неверния Тома на различни езици. Свещениците бяха оклюмали, защото литургията от предната вечер продължаваше през цялата нощ. Всред тях служеше и един възрастен протопрезвитер Цанков. Той нямаше силен глас, а от възрастта и умората, този път гласът му едва се долавяше. И тогава аз пък ясно чух, как екзархът се обърна към друг свещеник и каза насмешливо:

- За архива, за архива !

Старият протопрезвитер не го чу, той със сетни сили се мъчеше да издържи службата, а екзархът продължаваше да го гледа снизходително. Отношението му не бе на свещенослужител към събрата си, а на театрален актьор, който злорадства от провала на колегата си. И това безмилосърдно: "За архива, за архива!" го запомних завинаги.

Виж в Александър Невски имаше един архимандрит Василий, с красив мощен глас, като го чуеше човек да запее от олтаря и изтръпваше. Той заедно с дяконът и хорът правеха службите великолепни.

Архимандрит Василий бе единственият, който от амвона говореше открито и ясно против комунистите, против фалшивите гълъби на мира, против лъжите и насилието. Заточиха го в Бачково. За жалост твърде малко свещеници се осмеляваха да бъдат като него. Вярно знаеше се и един дякон, руснак, съвършено различен от Василий, той приближаваше към богомолците поклащайки кадилницата, обвиваше ги в синкав благоуханен дим и когато видеше някой познат, къдеше го, кланяше се и говореше приглушено на руско-български:

"Вий слышали снощи радио Лондон? Нет? Придите позже в "Южная Лоза". Я вам разкажу. С комунистите все свершено. Амин!" Подрънкването на кадилницата съпровождаше опасното му послание.

"Южна лоза" беше авторитетна кръчма, а самият дякон се ползвал с дълбоко уважение всред останалите пиячи...

"Отче, колко бутилки можеш да изпиеш?"

"Зависит. Если есть деньги - Бутилочка. Если больше денег - две! Если много денег - три бутилочки. А если на твой счет, тогда до безконечности"

У дома в старата дядова къща е идвал и римският папа. Не възразявайте, не става дума за действащ папа, а за бъдещ. Казвал се е монсениор Ронкали и е бил папски нунций в София. Посещавал е дядо ми, който като общественик и дълбоко вярващ човек, се е грижил да не бъдат накърнявани устоите на православието в България. Така че любезното внимание на посланика на католиците е обяснимо. Баба ми, обаче обичаше да задава неудобни въпроси. И както монсениорът беседвал смирено с професора, тя ненадейно попитала:

- Ваше преосвещенство, едно нещо не разбирам при католиците, позволете да ви запитам. Свещениците ви не се женят, нали?

- Да, госпожо.

- И как цял живот издържате без жени?

Дядо ми погледнал изумено жена си и онемял.

Тогава бъдещият папа отговорил на френски:

- Madame, on le fait, mais on le fait discretment.

Когато човек каже нещо на френски, то винаги изглежда по възвишено. Но всъщност в тази фраза се съдържа много истина за католицизма.

По повод на голям домашен празник монсинеор Ронкали подарил на семейството картина с религиозно съдържание. Мадоната с младенеца в рамка и стъкло. На гърба й бе написана датата, посвещение и подпис: Бъдещият папа.

Дълго време тази картина ни съпътстваше като семейна ценност. Измъкнаха я от разрушената къща почти невредима, само с пукнато стъкло на рамката. Баща ми се опита да го смени. Внимателно разлепи хартията, за да не засегне посвещението, извади картона и се засмя горчиво. Бъдещият папа беше изрязал картината от едно италианско списание, на гърба на мадоната се четяха реклами и обяви... Струва ми се, че тя още съществува забутана някъде из разпръснатата ни покъщнина. Кой знае, Ватикана един ден може да се заинтересува от нея.

За дълбоко огорчение на хора като дядо ми, през целия двадесети век българската църква е губила от силата си. Престанала е да бъде опора за хората и това е една от причините за безропотното понасяне на комунизма. Няма го отец Иротей от "Под игото", който сам дава манастирското злато на дошлия да го открадне за делото дякон Викентий. Възрожденското българско духовенство се обезличава още след Освобождението. Няма личности като Екзарх Йосиф, да не говорим за Патриарх Ефтимий. Свещеникът стана обект на присмех, на задевки, вместо със страх от бога и вяра, към него пристъпват с пренебрежение и недоверие. Потребността от него в радостни и тъжни случаи се е превърнала в обичай, който се изпълнява със снизходителност и досада. Повечето българи не са истински религиозни, те са суеверни и за това срещу дебелашкия комунистически атеизъм не противостоеше искрено религиозно чувство. Какви устои на християнската вяра да се дирят в младите, щом те от край време наричат паметника на мъченика Патриарх Ефтимий - попа!

Съмнявам се, че православието у нас ще изживее ново възраждане.

(c) 2000 Георги Христов Данаилов.


Текстът е публикуван в www.slovoto.org