Media Times Review    Google   
___









Изкуство
 август 2003

"Червеният сън на куклите"
Андроника МАРТОНОВА *
"Маскирани като дървени кукли,
сенките се бореха на тавана…"
Еди ван Влийт
(из стихотворението
на белгийския поет "В едно ъгълче",
в антологията "Очите и Зовът")

     Преди години, в юбилейния, петстотен брой на най-известното европейско и френско списание за кино "Кайе дьо синема" Мартин Скорсезе направи блиц интервю с Такеши Китано. И на въпроса "Какво е за вас киното?", поставен от автора на "Шофьор на такси" и "Последното изкушение на Христос", японският режисьор отговори така: "Киното е необяснима енигма. Енигма раждаща се в самота и живееща посредством публиката."
     Самата фигура на Такеши Китано е не по-малко енигматична от дефиницията му за киното. Наричат Китано култов японски режисьор. Името, както и филмите му, са синоним на нещо повече от екзотична провокация в полето на световния екран. За европейците той е "Новият император на японското кино". Американците определят таланта му като "чудодеен и безпрецедентен в проекцията на западната филмова индустрия". Като актьорско присъствие го поставят до Харви Кайтел (водеща фигура във филмите на Скорсезе). Руската критика пък от своя страна определя киното на Китано като рядко срещана и емблематична за съвремието проява на истинско авторско кино. В България японският режисьор стана известен на по-широк кръг публика благодарение на своеобразните панорами на японско кино в рамките на Международния София Филм фест през март 2002 и 2003 година. Неочаквано за българския кино репертоар и пазар, ориентиран главно към комерсиалния американски филм, прожекциите на японските филми напълниха залите. Особено що се отнася до заглавията, подписани от продуценстката къща "Офис Китано".
     В родната си Страна на изгряващото слънце Такеши Китано освен, че е най-експонираната медийна личност, си извоюва позицията и на един от най-възхитителните, авантюристични и уникални кинотворци на нашето време. Неговите филми винаги успяват да сблъскат противоположни мнения. Карат публиката и критиката да си задават истински въпроси. С режисьорските си филми той е винаги различен, а стилът му непрекъснато еволюира. В "Жестокото ченге" (Violent Cop 1989), "Сцена край морето"(A scene at the sea, 1991) "Сонатина" (Sonatine 1993), "Децата се връщат" (Kids return, 1996) "Фойерверки" (1997, Hana-bi или Fireworks, носител на "Златен лъв" от Венеция), "Лятото на Кикуджиро"(Kikudjiro 1999), "Братът" (Brother, 2000, Япония/Великобритания). Китано показва талант, стилово многообразие, особен усет към киноезика, умело балансиращ между киноестетиката на Изтока и Запада. Режисурата му е пестелива, ненатрапчива. Екранното действие - наситено с метафори, богато на паралели, препратки, автоцитати дори. Често във фабулата на филма са скрити втори пластове. Насилие, Хумор и Любов - това са трите основни сюжетни и тематични елипси, които занимават Китано в цялата му досегашна филмография. Всъщност каквото и да снима японският режисьор всичко подлага на филигранно нюансиране. Без значение дали се занимава със сурови истории за мафията; или изследва с неподозирана чувствителност дълбините на детската душа, или търси отговор на вечния въпрос "Защо обичаме?".
     Такеши Китано (роден на 18.01.1947) не е само актьор и режисьор. Той е още романист, поет, издател… През 1972 дебютира като комик в дуото The Two Beats (откъдето му остава прякора "Бийт" Такеши). Жанрът на изпълняваните фарсове е традиционно японският manzai, в който актьорите си разменят остроумни и пикантни реплики. По-късно дуото се утвърждава като водещо в телевизията Ен Ейч Кей. Режисьорът Нагиса Ошима ("Империя на чувствата") провокира актьора да излезе от това амплоа като го кани да играе във "Весела Коледа г-н Лоурънс" в партньорство с Дейвид Бауи. "Веднъж - разказва Китано - Ошима ми каза: "Знаеш ли, от теб ще излезе превъзходен престъпник!" Така започнах в телевизията, в сериал, с роля на психопат убиец. После станах полицай, войник, приятел, съпруг, учител... Лично аз се чувствам най-комфортно, когато се занимавам с две теми: тази за якудза и света на децата. И ако мога и да ги преплета - става прекрасно".
     В началото на филмовата му режисьорска кариера наричат Китано "Кинаджия на студеното насилие", "Гений на привидната неподвижност". А киното му - статична восъчна маска, под която кипи страстта на случващото се. Едно реномирано филмово издание дори озаглавява портрета му "Доктор Такеши и мистър Бийт" . Всъщност когато Такеши Китано работи на границата между два типично японски филмови жанра "Якудза ейга" (филми за мафията "якудза") и "Кацугейки" (самурайската героична повест), насилието, което показва на екрана, е не толкова физически демонстративно. По - лошо - белязва за дълго психиката на зрителя. Тук няма да видите литри червена боя. Само необходимият брой петна. Тяхната напоителност се реализира в своеобразната киноестетика на японеца. Алените петна се разливат, оформяйки стилизирана деформация на червен слънчев кръг. Или падат като прекрасни кленови листа на есен… (Едно допълнение - освен с кино, Китано се занимава и с живопис.) Изстрелите на екрана се заменят с музика или тотално различен звук. Смъртта във филмите на Китано е смразяващо красив йероглиф: проблясващ като светкавици от оръжие в тъмнината; или калиграфски изписан от някогашни живи тела. И изведнъж от йероглифа се ражда смеха. Той изненадващо посича като самурайски меч, суров до почти абсурдна жестокост.
 
Стъпки в снега
     С последния си филм "Кукли" (Dolls, 2002) Такеши Китано за пореден път провокира и изненада както публиката, така и критиката. На 59-то издание на кинофестивала във Венеция през 2002 лентата предизвика доста вълнение. Особено след като бе пренебрегнат от журито и не получи така очакваното Гран При "Златен лъв на Сан Марко".
     Макар и да е верен на стила "Китано", филмът доста се отличава от предходните творби на режисьора. "Кукли" е особена притча за любовта - онази любов, която е невъзможна, почти неосъществима, не-случващата, или ужасно закъсняла. Фабулата своеобразно преплита три истории, развиващи се в наши дни.
     Първата и основна водеща двойка е тази на годениците Савако (в ролята е Михо Кано) и Мацумото (Хидетоши Нишиджима). Въпреки голямата любов помежду им, родителите на Мацумото настояват той да се ожени за дъщерята на шефа си с цел кариерата му да просперира. Савако прави неуспешен опит за самоубиство, в резултат на което остава ментален инвалид. В деня на сватбата си Мацумото разбира какво е станало с голямата му и истинска любов. Зарязва брачната церемония, взима Савако от болницата и двамата тръгват като бездомници да обикалят страната, привързани един за друг с червено въже. Техният път през сезоните ни отвежда към втората двойка.
     Големият якудза-бос Хиро (Тацуя Михаши) върви към залеза на живота си. Сеща се, че когато е бил млад работник във фабрика е напуснал любимото си момиче, за да се интегрира в престъпническите среди. Останало е обаче обещанието му за скорошно завръщане.. В знак на вярност и преданост приятелката му (Чиеко Мацубара) обещава да го чака всяка събота в парка със специално приготвен обяд. След повече от 30 години Хиро посещава същия този парк и намира жената на живота му седнала на пейката, в неспиращо очакване с кутия обяд в скута.
     Третата история разказва за поп-звездата Харуна (Киьоко Фукада). След автомобилна катастрофа лицето й е обезобразено и славата й на естраден идол бързо залязва. Харуна прекарва дните си загледана в хоризонта на морето без желание да вижда когото и да било, или нея да я виждат. Единственият, който успява да я посети е верният й от години фен Нукуи (Цутоми Такешиге). Обаче за да стигне до певицата, фенът се ослепява…
     Ето какво казва в едно интервю за списание Positif от април 2003 по повод идеята за създаването на филма "Кукли" самият Такеши Китано: "Отдавна мечтаех да разкажа история за мъжете и жените. Честно казано, не желаех да я ситуирам в съвременността, защото не харесвам начина, по който хората днес си говорят. Но така се получи. За "Кукли" тръгнах от следната идея: "От сърцето на любовта, смъртта никога не е далеч".
     Сюжетът на трите любовни истории в "Кукли" се разгръща екстремно, на прага на иреалното. Всичко слуващо се във филма е докосване до лудостта. Персонажите са доведени до някакво междинно, трудно определимо състояние - между човешки същества и кукли. Кукли, омотани в конци - капан на собствената си страст, грешки, ревност, болка, несигурност, чувство за вина, жажда за изкупление, неистово желание за реабилитация на обичта. Обладани и водени от егоцентричното безумие да притежават онова, което нямат. Всяка една тяхна стъпка вместо към съзиданието на живота ги отвежда към смъртта - съдбовна обреченост.
     Жанрово филмът на Такеши Китано е особена сплав от класическа трагедия, с елементи на мелодрама и притча. Режисьорът детайлно прониква във всяка една ситуация, а същевременно силно се отстранява. Ефектът на дистанция е заявен още в самото начало на филма. "Кукли" визуално, драматургически и фонограмно е рамкиран. Всичко започва с откъс от представление на традиционния театър Бунраку на Токийския Национален Театър. Куклите от спектакъла непрекъснато се появяват индиректно по време на филмовото повествование. Марионетките се трансформират в главните персонажи, главните персонажи се трансформират в марионетки. И накрая всичко завършва с пост-финал или двоен финал. Защото трите истории в "Кукли" вече имат своята завръзка. Спектакълът на Бунраку също е приключил, светлините са угаснали, музиката е заглъхнала. Завесата е паднала. Оказва се, че куклите в играта си на театър са надживели хората. И като едни наблюдатели или пратеници са разказали човешките им истории.
     "Кукли" не просто отдава почит на Бунраку - третият традиционен японски театрален жанр заедно с НО и Кабуки. Филмът е вдъхновен изцяло от творчеството на драматурга Чикамацу Мондзаемон (1653 - 1724). (Между другото, един любопитен факт - бабата на Китано е играла в Бунраку, като в представленията е била разказвач и изпълнителка на шамизен). "Мислил съм следното - казва Такеши Китано - защо да не взема да направя и филм за живота на хората, но не с живи актьори, а с традиционни японски марионетки. Дори си казвах - най-после няма да има и никакви реплика. Само тук-там по някой надпис като в старите неми филми. За финален надпис ще сложа следното: "Това бе една тъжна история". Всъщност - това е толкова изкуствено. И театрално."
     Филмът "Кукли" в никакъв случай обаче не страда от лоша театралност. Точно обратното - повече от кино е. Такеши Китано е уловил най-същественото в патетичния блян на японския театър и го е развил в киното си. Като поставя акцент не толкова върху случващото се, върху конфликтът между персонажите, колкото върху вътрешната битка, душевната схватка на героя със самия себе си. Ето защо и "Кукли" тръпне в особено напрежение, пропада на моменти в илюзорното бездействие, толкова свойствено за Китано.
     Иначе цял откъс от "Пратеници от ада" (или "Предследване в ада") на Чикамацу Мондзаемон е използван в сценария и перфектно е преплетен в драматургията. Мотивът за странстването, за тънката граница между любовта, лудостта и смъртта, за обречеността, за бягството на влюбените - така характерни въобще за пиесите на Чикамацу, при Такеши Китано също са факт. Режисьорът отдава почит не просто към Бунраку, а към универсалното звучене на творчеството на драматурга.
     "Кукли", както стана вече ясно, е разделен на три части. Триделната структура е задължителна за севамоно (или битовите пиеси) на Бунраку. В композицията на "Кукли" присъства и друг особено съществен театрален елемент: мичиюки. С този термин се обозначава онзи момент в традиционната японска драма, който предшества развръзката. В повечето случай в мичиюки текат финалните монолози и/или диалози най-вече на влюбените, които бягат от света. Това е е финалният проход преди смъртта. Ето например в една друга пиеса на Чикамацу "Самоубийството на влюбените" какво си казват героите в мичиюки: "Нашият път ни отвежда в смъртта. / Път покрит със сняг. / Изчезва без следа. / О, живот - тъй тъжен сън." С езика на киното и без много излишни думи Такеши Китано решава този момент без грешка. Същевременно, чрез кинематографичния образ режисьорът играе на любимата омофонична игра на японците. Терминът мичиюки се изписва с два йероглифа - за "път" и за "отивам". А звучи точно като "снежен път". Какво прави Китано? Почти на финала на филма водещата двойка Мацумото и Савако навлиза в заснежено поле. Двамата са облечени в същите кимона, както и куклите в отварящия театралния откъс от Бунраку. Двамата са абсолютно сами. Две цветни фигури, клатушкащи се, полу-обезумели, едва свързани с реалноста, с лица подобни на маски. Атмосферата е камерна - до крайност; пространството се лимитира от белотата на снега. Мацумото и Савако не си разменят нито една дума в сцената. (За Китано истинската любов и истинските неща се съгласуват с тишината.) Единственият звук, който деликатно се прокрадва, е музиката на Джо Хисаиши - вечният композитор на Китано. Звук - невидим, но действен персонаж, рисуващ другото лице на самотата, която неизменно присъства в киното на японския режисьор. Във всеки филм на Китано има специфична фонограма, която носи онази драматургична стойност, сравнима с работата на Енио Мориконе във филмите на Серджо Леоне. Сцената на Савако и Мацумото в снежното поле оформя сложен визуален и не-вербален цитат: на гореспоменатия текст на Чикамацу, на Бунраку-структурата, на самия Китано дори. Мичиюки. Постигнато е изключително силно екранно внушение: та двойката върви по онези стъпки в снега оставени вече от куклите на Бунраку. С този кадър Китано окончателно е превърнал образите на Мацумото и Савако в създания, изгубили душите си някъде по пътя. Дали са хора, дали са кукли, или само - живи сенки в снега?
 
Гласът на цвета
     В традицията на японското кино фигурата на Такеши Китано съчетава по своеобразен начин два стила. Първият, който се усеща в "Кукли", но е по-незабележим, е този на Ясуджиро Одзу. Изящен познавач на японската душа, улавящ в киното си невидимите вариации на ежедневните чувства, режисьорът на статичната камера и вътрешното движение. Онзи Одзу, познат от "Токийска история", който прави тънък и дълбок разрез и на най-сивия сюжет.
     Вторият, надделяващ стил, е този на Акира Куросава. Нека да си припомним мъглите в "Замъкът на паяците", дъждовете в "Рашомон", ветровете в "Ран", на чийто фон се рисуват силни, експресивни персонажи и ситуации. Този глас на природата се чува и при Китано. "Исках да напусна монохромния свят на моите синьо-сиви филми. Исках да направя нещо по-цветно." - споделя режисьора. "Кукли" е сниман през всички сезони на годината. Умело се заиграва дори с познатите клишета свързани с Япония: цъфналите розови вишни през пролетта, искрящото море през лятото, топло-червените кленови листа през есента, кристалната чистота на снега през зимата. Само че, Китано издига символите до позицията на контраст на крайните душевни и емоционални състояния. Идеята на Сергей Айзенщайн за неравнодушната природа заработва перфектно и тук.
     Сравняват "Кукли" с последната творба на Куросава - "Сънища". Вероятно заради множеството реминисценции. И ониричните мотиви, които принципно са характерни за киното на Китано. Нека само си припомним сънищата на хлапето в "Лятото на Кикуджиро". В "Кукли има абсолютно сходни сцени. Зрителят става свидетел на магически метаморфози в кадъра. Традиционните за Япония маски на лятото, които Савако вижда в съня си, придобиват плът и кръв. Страшни са. Разкривени са. ("Като дете се боях от тях" - казва Китано.) Дали това са човешките ни демони? Или в сумрака на съня на сцената излизат кукловодите на душата. Такеши Китано поставя зрителя пред не една визуална загадка.
     Въображението на режисьора е в пълния си апогей в "Кукли". На много места, както стана ясно, режисьорът прави образни препратки, свързващи се с емблематични за предходните му филми кадри. От киннематографична гледна точка визията на "Кукли" е натоварена, ако се прави сравнение с познатия, изчистен (но не и аскетичен!) стил на Китано. Кадрите тук имат функцията на полисемантичен йероглиф. Филмът прелива в разнообразието на колорита. Въпреки това не е пъстър, в негативния оттенък на думата. Макар цветът изведнъж да се набива на очи, той парадоксално продължава да стои семпъл. Защото на тоналните фонове още по-силно избиват детайлите. А именно детайлите са основните визуални ядра, носители на взривен драматургичен заряд в цялостната концепция за естетика на Китано. Няколко акцента:
     Безброй малки, шарени въртележки, се въртят шеметно, подреждаци тревожно, напрегнато пано. Савако и Мацумото плавно и бездушно преминават пред него.
     Цикламена пеперуда с откъснато крило;
     Розово топче-детска играчка се слива с лунния диск (това много напомня и един кадър от италиански филм "Пощальонът" на Майкъл Радфорд и Масимо Троизи);
     В суматохата на автомобилна катастрофа - изхлузена червена дамска обувка;
     Политаща към морската бездна сламена шапка - веднъж. Политаща към морската бездна сламена шапка - по втори, съвсем различен начин.
     И още, и още… Всеки от детайлите е поставен на точното монтажно място за да разкаже с един визуален жест история. Тълкуванията са въпрос на субективната интерпретация на зрителя. "Когато снимам филм, аз самият се чувствам като кукловод, гледащ ставащото на сцената от горе" - пояснява Китано.
     Допълнителен колорит, а също и масиран театрален момент внасят костюмите във филма. Специално за "Кукли" световноизвестният японски моделиер Йоджи Ямамото се ангажира да облече актьорите на Китано. Основно - Михо Кано която изпълнява лудата Савако и Хидетоши Нишиджима (като Мацумото). Дрехите на Ямамото са отвъд нормите за обикновено облекло. Костюмът е основно в червената гама, леко хаотичен, приказен, като че ли излязъл от театралните гравюри на Утамару, асиметричен, загатващ определен, но сякаш недовършен модел. Така скроени тъканите на дизайнера стоят анахронични. Не подвластни на ничие време. Не подвластни и на пространството: на града, на модния подиум, на сцената, на рамката на кинокадъра. Актрисата Михо Канно (Савако) стои на екрана като кукла, увита в парче плат, попаднало в немирните ръце на някое дете. Китано, заедно с оператора си Кацуми Янагашима, с когото работи в екип в повечето си филми - подчертава тази недефинирана пластичност на плата. И зрителят не може рационално да узнае какво точно послание се крие в гънките на кимоното. Само го усеща със сетивата си. "Когато видях ескизите - признава с усмивка режисьорът - си казах, че никога няма да облека подобно нещо! Паника ме обхвана като видях какви ги е накроил Йоджи. Помислих си, че клошарите и бездомниците не ходят така облечени, но не исках да връщам за поправка вече готовите костюми. Но те отново ме върнаха към театъра на Чикамацу Мондзаемон, увеличиха дистанцията с реалността и ми дадоха нов повод за размисъл и нови решения за филма. Промени се концепцията ми за образа."
     На Изток вярват, че червеното е цветът на съюза. То преобладава не само във филма на Такеши Китано, а в цялото му творчество. Червеното олицетворява нишките на съдбата които привързват в божестевна координатна система човека. Привързват го - между небето и земята. Като кукла. Тънка е и нишката която отделя (или привързва) любовта и лудостта, живота и смъртта. Отделно в Япония съществува легенда, че влюбените са свръзани посредством червена нишка, която не може да се скъса. Китано материализира мотива директно чрез червеното въже с което привързва главните си персонажи - Мацумото и Саваку, в странстването им през цялото време на "Кукли". "Свързаха ги боговете в нещастен час / със свещенното въже". Редовете принадлежат отново на Чикамацу Мондзаемон.
 
За куклите и хората
     Фройд има един интересен коментар върху творчеството на Шекспир, в който се казва, че любовта трябва да умее да се помирява в крайна сметка със смъртта. Защото смъртта може да е бледа и няма, но е вярна навеки, нали? "Ако прекалено дълго се боиш от смъртта - казва Такеши Китано на пресконференцията си във Венеция - в края на краищата започваш неосъзнато да я желаеш. Много ме учуди, че в Япония определиха "Кукли"за най-кървавият ми филм. Не защото се лее тонове червена боя в кадрите. А защото много неща умират. Смъртта за мен не е свръзна с идеята за жертвата. А по скоро е крачка встрани от вечността. Крачка, която определя стойността на нещата, които ни заобикалят."
     В "Кукли" наистина любовната връзка е най-стягащата от всички. И всички персонажи умират от нея или заради нея. При Китано актът на умиране е вид доброволно самоубиство, свързан не просто и само с физическата смърт, но и с духовната, психическата, емоционалната. Нещо умира вътре в героите (макар че естествено те не го искат) и това началото на автодеструкция, по силна от тях.
     Нима дамата от парка, която вечно чака якудза-босът, не се откъсва с нещо от света на живите. Или пък поп-звездата Харуна в собствената си замоизолация на брега на морето не се удавя психически?
     Персонажите на Китано стават марионетки на собственото си подсъзнато и неистово желание да напуснат битието, в което се намират. Интересното е, че духовната смърт спохожда повече женските персонажи в "Кукли". "Жените, жените… - казва Китано - Япония много обича техните образи. В традиционния театър, а и в "Кукли" те всъщност са егоистки. Те не са толкова верни на Другия, колкото на самите себе си. И не винаги дават само любов на ближния. И това ги убива" Режисьорът превръща категорията на Смъртта в производна функция на Его-то. А безспорно това е още едни фактор, който превръща човека в кукла. И за жалост тази трансформация е крайно разрушителен процес.
     А защо "Кукли"? И какво въобще са куклите? Скулптури в движение. Подвижната модалност на човека. Изкуствено тяло, което все се опитва да фиксира душата. Лицата на куклите - не са ли и те вид маски. Само че с малка разлика - куклата мечтае за онази духовна инициация, която е присъща на истинската ритуална маска. Защо във филма на Такеши Китано фенът на попевицата - Нукуи - избожда очите си? От гледна точка на европейската цивилизация и култура това е толкова едиповски акт на освобождаване от лъжовността на сетивата, и акт с цел доближаване до идеята за маската. Китано заблуждава на пръв поглед публиката. Не умират хората във филма. Умират онези кукли, които някога са били живи хора. И това е още по-страшно. Защото куклите - точно както Савако и Мацумото - умират захвърлени. С тях прекалено много някой си е играл. Водещата двойка от "Кукли" приключва земния си път окачена на същото онова червеното въже, което ги е свързало приживе. Остават сами, полюшвани от вятъра, изоставени (дали от съдбата, дали от хората), безжизнено провесени на едно дърво…
 
* * *
 
     Филмът "Кукли" на Такеши Китано е странен сън в червено.
     Сън на куклите от театър Бунраку, които може би не искат да бъдат хора.
 
Copyright © Андроника Мартонова

   * Андроника Мартонова - чудя се кое е по-добре: кинокритик или киновед. Преподавател в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" по кинокритика... (всъщност точка). Специализира далекоизточно азиатско кино. (Не, не - тук трябва да се допълни: в БАН).
   Ползва български, руски, френски, английски и японски (или поне се опитва).
   Зодия - овен.
   Мерки: все още не си знам коефициента на интелигентност (IQ) - Ай-кю-то :)