Media Times Review    Google   
___









Хора
 август 2003

Преобразувателят - Тони Блеър

Дейвид Брукс


През последните няколко месеца, докато светът наблюдаваше световния политик Тони Блеър, аз мислех за Тони Блеър - организатора на рок-концерти. През 1971 година бъдещият премиер-министър завършва елитното шотландско училище Fettes, година по-късно влиза в St. John's College в Oxford. В промеждутъка той прекарва в Лондон. Скита заедно с весела група богати деца, с коса до раменете, облечен в модерно кожено сако, опитвайки се да открие следващите Rolling Stones.

Блеър купува фургон, събира няколко случайни музиканти в група с име Jaded (измъчен) и се опитва да ги лансира из пъбовете. Среща мъж на име Норман Бърт, собственик на две къщи-близнаци в Лондон. Бърт позволява на студенти да живеят в едната от тях. Това обаче не е шумна младежка къща. Блеър живее в тихия дом на Бърт и помага на Бърт, който е нещо като Божи-работник, като участва в Християнските младежки групи. Блеър не взима дрога. Преди три години консервативното издание The Spectator и таблоида Mail on Sunday разследваха живота му през този период. Година, която липсва в биографиите на премиера. Хората, които журналистите са интервюирали, казват, че той не е бил отдаден на марихуаната и наркотиците.

Блеър, който през май навърши петдесет години, преобрази Лейбъристката партия. Въведе философията на Третия път и това му помогна да се задържи дълго на върха на британския политически пейзаж. Блеър зае смела позиция по Ирак, изправи се пред милиони протестиращи и стана най-сладкодумния защитник на войната.

Въпреки че в голяма степен живее един типичен "Baby Boom" - живот, около Тони Блеър има някаква атмосфера на самота и откъснатост. Представете си го на осемнайсет години в Лондон - облечен в подходящите дрехи, вероятно харесван от момичетата, но без особени завоевания. Раздава концертни листовки в съботните нощи, както бе модерно, и съобщения за църковна служба в неделя сутрин, както не бе модерно.

В известен смисъл Блеър изгради своята кариера в самота и изолация. Идеологически той не може да бъде точно причислен към никоя група. Стои в средата между тачъристите и старите лейбъристи. Политически е между Европа и Америка. В Британия, въпреки че е смятан за гигант на нашето време, е уважаван, но не и обичан. Той е прекалено добросъвестен за една политическа култура, която е преди всичко цинична. Той е открито амбициозен в страна, която ненавижда това качество. Той няма дълбоки корени в нито един район или политическа фракция.

Повратната точка в живота на Блеър, както всеки биограф отбелязва, се случва, когато е на девет години. Неговият баща, тогава изтъкнат адвокат и изгряваща фигура в Консервативната партия, получава удар, който едва не го убива. Заради болестта, за три години той изгубва способността си да говори. Въпреки че Блеър-старши беше невярващ, в деня на удара Тони и директорът на училището, в което учи, се молят заедно и тази молитва посява зрънцето, което по-късно се превръща в необикновено силна религиозна вяра. "Болестта на баща ми остави отпечатък в моето съзнание още от най-ранна възраст; разбрах, че животът е борба и в нея има много губещи" - казва Блеър. "Животът не е лесен - казва сега на своите деца - Вие трябва да намерите своя път и за това никой няма да ви помогне."

Блеър не участва в студентската политика на Oxford, нито показва някакъв особен интерес към обществените работи. През 1972 година студенти - левичари окупират една от административните сгради, но Блеър не е сред тях. Вместо това той се присъединява към рок група, The Ugly Rumors - име взето от обложката на албум на Grateful Dead. Блеър е бил харизматичен и е имал много приятелки. Но също е бил познат и като усърден работник - някой, който след полунощ би изчезнал от партито, за да се забие над книгите. По това време, той открива работите на философа Джон Макмъри.

Скоро, след като стана лидер на лейбъристката партия, Блеър каза: "Ако вие наистина искате да разберете на какво държа, трябва да потърсите Джон Макмъри. Всичко е там." Макмъри беше християнски социалист, който след Втората световна война, стана пацифист и се присъедини към Society of Friends. Той отдаваше особено значение на социалното действие и е смятан от някои за комунитарист.

Макмъри отхвърля традиционната политика с нейното ударение върху конфликта, конкуренцията, опозиционните групи и партизанството. Той гледа на семейството като на основния, най-важен съюз в обществото и вярва, че хората трябва да се събират в общности, основани на приятелството, любовта и Златните правила. Той твърди, че изглаждането на споровете и изграждането на съдружия е работа на гражданите.

Очевидно Блеър не следва изцяло пацифистката, квакерска идеология на Макмъри. По време на дебатите, свързани с кризата в Косово, в Чикаго той произнесе реч със заглавие: "Доктрината на Международната Общност". В нея той твърдеше, че използването на сила срещу злото, понякога е необходимо, за да се създаде среда, улесняваща изграждането на общност.

Очевидно е също така, че Блеър не отхвърля и партийната политика. Но повлиян от Макмъри той е склонен да използва политически средства за да постигне след-политически резултати. Той може да бъде безскрупулен лидер и е овладял всички трикове на модерната политика, но ги използва главно за да преследва своята прозрачна комунитарианска визия. Блеър надмина дори Бил Клинтън, прекарвайки голяма част от своя живот в опити да изгради мост между лявото и дясното. Повече от Клинтън той гледа на семейството като на най-важната социална институция, като разсадник на любов, вяра и отговорност.

Един от постоянните парадокси на комунитаризма е, че докато по-традиционните политици, които не са склонни да влизат в конфликт, се прикрепят здраво към една партия или екип, за да постигнат целите си, обичащият мира комунитарист е често пъти повече или по-малко сам, мечтаейки за една абстрактна общност. Докато другите студенти в Oxford се събират и издигат гневни манифести, Блеър чертае свои собствени планове и не показва никакви признаци на гняв или отчуждение. След Oxford той се премества в Лондон и се подготвя за адвокат. Проявява слаб интерес към политиката и политическата кариера, докато не среща бъдещата си жена Чери Буут. През 1981 година двамата не успяват да влязат в парламента с бюлетините на Лейбъристката партия, но през 1983 Блеър спечелва депутатско място.

В началото, Блеър се придържа към тогавашните доктрини на лейбъристите (едностранно разоръжаване, национализация на индустрията, оттегляне от Европейската общност) без да им е пламенен защитник. Постепенно, той открива своя собствен политически стил, който почти винаги се докосва до аргументите и целите на опозицията: например, фискална дисциплина със социални разходи; твърда анти-криминална политика наред с милосърдна социална подкрепа; свободен пазар, заедно с правителствена активност. Блеър рядко излиза да вечеря или да пие с членовете на своята партия, но предпочита да остане в къщи с жена си и децата. В социални ситуации той е необичайно практичен; предпочита да насочва разговорите към една тема, за да извлече информация, отколкото да води приятен разговор или да се майтапи.

"Тони Блеър винаги е имал нещо като Христов комплекс - коментира наскоро The Spectator - Това го кара да евангелизира, да показва своята вяра и да приема предаността на своите последователи." Този пасаж улавя двойнственото отношение, което изпитват британците към него. Блеър не изпитва естествен интерес към традиционната политика от типа на изграждането на коалиции или споразумения, към каквито бяха пристрастени Линдън Джонсън и Франклин Рузвелт. Той не притежава качествата на Чърчил и Маргарет Тачър (хитростта на лисицата и верността на приятеля), които ги караха да търсят слава в битките. На него изцяло му липсват традиционните възгледи на европейския политик- схващането, че историята те поставя в определени обстоятелства и ти трябва да направиш най-доброто, на което си способен.

Блеър не приема статуковото. "Исус беше модернизатор" - е един от коментарите му. И въпреки че рядко демонстрира силната си религиозна вяра и показва разбиране, подобно на своите светски съотечественици, както към абортите, така и към другите социални проблеми, той изглежда мотивиран от морален идеализъм, надхвърлящ границите на политиката. Той иска да бъде това, което Тачър вече бе казала за него: "един чудесен християнин-джентълмен".

Наблюдавайки кампаниите му, Джо Клейн, тогава журналист в The New Yorker, забеляза, че Блеър страда от "една генерационна болест, от една постоянна незрялост, която измъчва онези от нас, които бяха родени в годините непосредствено след Втората световна война." "Вероятно заради липсата на големи проблеми, на големи кризи - продължава Клейн - вероятно това се дължи просто на липсата на страдание - но baby-boom политиците, дори на средна възраст, все още приличат на дилетанти."

Това вече не важи съвсем за Блеър. Той рискува своята политическа кариера заради една единствена морална задача: че е справедливо американската и британската мощ да бъдат използвани, за да бъде освободен народа на Ирак. Каквото и да се мисли за неговата специфична политика, трябва да се признае, че днес той изглежда много по-интересен. Провеждайки една война застанал зад една крайно непопулярна кауза, Блеър изплува като най-големия Baby Boomer - това, към което се стремеше Клинтън. Ние започваме да виждаме в него истинския Baby Boomer: отчасти утопист, защото новото поколение политици винаги е вярвало, че е най-надарената генерация, способна да реши проблемите на човечеството; отчасти вглъбен, но впечатляващо независим и самоуверен.

"Младежите" израснаха пияни от идеализъм и се гордееха с това свое качество. И както показва примерът с Блеър, техният идеализъм вероятно е узрял, приемайки една сериозна и продуктивна форма… Да се надяваме.

със съкращения


Дейвид Брукс е главен редактор на The Weekly Standard, политически анализатор в The NewsHour With Jim Lehrer, кореспондент на Atlantic Monthly и редактор в Newsweek. Статията е публикувана в Atlantic Monthly.

MTR архив

Поглед в очите на света

Самуел Хънтингтън е човек с благ маниер, но с остри възгледи за колизията между Исляма и Запада, за ролята на военните в либералното общество, за това какво разделя страните, които произвеждат от страните, които изостават. Хънтингтън често бе осмиван и хулен, но неговите възгледи ще останат валидни десетилетия напред.

От Робърт Каплан

"Първоизточникът" - щрихи от живота на Алан Грийнспан

Алан Грийнспан беше обикновено еврейско дете от населения с емигранти ню-йоркски работнически квартал Бронкс. Днес много хора смятат, че той е най-важния човек в САЩ след президента.

първа част>>>

втора част>>>


Кратка история на Ясер Арафат

Лидерът на ООП е ужасен администратор, но е брилянтен в изграждането на имидж