Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 август 2004

СЛЕД КРАЯ НА ИСТОРИЯТА

От Норман А. Бейли и Крайтън М. Зоакос


Преобладава впечатлението, че светът е в хаос. 350-годишното управление на системата «нация-държава» е приключило. Вествалският договор от 1648 г. сложи също край на хилядолетната хегемония на идеала и веруюто за универсална империя, въплътена в свещенника-крал, бога-крал или божествения император. На Запад, идеалът бе олицетворен за хилядолетие и половина в Римската империя със всички свои метаморфози, и от четвърти век на Новата Ера -- в християнството, въплътено в папската институция.



През 16-ти век, на религиозната хегемония на Светия престол на Запад се противопостави група религиозни реформатори. Двете страни водиха войни и подписваха примирия, докато в 1618 г. в цяла Западна Европа лумна война, с епицентър територията на Светата Римска Империя -- сега на територията на Германия и съседни на нея области. В 1648 г. водещите преговорите по Вествалския договор възприеха принципа на cuius regio eius religio. Или «Религията на управника е религията на държавата». Така че идеалът на единна империя бе заменен с новото понятие «нация-държава».



Хаосът, на който се натъкваме днес, произлиза от факта, че имайки предвид технологическото и стопанското развитие, произхождащо най-вече в Съединените щати, критичен брой човешки производствени дейности са вече от такива мащаби и обхват, че те надхвърлят националните граници, зад които суверенните държави упражняват своята власт и влияние. Този феномен бе наречен «глобализация» -- термин, който прикрива повече, отколкото разкрива. Тъй като измеренията на човешките дейности извън обсега на «нациите-държави» нарастват, правните и уставни обхвати на последните съответно намаляват. Нови играчи се явиха и опълчиха срещу монопола на техните управници. Това са многонационалните корпорации, глобалните финансови пазари, неправителствените организации -- ЕН-ДЖИ-О -- организираната престъпност, терористичните групировки, и т.н. Дейностите на тези нови играчи не са регулирани от международното право, което е продукт на официални спогодби между «нации-държави», тъй като досега нациите-държави не бяха в състояние да намерят достатъчно общи точки за споразумения, засягащи проблеми с «глобализацията».



Дипломатическите комплименти настрана, Съединените американски щати са причината за разпадането на Вестфалийската система на «нацията-държава». И ако това разпадане има вид на хаос, авторът на този хаос са Съединените американски щати -- страна, която бе създадена като политически експеримент, посветен още в зародиш на подкопаването на установения ред, било то имперски или вестфалийски.



За първи път, през юли 1776 г. бе създадена една голяма страна, която отхвърли недвусмислено както имперската парадигма доминирала света до 1648, така и Вестфалийската система която го наследи. Според приетата от новата страна Конституция, легитимността произхождаше от народа, не от управляващия суверен. Северна Америка бе населена от групи мъже и жени, изрично мотивирани да емигрират поради отхвърлянето им на Вестфалийската cuius regio, eius religio доктрина.



От техния бунт срещу англичаните се роди уникален юридически аранжимент -- Конституцията на САЩ -- който изложи в общи линии за първи път как може да бъде упражнявана легитимно държавната власт. От легитимността произлезе американският суверенитет. И до наши дни, в американската държавна система суверенитетът отговаря на легитимност. И ако правната дефиниция на суверенитета е «върховна власт, срещу която няма възможна апелативна санкция», в случая със Съединените щати тази върховна власт е олицетворение на легитимността, т.е., Конституционен закон, който изразява доброволното съгласие на управляваните.



Като пазители на единствената велика революция, не завършила с тирания или хаос, и на безподобна конституционна традиция, Съединените щати се издигат като постоянно предизвикателство срещу крепителите на потиснически религиозни, политически и класови системи. От тяхна гледна точка Съединените щати са най-опасното преуспяло общество в Историята. След разпадането на съветската империя, водещият принцип на Америка е най-дълбокото застрашително предизвикателство, съществувало някога за аятоли, диктатори и бюрократи.



И в тази борба те ще загубят -- освен ако САЩ и съюзниците им отстъпят сами от поетия курс. Съединените щати могат да се провалят по два начина: като станат наистина империалистични и възприемат по този начин древната хилядолетна парадигма, или като приемат Вествалийската система на своите неприятели, като се водят по техните правила, а не по своите собствени.



11 септември 2001 г. и войната в Ирак придадоха нова спешност на нуждата от справяне с хаоса, възникнал от постепенното колабиране на Вестфалийската система от «нации-държави». Тази нужда бе всъщност налице преди 11-ти септември. Моралното остаряване на системата от «нации-държави» стана очевидно, като се има предвид, че мултинационалните корпорации участват с над 35% от световния брутен вътрешен продукт -- което само по себе си представлява над 75% от световната търговия и почти всичките задгранични преки инвестиции. Това и възходът на саморегулиращите се финансови пазари контролират световния поток на инвестиционния капитал и диктуват фискалната и валутна политика на правителствата, които желаят да привлекат такъв инвестиционен капитал.



От икономическа гледна точка Вестфалският период фаворизира идеята за голяма и вечно растяща роля на «обществения сектор» в рамките на «нацията-държава» -- или своего рода «икономически държавизъм». Появата на икономически суперсили в частния сектор -- далеч извън досега на държавите-нации направи тази конфигурация неудържима. От всички големи икономически сили днес най-вече Съединените щати са в епицентъра на «глобализацията». САЩ имат най-малкият «обществен сектор» -- с 20% от своя Брутен вътрешен продукт (БВП) и действат под мотото на «по-малко правителство». Страни като Франция, Германия и други членки на еврозоната имат сектори на държавна икономика, които представляват 50-60% от техния изпаднал в стагнация БВП.



В началото на 90-те години останалите на заден план управляващи елити в различни страни предложиха всеобхватна програма -- обикновено асоциирана с Франция и Европейския съюз -- с цел да възвърнат своята изгубена мощ и влияние. Това бе конструкцията на система от «глобално управление» въз основа на договори, посредством които суверенни «нации-държави» ще трансферират все по-големи фракции от своя суверенитет на глобални бюрокрации, обслужващи тези договори. Върховната цел на това «глобално управление» се състои в преутвърждаване ролята на «голямото правителство» в епохата на свободно-пазарната «глобализация». Идеята е да се издигне ролята на «международното право» (договори, подписани от суверенни държави) върху и над държавния суверенитет. Първи опити да се приведе тази стратегия в изпълнение бяха Договора от Киото, Международния криминален съд, предложения за споразумение по уеднаквено облагане на доходи, за да се избегне «данъчна конкуренция», и други предложения, с цел да се наложи глобален «трансакционен данък» върху глобалните движения на капитали.



Не е изненадващо, че Съединените щати се противопоставиха енергично на всяко от тези предложения и върху тях се изсипаха обвинения в «унилатерализъм». Съединените щати са с политическа система, която няма друг избор освен да отхвърли тези предложения за «глобално управление» чрез международен договор. Според Конституцията на САЩ международните договори имат прерогативите на обикновен вътрешен закон и като такива са обект на юридическо преразглеждане и проба за конституционалност. Американската система на проверки и взаимобалансиране, както и разделението между изпълнителната, законодателната и съдебната власти, прави абсолютно невъзможно за приемане от Съединените щати на предложения за «глобално управление».



Дебатите в 2002-2003 г. в Обединените нации относно войната в Ирак имаха всъщност за главна тема не Ирак, а бъдещето на пост-Вествалския свят. Опитите на Франция и съюзничките й да подчинят Конституцията на САЩ на безсмисленото понятие на произтичаща от Обединените нации легитимност бяха направени не в името на Ирак или Садам Хюсеин, а на канонизирана в договор визия на «глобално управление» в пост-Вествалския свят.



Демократизацията на По-големия Близък Изток («По-голям», тъй като включва Афганистан и Пакистан) е сега национална, двупартийна политика на САЩ, която ще продължи вероятно едно или две поколения преди да постигне целите си. Тази политика бе наложена на Съединените щати от спешна загриженост за своите национални интереси и еволюира постепенно между 11.9.2001 и 6.11.2003 г. Атаките на 11-ти септември доведоха до неизбежното решение да «се пренесе войната в лагера на врага», отколкото да се чака и да се води на американска земя. Почти незабавно стана ясно, че «да се пренесе войната в лагера на врага» означава, по думите на биш директор на ЦРУ, «да се пресуши блатото в Близкия Изток», или с други думи -- да се унищожи политическата култура, която подпомага и насърчава разпространението на терористични организации, като им осигурява финансова, техническа, политическа и морална подкрепа и протекция от могъщи босове с техните тайни служби. Новата доктрина на САЩ, описана в президентски документ от 17.9.2002 г. под заглавие Стратегията за национална сигурност на Съединените американски щати, гласи следното:




Събитията на 11-ти септември 2001-ва година ни научиха, че слаби държави, като Афганистан, могат да представляват голяма опасност за нашите национални интереси като могъщи държави. Бедността не прави терористи и убийци от бедни хора. Но беднотията, слабите институции и корупцията могат да направят слаби държави уязвими на терористични мрежи и нарко-картели в техните национални граници.



Следователно,




... Съединените щати ще се възползват от тази възможност да протегнат ръка с благата от свободата по цял свят. Ние ще действаме активно да донесем надежда за демокрация, икономическо развитие, свободни пазари, и свободна търговия по всяко кътче на Земята.



По-малко от една година по-късно, на 6.11.2003 президентът Буш обяви в слово пред Националната фондация за демокрация, че този глобален стремеж към свобода и демокрация ще има за обект най-вече Близкия Изток. С оглед на това, САЩ обявиха своята дългосрочна политика за демократизация в Близкия Изток:



Шестдесет години западните нации оправдаваха и акомодираха липсата на свобода в Близкия Изток, което не подобри с нищо нашата сигурност -- тъй като в крайна сметка стабилитетът не може да бъде откупен за сметка на свободата. И докато Близкият Изток остава место, където свободата не процъфтява. той ще остане место на стагнация, омраза и готово за износ насилие. А с разпространяването на оръжия, които могат нанесат катастрофални поражения върху нашата страна и приятели, би било безотговорно да приемем статуквото. Следователно, Съединените щати приеха нова политика, с изнесена напред стратегия за свобода в Близкия Изток.



В същото време, Ръководният съвет на Демократите -- който е първият политически мозъчен тръст на Демократическата партия -- представи свой собствен проект за национална сигурност под заглавие «Прогресивен интернационализъм: Демократична стратегия за национална сигурност». В главата наречена Да се насърчи демокрацията зад граница -- включително в ислямския свят», документът предлага следното:




За демократите, трансформирането на по-големия Близък Изток -- или широката дъга от размирици, простираща се от Северна Африка до Афганистан -- е основното предизвикателство на нашето време. Никъде по света не се налага до такава степен фундаментална промяна в стратегията на Запада, ако трябва да конфронтираме силите, които пораждат опасната комбинация от тероризъм, нефункцционални държави, безотговорни режими, и оръжия за масово унищожение. Такава промяна изисква прекратяване на двойните стандарти в политиката -- което доведе тази и предишни администрации към подценяване или пренебрегване на стремежа към демокрация и човешки права в региона в името на хипотетичен «стабилитет». Тази политика ни доведе до стратегическа безизходица и е време да се постави Америка неизменно на страната на изграждането на човешки права, граждански свободи и пазарни реформи не само в безотговорни държави като Иран и Сирия, но и в така-наречените «умерени« страни като Египет и Саудитска Арабия. (...) Демократите също вярват, че Америка не бива да трепва в решимостта си да помогне на иракчани да установят едно доблестно, представително правителство в Багдад, което да може да вдъхновява и насърчава демократичните реформатори другаде в региона. В това начинание ние просто не можем да си позволим лукса на неуспех.



Умерените лидери на Демократическата партия подкрепят напълно политиката на президента Буш за демократизация на Близкия Изток, въпреки че според тях демократите са по-квалифицирани от републиканците да я приведат в изпълнение. В качеството си на бивш съветник по националната сигурност, демократът Самюел Р. Бъргър каза следното: «Повечето демократи са съгласни с президента Буш» в подкрепата му за «по-отворени и демократични общества в Близкия Изток«. Бъргър обаче добавя, че «да се поставят правилните цели не е достатъчно». По думите му: «Съединените щати се нуждаят от лидери, които да подходят така, че средствата, които използваме, да не противоречат на набелязаните цели».



Като си има следователно впредвид, че демократизацията в Близкия Изток е двупартийна национална политика на Съединените щати, въпросът е дали тази политика е реалистично осъществима.



А приори отговор на този въпрос няма.



Беше ли препоръката на Джордж Кенан (външнополитически експерт на ССАЩ) за «задържане» напора на съветския комунизъм реалистично осъществима при формулирането й в 1946 година?



Беше ли демократизацията на нацистка Германия или имперска Япония реалистично осъществима в 1945 година?



Беше ли пълното унищожаване на четири велики империи (Хабсбургската, Хохенцолернската, Романовата и Отоманската) реалистично осъществими когато Съединените щати влязоха в Първата световна война в 1917 година?



И най-накрая, беше ли американският експеримент на народно самоуправление от 1776 година реалистично осъществим по онова време?



Демократизацията на Близкия Изток е проект с подобна историческа важност, крайният резултат от който не може да бъде предрешен. Поне два елемента ще са необходими за неговия успех. Първо -- разграждането на почиващите на насилие тирании и движения в страните от Близкия Изток е предусловие за установяването на функционални представителни правителства. Второ -- широкообхватни международни съюзи, преди всичко американо-европейският съюз, ще играе подобна роля на инструмент като НАТО в разпадането на Съветския съюз.



Международните съюзници, най-вече европейски партньори, в този предимно американски проект за демократизация на Близкия Изток, ще бъдат раздвоени между тяхната стратегическа нужда за сигурност и желанието им за успех на проекта -- от една страна, и техните страхове от жертви, каквито такъв успех ще изисква -- от друга.



Европа се намира по-застрашена дори от Съединените щати от липсата на демокрация и стопански просперитет в Близкия Изток. Европейският съюз, който страда от икономическа стагнация и дългосрочен демографски упадък, е изправен от известно време пред двойното дестабилизиращо предизвикателство на бързо растящо мюсюлманско население и географска близост до хаотичната социална, икономичаска и политическа дезинтеграция на своите арабски съседи. Нищо не е по-очевидно от факта, че политически демократичен, икономически проспериращ «По-голям Близък Изток» би бил най-логичното разрешение на европейските проблеми. Такова развитие би спряло колосалния поток на законната и незаконна имиграция, би уталожило радикализацията на мюсюлманските мизерни гета и предградия в Европа, и в същото време би довело до появата на проспериращи икономически партньори -- отворени за търговия и инвестиции. Шокиращо свидетелство за слепотата на европейските политически елити е, че проектът за демократизация на Близкия Изток -- разрешение пар екселанс на европейските проблеми в икономиката и сигурността -- трябваше да бъде разработен и предложен от американци. Но въпреки своята късогледа политическа класа и чести различия по тактическите варианти, Европа ще продължи да фаворизира демократизацията в Близкия Изток, тъй като това е в неин жизнен интерес.



С навлизането в 21-ви век, има само три възможни развития: (а) хаосът да продължи да се задълбочава и с него несигурността и обществената дезинтеграция; (б) Съединените щати да придобият наистина имперски характер или като алтернатива да изоставят своята изключителност и се отдадат на най-новата разновидност на Вестфализъм -- тоест на супранационални бюрократични правила, превъзмогнали органите на демократичното управление, и (в) американската визия в крайна сметка да триумфира, като доведе до един истински нов световен ред, очертанията на който прозират само в зародиш.



Продължаването на хаоса не е неизбежно; нито пък реакционерското завръщане към международните парадигми на далечното или близко минало. Тяхното превъзмогване изисква само воля и ресурси. Единствено Съединените щати разполагат с такива ресурси. Но имат ли те необходимата воля?

Copyright©2004 new europe review


Норман А. Бейли е бивш специален съветник по въпросите на националната сигурност по времето на президента Роналд Рейгън и Старши сътрудник при Фондацията Потомак.

Крайтън М. Зоакос е президент на Лето Рисърч