Media Times Review    Google   
___









време и книги
 август 2002

По следите на гения

Ралф Селиндър

Проучване върху наскоро извадени на бял свят досиета на ФБР, показва упоритите опити на Бюрото да докаже, че Албърт Айнщайн е бил комунист.

Дали избранникът на списание "Тайм" за личност на века не е бил комунист?
Проучване из интернет сайта на ФБР ни дава следната информация: Албърт Айнщайн 1427 страници: ФБР е разследвало прочутият физик заради връзките му с различни комунистически партии. Айнщайн е бил член, спонсор или в близки отношения с 34 комунистически ръководства през периода 1937 - 1954 година. Бил е и почетен председател на три комунистически организации.
Фред Джером е щатен репортер за няколко нюйоркски вестници и дописник на "Newsweek" в южните щати от времето на периода на борбите за граждански права. По силата на Закона за свобода на информацията Джером успява в края на 90-те да получи право на пълен достъп до досието на Айнщайн. В "Досието Айнщайн: тайната война на Дж. Едгар Хувър срещу най-известния учен в света" той обръща внимание на две взаимнопреплитащи се теми: документите във ФБР и свързаните с тях свидетелства за дясно-ориентираните предубеждения срещу Айнщайн, както и пълноценния живот на учения като политически активист. Джером приема тезата, че Айнщайн не е бил комунист, а независимо-разсъждаващ хуманист - социалист по политически убеждения, също така ционист, анти-расист и най-вече пацифист. Бил е толерантен към колегите, с които е осъществявал научната си дейност, независимо от това, дали са споделяли неговите убеждения. Както Джером изтъква обаче, навикът на Айнщайн да се впуска в разгорещени дискусии, му е създал много влиятелни врагове.
Айнщайн е любимата цел на нацистите малко преди да завземат властта в Германия през 1933 година, поради което решава да напусне Берлин, приемайки доживотното назначение в Института за напреднали изследвания в Принстън, Ню Йорк. Въпреки че в предходни години е бил допускан без никакви проблеми в САЩ, през 33-а пристигането му е посрещнато от опетняваща го кампания, организирана от дясната женска организация "Женско патриотично обединение". Това го принуждава да се обърне към служителя на консулството, специално инструктиран от щатските власти да следи развитието на процеса по издаване на виза на семейството на учения. И скоро след като от консулството научава за телефонния разговор на Айнщайн с кореспондента на "Ню Йорк Таймс" и "Асошиейтед Прес" в Берлин, в който е станало ясно, че той може да отмени пътуване си, е официално съобщено, че визите им ще бъдат издадени на следващия ден. Изграденият в медиите образ на световна знаменитост, достойна за възхищение, винаги е подбуждала опитите на различни хора да го изобличат.
Според Джером, през живота си Алфред Айнщайн е публикувал най-малко 195 политически есета. През тридесетте години застава публично на страната на испанската република, сражаваща се срещу войниците на Франко. Настъплението на фашизма дотолкова го е притеснява, че дори изоставя своите пацифистки убеждения, само и само да успее да поддтикне западната съпротива. През 1939 година се подписва като съавтор на прочутото писмо до президента Франклин Делано Рузвелт, в което го предупреждава за усилията на нацистите да създадат атомна бомба. Това действие се превръща по-късно в основното събитие, спомогнало за стартирането на проекта "Манхатън".
По ирония на съдбата, американското военно ръководство отказва да издаде на Айнщайн разрешително за сигурност, за да започне работата по създаване на атомна бомба. Единствено военноморските сили се доверяват на личността му и известно време ученият работи като консултант по изграждането на подводниците на САЩ.
След войната Айнщайн се връща към първоначалната си позиция. Той се бори за съкращаването на ядреното оръжие и подкрепя малочислено движение, призоваващо за единно световно управление. Същевременно е и активен участник в борбите за граждански права и равенство между расите, като през 1946 година заедно с чернокожия певец - активист Пол Роберсън и други известни личности се опитва да убеди президента Хари Труман да се противопостави на вълната от публични линчувания в южните щати.
Джером твърди, че срещата не постига резултат заради твърде агресивното поведение на Роберсън, което възпламенило гнева на Труман. Но шест седмици по-късно Националната асоциация за развитие на цветнокожите хора успява да накара президента да реагира. Джером обаче не обвинява Роберсън за провала на срещата, а приписва политическите мотиви за подкрепата на Труман за движението за граждански права на опит за подсигуряване на вота на чернокожото население за Демократическата партия по време на изборите от ноември 1946 година. Това е едно от няколкото становища на автора, в които той разкрива своята лява политическа ориентация.
Фред Джером е син на активист на Комунистическата партия и сам е членувал в сталинистката Прогресивна партия на труда. Изтъкването на този факт обаче не е опит да се отрекат основните заключения, направени в книгата, то цели по-скоро да хвърли допълнителна светлина върху начина на тяхното достигане. Тезата на автора е повече анти - анти - комунистическа, отколкото про - комунистическа. Тя не отрича това, което е безспорно документирано - че някои комунистически деятели са били въвлечени в шпионаж (Клаус Фукс, Дейвид Грийнглас и други с двойно гражданство) или че Сталин е бил твърде далеч от представата за достоен лидер. Също така тя подвърждава независимата политическа позиция на Айнщайн, който счита за под своето достойнство ръководените от Комунистическата партия усилия за подкрепа на семейство Розенберг, и вярва, че те повече използват, отколкото защитават осъдената двойка.
Авторът почти не говори за ционистичните наклонности на Айнщайн. В книгата е споменато единствено, че първото посещение на учения в САЩ е било по повод турне за събиране на средства за ционистка организация през 1921 година, че когато през 1952 Шаим Вайзман умира Давид Бен Гурион се почувствал задължен да предложи на Айнщайн президенсткото място в Израел и че същият този Бен Гурион бил истински облекчен когато световно изестният независимо-мислещ учен любезно отказал.
Повествованието на Джером добива най-голяма сила при обрисуването на хуманната страна на учения, особено в разказа за подкрепата на Айнщайн за един герой от Втората световна война и за двама учители от обществено училище в Ню Йорк, призовани от конгреса по времето на ерата на МакКарти. Авторът вижда в публичния отговор на Айнщайн на моралните оскърбления срещу него в тези изпълнени с атмосфера на преследвания времена, в неговото открито застъпничество за хората, отказващи да съдействат на разследващите комисии опит за обръщане на общественото мнение срещу МакКарти.
В книгатa Джей. Едгар Хувър е представен дори като по-страховит от МакКарти. И при противопоставянето му на хуманния стар учен, историята става дори твърде черно-бяла за да й повярваме. Но се страхувам, че нещата наистина са били такива. Враждебността на Хувър спрямо Айнщайн, неговите корумпирани и злобни действия, насочени към достигането на власт, привилегии и престиж, са оставали ненаказани в продължения на десетилетия. За разлика от МакКарти, Хувър е бил много по-внимателен и умел. Той е съзнавал, че би могъл да изобличи толкова уважаван човек единствено ако има доказателства, че Айнщайн крие принадлежността си към комунистическата партия (в трози случай щял да го подложи на процедура за изземване на гражданството и принудително депортиране), или че Айнщайн е бил обвързан с шпионаж в полза на чужда държава. Малко след смъртта на учения през 1955 година Хувър най-накрая прекратява разследванията поради липсата на доказателства.