Media Times Review    Google   
___









Изкуство
 август 2002

Пояснения и разяснения: интервю с Милан Кундера
Луис Оупънхайм
Да оцениш даден автор означава да оцениш неговото изкуство, не конкретната му личност. Тези две неща могат да бъдат свързани, но могат и да не са. Объркването им често води наблюдателя до заблуждение. В моя случай обаче всяка възможност за разочарование бе бързо елиминирана от откритостта на автора - изразена както чрез скромността на даваните отговори (често въпроси по своята същност), така и чрез твърдия отказ да намира убежище в използването, дори за момент, на гъвкавостта на реторичния изказ. Веднага ми направи впечатление съответствието между човека Кундера и неговото изкуство, изкуство, чиято важност се крие в съзерцателното разглеждане на най-често срещаните метафизични проблеми и екзистенциални ситуации в един уникален социално-исторически контекст.
Въпреки склонността си към уединение, по време на нашите срещи Кундера с най-голямо желание разискваше широк кръг от теми. Този кръг, както и самата цел на интервюто, водещо началото си от тези ни разговори, бяха обаче пресявани от един взаимен интерес, насочен към детайлизирането, конкретизирането на определен набор (не задължително свързани помежду си) идеи. Получилото се до голяма степен несъзнателно придоби формата на колаж.

Луис Оупънхайм: Бих искал да се възползвам от тези наши разговори и да изясним някои важни неща. В "Изкуството на романа" Вие съвсем категорично отричате традиционната форма на интервюирането, като по този начин убедително повтаряте решението си за в бъдеще да не давате интервюта, ако те не са обвързани с Ваши авторски права. Напълно разбирам лошото Ви отношение към журналисти, които, пренебрегвайки евентуалните възникнали недоразумения, не предоставят на интервюирания никаква възможност да прегледа своите коментари преди те да бъдат публикувани. И оценявам разграничението, което правите между диалог, представляващ искрено споделяне на мисли и идеи по теми от взаимен интерес, в който се съвместяват даване и получаване, и интервю, в което се публикуват само въпросите, които касаят интервюиращия, както и отговорите, които служат на неговата цел - при това твърде често в контекст, съвсем различен от този, който е провокирал тяхното изказване. И при все това, се замислям дали, като ограничавате броя на даваните от Вас интервюта до тези, които съ-редактирате, по някакъв начин не ощетявате Вашите читатели?
Милан Кундера: Интервютата, по начина, по който се появяват в пресата, са само приблизителни интерпретации на това, което интервюираният е казал. Това не би било от такова голяма значение, ако думите ти не се цитират от всеки, дори от академици и критици, все едно те наистина са част от твоите формулировки и изказвания. По този начин точността се подменя от приблизителност. Веднъж ми се случи да видя свое интервю, в което имаше не само неточности, но дори идеи, които изобщо не бяха мои. Протестирах. Отговорът беше, че журналистът е запазил цитата. Тогава разбрах едно просто нещо: авторът, веднъж цитиран от журналист, вече не е господар на своите думи; той загубва своите права върху изречените от него неща. И това разбира се е неприемливо. Решението обаче е просто и, надявам се, удобно и за Вас: ние се срещаме - Вие и аз; разговаряме надълго и нашироко; постигаме съгласие по темите, които представляват взаимен интерес; Вие написвате въпросите си; аз давам своите отговори на тях; слагаме своите подписи в края на получилото се интервю, като по този начин маркираме авторските си права върху него. По този начин всичко е честно и справедливо.
Луис Оупънхайм: Това ми звучи напълно разумно. Всъщност, не виждам как по-добре би могла да се гарантира автентичността, която авторското право ни предоставя.
Вие провокирахте множество дискусии относно Централна Европа. Всичките Ви произведения са ситуирани в Чехословакия, дори в теоретичната Ви творба "Изкуството на романа" Централна Европа заема съществено място. Бихте ли разяснили какво представлява за Вас тази представа за Централна Европа, какви точно са нейните параметри?
Милан Кундера: Нека малко опростим тази огромна тема, и да се ограничим само до романа. По мое мнение има четири велики автори: Кафка, Брок, Мусил и Гомбрович. Наричам ги плеядата романисти от Централна Европа. След Пруст, не мога да се сетя за никой, с по-голямо значение за историческото развитие на новелата. Без познаването на тези автори, много малко от съвременната романистика би могла да бъде разбрана. Най-общо можем да определим тези писатели като модернисти, с което искам да кажа само, че в своето творчество те са били вдъхновени от търсенето на нови изразни форми. В същото време обаче, те са напълно независими от каквато и да е авангардна идеология (вяра в прогреса, в революцията и т.н.). Тези автори никога не са говорили за необходимостта от радикални промени; не са считали за изчерпани възможностите на традиционния роман; единственото нещо, което са искали, е радикални да разширят тези възможности.
От това съвсем естество произлиза една хармония с миналото на романа. Тези автори изпитват уважение към "традицията", но към един друга традиция: романистиката, предхождащ 19 век. Самият аз наричам тази епоха "първата половина" от историята на романа. Изяществото на това време е било почти напълно потънало в забрава през 19 век. Предателството към тази "първа половина" е лишило романа от неговата шеговита същност (толкова впечатляваща при Рабле, Сервантес, Дидро) и е отслабило ролята на това, което наричам "романно съзерцание". Романно съзерцание - нека обаче избегнем възможните недоразумения: нямам предвид така наречения "философски роман", който представлява подчиняване на романа на философията, художествена илюстрация на философските идеи. Това е типично за Сартр. La Peste. Този морализаторски роман е едва ли не модел на това, което не обичам. Намеренията на Брок или Мусил са били напълно различни: не да обслужват философията, а напротив, да навлязат в области, които дотогава философията е държала изцяло запазени за себе си. Съществуват метафизични въпроси, проблеми на човешкото съществуване, които философията никога не е знаела как да разглежда, и които единствено романистиката е в състояние да полемизира. По друг начин казано, тези романисти (особено Брок и Мусил) превърнаха романа във висш поетичен и интелектуален синтез и му отредиха изключително важно място в културната цялост.
Луис Оупънхайм: Твърдите ли, че тези автори са Ви повлияли по някакъв конкретен начин?
Милан Кундера: Да са ме повлияли? Не. По-скоро е нещо друго: аз живея под същия естетически покрив като тях. Не в сянката на Пруст или Джойс. Не дори под влиянието на Хемингуей (въпреки огромното ми възхищение към него). Същевременно авторите, за които говоря, не са били повлияни един от друг. Нещо повече: те дори не са се харесвали помежду си. Брок е бил изключително критичен по отношение на Мусил, Мусил - озлобен към Брок, Гомбрович не е харесвал Кафка и изобщо не е споменавал Мусил и Брок, може би и той самият е бил неизвестен за останалите трима. Вероятно ако можеха да узнаят за начина, по който аз ги групирам, щяха да ми бъдат ужасно разгневени. И вероятно с право. Може би съм измислил тази въображаема плеяда само и само за да мога да има и аз покрив над главата си.
Луис Оупънхайм: А как тази Ваша концепция за Централна Европа кореспондира с теорията за "Славянския свят", за "Славянската култура"?
Милан Кундера: Разбира се, съществува едно лингвистично обединение на славянските езици. Но не може да се каже подобно нещо и за обединение на някаква славянска култура. "Славянска литература" като понятие не съществува. Ако моите книги бяха ситуирани в "славянски" контекст, не бих намерил мястото в тях за самия себе си. Произведенията ми с много по-голяма прецизност биха могли да се разглеждат в един централно-европейски контекст (който от лингвистична гледна точка е германско-славянско-унгарски). Но дори и този контекст няма голяма значение при улавянето на значението и стойността на дадена творба. Никога няма да спра да твърдя, че единственият контекст, който е в състояние да направи такава оценка, е историческият контекст на европейския роман.
Луис Оупънхайм: Вие постоянно се връщате към европейския роман. Има ли това за цел да изтъкне по-малкото значение на американската романистика?
Милан Кундера: Прав сте да отбелязвате това. Това, че не мога да открия най-точния термин, ме притеснява много. Ако използвам понятието "западен роман", някой с основание ще може да твърди, че забравям руския роман. Ако говоря за "световен роман" бих пренебрегнал факта, че типът роман, който имам предвид, е исторически свързан с Европа. По тази причина и използвам "европейски роман", като прилагателното е в смисъла не на географски, а духовен термин, който обединява в едно Америка и да речем Израел. Това, което влагам в понятието "европейски роман", е цялата история на романа от Сервантес до Фокнър.
Луис Оупънхайм: Струва ми се, че измежду авторите, които посочвате като най-значими за развитието на романа, както и сред тези, които споменавате по повод развитието на романа и неговата обвързаност с дадена културна история, няма жени. Поправете ме ако греша, но като че ли никъде във Вашите есета или интервюта не се споменава за жени-писателки. Как ще обясните това?
Милан Кундера: Полът на романите, не този на техните автори е важен. Всички велики романи, всички истински романи са бисексуални по своя характер. Т.е. те изразяват визията за света както на мъжа, така и на жената. Полът на писателите като физически личности е просто конкретен случай.
Луис Оупънхайм: Всички Ваши романи документират по ярък начин Чехословашкия опит. И се чудя, дали мислите, че сте в състояние да създадете сюжет, ситуиран в друг социо-исторически контекст, например този на Франция, като имам предвид, че в Париж Вие сте си у дома.
Милан Кундера: Ще видим. За момента мога само да кажа следното: живях в Чехословакия до 45-годишна възраст. Имайки предвид, че кариерата ми на писател започна когато бях около 30, си мисля, че по-голямата част от моя творчески живот протича и ще протече във Франция. Аз съм в доста по-голяма степен свързан с Франция, отколкото се допуска.
Луис Оупънхайм: Вашата "Изкуството на романа" е забележително лично свидетелство. Мисля, че до голяма степен нейната привлекателност се дължи на факта, че тя предлага проникновен поглед към универсалните очертания на естетичния опит, и дори още по-важно - предлага една много лична теория за романа.
Милан Кундера: Това дори не е теория. Това е признание на практикуващ. Аз обожавам да слушам мнения на хора, занимаващи се с изкуство. Книгата на Оливие Месиен "Technique de mon language musical" ми е хиляди пъти по-интересна от "Philosophy of Modern Music" на Адорно. Може би съм сгрешил, избирайки за книгата си заглавие, което, поради своя общ характер, поражда трактовки, продиктувани от лични теоретични амбиции. Аарон Ашър, моят американски редактор, ми беше предложил заглавие, извлечено от последната част на книгата: Човек мисли, Бог се смее. И днес ми се струва, че това би било по-подходящо. Но аз запазих заглавието "Изкуството на романа" по една лична, почти сантиментална причина: когато бях на 37 или 38 години, написах книга за един чешки романист, когото дълбоко уважавах, Владислав Ванкура. Книгата се казваше "Изкуството на романа". Тази книга, която бе толкова приятна (благодарение на Ванкура) и незряла, никога няма да бъде преиздадена. Затова и исках най-малко да съхраня заглавието като един вид спомен за изминалите години.
Луис Оупънхайм: И за да завършим, можете ли да откриете някакви ключови, крайъгълни моменти в еволюцията на Вашите виждания за литературата, за взаимната й връзка със света, с културата, с индивида? Дали това Ваше идейно развитие следва строга линейна прогресия, или пък можете да посочите някои моменти на съществена промяна в развитието на Вашата естетика?
Милан Кундера: До 30-годишна възраст написах много неща: най-вече музикални, но също така поезия и дори една пиеса. Тогава работех в много различни насоки - търсейки своя глас, своя стил, самия себе си. Но с написването на първия разказ от "Смешни любови" (написах го през 1959 година), се убедих, че вече съм открил себе си. Станах автор на проза, романист, и сега не съм нищо друго. Оттогава моята естетика не познава трансформации; тя се развива - нека използвам Вашите думи - линейно.
© Милан Кундера

Книги на Милан Кундера, издадени на български език:
Непосилната лекота на битието (1984)
Самоличност (1996)

Вашите мнения и коментари върху статията могат бъдат отпечатани в Media Times Review. Ако имате лична позиция по темата, не се колебайте и я изпратете на MTR. Тя ще стигне до широка и интелигентна публика и може да предизвика дискусия, както и да ви помогне да осъществите полезни контакти с хора, които имат близки до вашите интереси и идеи. Ако е нужно, ние ще редактираме вашето писмо. Адресът, на който можете да направите това е: editor@mediatimesreview.com