Media Times Review    Google   
___









хора и изкуство
 декември 2001

Бардът на простите неща
За поетът-лауреат Били Колинс, писането на поезия е като дишането.
Линтън Уийкс
Washington Post

New York. Били Колинс е изненадващо подвижен за 60 годишен поет. Подпъхнал крак под себе си, той стои на пейката в двора на Лемън Колидж в Бронкс, където преподава от трийсет години.
Колинс - подвижен не само с тялото, но и с езика - е единадесетия поет лауреат на САЩ. Неговото първо встъпително четене е насрочено за 6-ти декември в библиотеката на американския Конгрес. Много творци и критици го определят като един от най-големите живи американски поети, а други просто намират поезията му за приятна.
Той е изненадан от уважението, с което бе удостоен, но е и малко кисел. В този мрачен ноемврийски следобед, когато лятната топлина идваща от океана се смесва с есенния хлад, Колинс пие чай на малки глътки от една хартиена чашка и споделя: "Аз вероятно съм единствения поет лауреат, който никога не е чел в библиотеката на Конгреса. Вероятно съм единствения лауреат, който никога не е срещал своите предшественици." Всъщност, спомня си той, срещал е един - Стенли Куниц. Били са в някакъв ресторант, Куниц имал проблеми със сметката и Колинс му помогнал да ги реши. Куниц така и не разбрал, кой е човекът, който му помага.
Колинс има име като на футболен съдия и външност на манхатънски аптекар. Плешив е, облечен е в пуловер с цвят на въглища, носи бяла, раирана риза със зелени бутони, очила, черни джинси и широк, черен колан.
Ставайки от пейката, той се запътва към класната стая. Върви грациозно и леко. И продължава да говори: "Аз вероятно съм единствения поет лауреат, който дели един и същи кабинет с дузина други професори"
В Колинс има топлина, има и мраз.
Той вярва, че е аутсайдер, защото никога не е играл "поетичната игра"."Никога не съм ходил по симпозиуми - казва той - и никога не съм пращал свои работи на други поети". Сръбва от чая. "Винаги съм гледал на писането като на солово действие." Това е едно действие, което Колинс усъвършенства от десетилетия. Неговата първа книга "Pokerface" беше публикувана през 1977 година. Неговият шести том "Sailing Alone Around the Room: New and Selected Poems" бе издаден от Random House, след един продължителен спор около договорите му с старият, малък издател University of Pittsburgh Press. "Sailing" бе отпечатан в 55 хиляден тираж. Като поет-лауреат той ще вземе 35 хиляди долара, а неговата главна работа през следващата година ще е да изнася и ръководи публични четения и лекции, както и да подготви серия от представяния на други поети. Междувременно неговите поетични книги се продават добре… разбира се, за поетични книги.
За поет Колинс е ударил подходящото време. Чете своите работи по националното радио и по TV програмите. С увеличаващата се популярност той привлича все повече почитатели и критици. "Били Колинс пише прекрасни поеми - са думите на Джон Ъпдайк, отпечатани върху корицата на последната му книга - Прозрачен, нежен и същевременно тревожен; по-сериозни отколкото изглеждат, неговите стихове описват всички светове."
"Много бързо бях привлечен от приятното гостоприемство на неговата поезия - казва поетът Хенри Тейлър, преподавател в America University и приятел на Колинс - Тя ви кани влезете в нея и най хубавото е, че прави хората по-чувствителни."
Вашингтонският поет Антъни Хехт казва: "Неговото назначаване е новост и е доста интересно".
Най-добрите поеми на Колинс са остроумни, сериозни и винаги изненадващи. Например"The Dead":
The dead are always looking down on us, they say,
while we are putting on our shoes or making a sandwich,
they are looking down through the glass-bottom boats of heaven
as they row themselves slowly through eternity.
They watch the tops of our heads moving below on earth,
and when we lie down in a field or on a couch,
drugged perhaps by the hum of a warm afternoon,
they think we are looking back at them,
which makes them lift their oars and fall silent
and wait, like parents, for us to close our eyes.
Литературният критик Ричард Едър пише в New York Times: "Тяхната слабост - а такива са повечето му стихове, с изключение на някои по-качествени - е присъствието на баналното и очевидното…" Дуайт Гарднър от New York Times Book Review отбелязва: "Колинс пише като човек, използващ умело една купчина замразени поетични, заредени с магнитезъм комплекти." И Гарднър сравнява поета с Джери Зейнфилд. Което е хапливост, казва Колинс.
Какво прави бардът от Бронкс? Той взима светските неща и показва тяхната мистерия. Взима мистериозното и го оголва. "Има едно мракобесно лоби в тази страна, - казва Милър Уилямс, поет и защитник на Колинс - което вярва, че една поема не трябва да бъде преживяна, а обяснена. На всеки ще му бъде трудно да разбере едно три годишно дете или бръщолевенето на пиян човек. Но това, което е рядко и трудно, е способността да бъдеш едновременно ясен и мистериозен…"
"Това е дарбата на Колинс"- допълва Уилямс.
"Това, което прави Колинс най-добър - според New Yorker Magazine - е обръщането на простата фраза в божествен момент."
Едно от любимите му занимания е писането на поеми за писането на поеми. Ето един откъс от "Purity":
My favorite time to write is in the late afternoon,
weekdays, particularly Wednesdays.
This is how I go about it:
I take a fresh pot of tea into my study and close the door.
Then I remove my clothes and leave them in a pile
as if I had melted to death and my legacy consisted of only
a white shirt, a pair of pants, and a cold pot of tea.
Then I remove my flesh and hang it over a chair.
I slide it off my bones like a silken garment.
I do this so that what I write will be pure,
completely rinsed of the carnal,
uncontaminated by the preoccupations of the body. . . .
Now I sit down at the desk, ready to begin.
I am entirely pure: nothing but a skeleton at a typewriter . . .
Колинс има свое разбиране за съвременната поезия. "Повечето стихове днес - казва той - са или отегчително скърцане със зъби или досадно автобиографични".
Живот на поета
Ако Колинс пишеше автобиографично, неговите поеми не биха били епични. Той е роден в една френска болница на 30 улица в западен Манхатън, в която е работил поетът Уилям Карлос Уилямс. Родителите му живеели в Куинс. Баща му бил електротехник, а майка му медицинска сестра. Двамата били на 40 години, когато тяхното единствено дете Били се появява на бял свят. "Било е нещо подобно на Исус, Мария и Йосиф" - казва Колинс.
Докато учи в гимназията, баща му започва работа като застрахователен агент. Бизнесът му преуспява и семейството се придвижва към Westchester County. Всяка сутрин бащата пътува с влака до 125 улица откъдето един Rolls Royce го взима и го води до Уол Стрийт, а всяка нощ пада на колене, за да каже молитвата си. "Баща ми беше много набожен"-казва Колинс.
Поетът се опитва да бъде "истински католик" от чувство на приемственост и почит към родителите си. Пие Jameson - ирландско, католическо уиски.
Винаги е искал да стане писател. "Харесвах образа на писателя". Написва първото си стихотворение на 12 години и започва да пише за литературното списание на гимназията. Завършва в Holy Cross College, а по-късно защитава докторска дисертация по литература в University of California, Riverside. В своята дисертация той изследва как поетите от времето на романтизма намират читатели. Живее на Западния бряг, за да бъде "битник и да пише". "Вземах от всичко по малко" - казва Колнис. През 70-те пише къси стихотворения за Rolling Stone за по 35 долара на парче. Стиховете извирали от "училището за писане - видения от марихуана". През 1970-та започва да преподава в Лемън Колидж, а през 1977 година се жени за Даян Олбрайт, която по това време работи за "Wide World Sports" в АВС. Тя по-късно става архитект. Живеят в една реставрирана колониална сграда, строена през 1860 година, на около 40 минути от Бронкс. Нямат деца.
В търсене на Били Колинс
"Може ли да ми кажете къде да открия Били Колинс?" - питам една студентка в главния коридор на Лемън Колидж. Въпреки, че Колинс стана един от най-популярните поети, той е слабо известен в района на университета. "Никога не съм чувала за него. Студент ли е?" - отвръща ми тя.
Един учтив бодигард от Колежа ми казва, че името "Колинс" не звъни като камбана там. В книжарницата на ъгъла на двора, разгърната на един малък статив, стои "Sailing". Купчина копия са поставени до него. "Не го познавам", казва продавачът зад тезгяха.
По-късно една служителка търси името "Колинс" в справочника на колежа. "Какво преподава?"-пита ме тя. "Английски"-отвръщам. "Ъ-ъ-ъ… той е в Carman Hall". Връщам се на първия етаж и влизам в един от кабинетите. Откривам там двама професори. "Били Колинс? Професор е тук?" - чуди се единият. "О, да - казва другият - Това е името на поета лауреат" "Къде ли може да е неговият офис?"- питат се те.
Отивам отново при служителката. Тя започва да търси Колинс в друг справочник. Най-после казва: "Стая 392".
Два етажа нагоре, Колинс дели един кабинет с Уолтър Бланко, популярният преводач на Тукидид и Херодот и с още няколко други професора. "Голямо нещо е за един градски университет да останеш сам в кабинет" - обяснява Колинс.
Загубената поема
Той се пресяга, за да достигне едно старо издание на "Лолита". В много от неговите книги има поеми и късчета от стихотворения. Издърпва от книгата пожълтял лист. На него е късата поема "Ръкавиците на Моби Дик", написана през 1971 година при едно от посещенията му в Калифорния. "Това е транспортна поема - обяснява Колинс - Първата, която писах докато пътувам. Перфектна поема. Забавна и едновременно с това сериозна. Читателят не може да разбере каква по-точно е". За него това е "загубената поема", идеалът, невъзможното, перфектният шедьовър, който винаги се е опитвал да създаде.
Когато Джеймс Билингтън от библиотеката на Конгреса се обажда на Колинс да му каже, че е поетът-лауреат, той споделя, че харесва в остроумието и странностите в неговите творби. Но казва и че харесва нещо друго, което не може да изрази.
В голямата поезия, както в човешките отношения, религията и реалния живот, пълното значение е неизразимо. Това е като вятър - чувстваш го, но не го виждаш. Като водата - прекрасно и неуловимо.
Колинс стои на бюрото си и клатушка крака. Разказва за своя следобеден курс в Леман. Започва да ми чете "Интервю с Майкъл Джексън" поема от Мери Бейн Кембъл, в нея звездата е сравнена с порцеланова кукла и вампир. В поемата има стих:
A child
whose father beat him, who died to sin
His father beat him again
And again.
Beat him again
And again and again.
Beat him again.
Beat him again . . .
"Все едно, казва Колинс, поетът желае бащата да бие Джаксън, отново, и отново…" Това според него е посредствена поезия.
В класната стая, където преподава, следобедното слънце идва и си отива. Четиринайсет или повече студенти - някои млади, други не - стоят в кръг. По-голямата част от тях са хора със семейства и работа, за които четенето и писането на поезия е екзотично занимание. Колинс проповядва поетичното евангелие. Поезията може да вдъхновява. Поезията може да говори истината. Поезията може да променя сърцата. "Поезията може да бъде и сатира - казва той - и груба, и безчувствена, и незначителна."
Той разсъждава върху естествените качества ямбичния пентаметър, любимата ритмична стъпка на английските поети Уилям Шекспир и Уилям Уордсорт. Той внушава, че един ямб, една двусрична метрична стъпка върху втората сричка е еквивалент на удара на сърцето: тумб ТУМБ, тумб ТУМБ. И казва, че ямбичният пентаметър отнема време колкото едно вдишване. После сравнява поетите с джаз-барабанистите. Говори за поетите с интимност. Може и да не се е срещал с предишните лауреати, но познава техните творби и творбите на поетите от миналото.
"Поезията трябва да е двусмислена"
Все пак слънцето се задържа в стаята. Колинс оставя лампите угасени. Постепенно стените се покриват със сенки. Светлина и мрак изпълват стаята. Топлина и хлад. Мистика и земност. "Опортюнистичният поет винаги търси начини да разбие правилата - казва Колинс и размахва ръце във въздуха - Писането на поезия е все едно да сложиш усмирителна риза и да се изплъзнеш от нея подобно на Худини…"