Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 декември 2002

Затворените граници на “отвореното общество”

От Борис ДИМИТРОВ

сп. НИЕ

Същността на съвременната глобализация е консолидацията на развитите държави и противопоставянето им на останалия свят

 

Появата на постиндустриалното общество, чиито първи очертания в развитите страни се забелязваха още в средата на 70-те години на ХХ-ти век, актуализира търсенето на онези критерии за “достатъчния” прогрес, които биха гарантирали устойчиво икономическо развитие на базата на ограничаване темповете на растеж и оптимизация на изразходваните ресурси. Още по онова време започна да се налага идеята, че в новите условия развитието не се ограничава с количествената експанзия, а икономическият растеж не се изчерпва с развитието. През 80-те търсенията в тази посока доведоха до появата на

Комплексната концепция за “устойчивото развитие”

излизаща далеч извън рамките на чисто екологичната си база. Тази концепция стана един от най-важните инструменти за анализ на перспективите на човешкото развитие, опитвайки се обоснове способността на постииндустриалния свят да прогресира най-вече на базата на собствените си ресурси, а не (както досега) на основата на безграничната експанзия и чисто количествения растеж. В същото време самата поява на подобна концепция означаваше, че социалните промени се извършват вече не толкова в рамките на отделните държави, колкото на цивилизацията, като цяло.

Фактът, че западният свят се оказа способен да се развива на собствена основа, означаваше, че той вече може да определя и основните световни тенденции. Затова не е чудно, че възникна алтернативна концепция, акцентираща на растящия експанзионизъм на западните държави. Според която либералният икономически и политически модел се оказва едновременно и приемлив, и оптимален в планетарен мащаб, т.е. извършва се активен процес на “уестърнизация” на съвременния свят.

Идеята за глобализацията е сравнително нова социологична конструкция. Самото понятие започва масово да използва едва в края на 80-те. Днес болшинството икономисти смятат, че икономическата глобализация е най-значителния социален процес в края на ХХ и началото на ХХІ век. Популярността на идеята за глобализацията се дължи на няколко основни причини. На първо място, през 70-те и 80-те години Западът успя да преодолее сериозните изпитания, пред които бе изправен, и възстанови доминиращата си роля в света. На второ, информационната революция доведе до изключително тясното обвързане на отделните региони на планетата. На трето място, крахът на комунизма, а след това и икономическата криза в Азия, породиха илюзията за пълна победа на либералните ценности в световен мащаб. И, на четвърто, ключово значение придоби прогресивно растящият културен обмен между “периферните” държави и Първия свят.

Но дори и в периода 1990-97, когато теоретиците на глобализацията получаваха едно от друго по-убедителни потвърждения за своята правота, вниманието на анализаторите започнаха да привличат явления, които не се вместваха в рамките на “глобализационната” концепция. Очевидно е, че като база на стабилен процес на глобализация би могла да послужи само неумолимата потребност на отделните национални икономики от активно взаимодействие една с друга. В същото време обаче, технологичният прогрес на западните общества, гарантиращ доминацията им в световната икономика, обуславя и растящата им “самодостатъчност”. Така, в средата на 90-те петстотинте най-големи западни корпорации извършваха над 25% от световното производство на стоки и услуги, а триста от тях притежаваха една четвърт от целия използван в световната икономика капитал и осигуряваха 70% от всички преки чуждестранни инвестиции. Още по-важно бе, че с разпространението на високите технологии, постиндустриалният свят, в значителна степен преодоля зависимостта си от доставките на суровини и енергия. От 1980 до 1997 потреблението на нефт и газ за всеки долар от брутния национален продукт (БНП) на САЩ намаля с 29%, а потребностите на икономиките на Америка и на ЕС от природни ресурси през следващите години ще намалеят цели десет пъти! В същото време износът на селскостопанска продукция от САЩ е нарастнал почти десет пъти за последните 30 години, като себестойността и е по-ниска от тази в развиващите се страни.

На този фон, от средата на 90-те насам отчетливо се забелязва

Тенденция към “затваряне” на постиндустриалния свят

най-добра илюстрация за което е статистиката за международната търговия, движението на инвестициите и работната сила. Пак през този период постиндустриалните държави са внасяли от недотам развитите страни стоки и услуги на стойност, не превишаваща 1,2% от общия им БНП. Развиващите се държави имат непропорционолно малък принос в световната търговия – така през 1998 например, Китай е доставил на световния пазар по-малка по обем стокова маса, отколкото Белгия!

Още по-показателна е динамиката на международните инвестиционни потоци. Известно е, че САЩ са едновременно и най-големия инвеститор, и най-големия реципиент (приемник) на чужди капиталовложения. От друга страна, през 1970-1999, компаниите на седемте други развити държави – Великобритания, Япония, Канада, Франция, Германия, Швейцария и Холандия, са влагали 85% от всичките си инвестиции в американската икономика, като в същото време са “поемали” над 60% от американските инвестиции в чужбина. Ако през 1970 в Европа са влагани само 30% от всички американски инвестиции, днес цифрата е над 50% (за сравнение, азиатските “тигри” получават само 8%, а Мексико – 3%). При това всяка развита държава влага средства в най-перспективните високотехнологични икономически отрасли на другите развити държави. Днес, когато нестабилността на пазарите в развиващите се страни и високите доходи от фондовите операции в САЩ и ЕС предизвикват още по-мащабно изтегляне на капитала от Третия свят, степента на монополизация на финансовите транзакции в рамките на постиндустриалните държави става още по-очевидна. Така, съвременната “глобализация” е, по същество, процес на консолидация на развитите държави и противопоставянето им на останалте.

Всичко това показва, че в днешните условия формирането на постиндустриалното общество по-скоро съдържа някои предпоставки за глобализация, отколкото ги реализира на практика, а тези тенденции, които допреди десетина години изглеждаха като стимул за глобализацията, започват да действат като нейни естествени ограничители.

Колко глобална е “глобализацията”?

В появилият се през миналата година бестселър “Краят на глобализацията”, известният британски икономист Елан Регмън твърди, че “вече сме стигнали крайната точка на глобализацията”. Според него, “самата идея за глобализацията се тълкува погрешно, защото свободна търговия на единния световен пазар просто няма и никога не е имало”, а “реалност както на миналото, така и на настоящето и бъдещето, са само производството и разпределението в рамките на т.нар. “Триада” (САЩ, ЕС и Япония), т.е. глобализацията е регионално, а съвсем не глобално явление”. Регмън смята, че днес “е невъзможно да открием реално потвърждение на позицията, предполагаща наличието на глобална капиталистическа система… Напротив, данните за дейността на транснационалните корпорации и резултатите от нея, показват, че международният бизнес е съсредоточен най-вече в държавите от “Триадата” и се ориентира в по-нататъшното си развитие пак към тях. При това нито една транснационална корпорация не се ръководи от наистина глобална стратегия за развитието си и не се нуждае от такава”.

В повечето анализи на глобализацията присъстват две характерни грешки. Първата е, че процесите на активизация на икономическото и социално взаимодействие между елементите на постиндустриалния свят се разглеждат така, сякаш касаят и отношенията му с всички останали страни. А втората е, че и до днес няма точно определение за понятието “глобализация”.

Но, щом липсва и ясна формулировка на глобализацията, и последователна обосновка на неизбежността и, трябва да се запитаме, действително ли сме изправени пред нещо без аналог в миналото, което следва да бъде обозначено с новото понятие “глобализация”? Непредубеният отговор на въпроса може да бъде само отрицателен. Историята познава два процеса, довели до по-висока “цялостност” на отделните човешки общности. Единият е появата на националните държави в епохата на промишлената революция, ознаменувала победата на икономическите принципи над политическите фактори (макар че въпросните принципи са подчинени на социалното и национално единство на общността). Вторият, не по-малко мащабен процес, известен като “интернационализация”, се развива през ХХ век и води до това, че икономическите закономерности се освобождавата от формиралите се социални отношения. Логично е да предположим, че трети подобен процес не може да има, доколкото следваща степен може да бъде само преодоляването в световен мащаб на самите икономически закономерности и формирането на постикономическо общество, което е чиста утопия.

Безсмислено е да формулираме съвременните процеси като “глобализация” по три основни причини. Първо, всички “глобални” промени (включително създаването на националните държави и интернационализацията) се пораждат от най-развитите икономически системи на съответната епоха. Второ, както някога, така и днес, тези промени не премахват бариерите, разделящи световното икономическо и политическо пространство. И трето, всички тези процеси са обективни, подчинявайки се на чисто икономически закономерности, докато политическият фактор само “фиксира” достигнатите резултати. Така “глобализацията” се оказва идея, призвана най-вече да обоснове формирането на “еднополюсния свят” като справедлив (и идеален) модел за световен ред.

Днес текат активни процеси на интернационализация, в резултат от които се преодолява досегашното идеологическо и политическо разделение на света, но пък се създават нови икономически бариери. А за качествено ново социално развитие можем да говорим само, когато започне да се преодолява именно икономическото разделение на света. Днес това не се случва, и формулировките, обявяващи “глобализацията” за основна характеристика на съвременната епоха, отразяват най-вече желанието на техните автори да убедят и себе си, и международната общност, че най-сложните етапи от прехода към качествено нов социален ред са вече зад гърба ни.

Европа като образец

Всъщност, единственият пример за “позитивна” глобализация е Европейския съюз, изгодно отличаващ се от другите икономически центрове на планетата. Общата история сплотява обединените в ЕС страни и народи. От друга страна европейското икономическо пространство е напълно “самодостатъчно”, държавите от ЕС имат балансирана външна търговия, не допускайки дефицит във вноса и износа на високотехнологична продукция и превръщайки се в най-големия световен износител на услуги. В рамките на Съюза няма резки различия в нивото на икономическо развитие на отделните региони, всички държави-членки притежават относително унифицирани механизми за икономическо регулиране и развита система за поддържане на социалния мир. Освен това етапите в развитието на ЕС илюстрират истинската последователност при изграждането на една глобализирана икономическа система, различна от онези, които наблюдаваме в целия останал свят през последните десетилетия. Примерът на ЕС показва и оптималния път за развитие на интеграционните процеси. Защото (западно)европейците преуспяват в изграждането на едно “отворено общество” с херметично затворени граници. А случващото се в Азия, Латинска Америка или Русия само потвърждава, че това е единствено възможният курс в днешните условия. Създаването на глобализиран световен ред изисква не стихийното му формиране, а организираното му изграждане на основата на редица фундаментални принципи, най-важните от които са: високо ниво на икономическо развитие на интегриращите се страни или способността им да го постигнат в обозримо бъдеще; дългосрочен характер на партньорството, основаващ се на формирането на цялостна икономическа система и, накрая, признаване на факта, че “цената” на присъединяването към развития свят е политическата интеграция, която, на свой ред, изисква и отказ от някои елементи на националния суверенитет.

Днес се поставят основите на нов исторически тип цивилизация – тази на еднополюсния свят. И не се извършва преразпределяне на общественото богатство в мащабите на цялата планета, както твърдят теоретиците на “глобализацията”. Истината е, че това богатство всъщност се концентрира в невиждани мащаби в постиндустриалните държави. Което е предизвикано от радикалната промяна в характера на техните производителни сили, в резултат от което основната част от световния брутен продукт все повече се създава в границите на сравнително малка група страни. В този смисъл, когато говорим за бъдещия “еднополюсен” свят, очевидно опростяваме нещата. Защото във формиращата се нова цивилизация ще има (и вече има) и друг противоположен полюс – този на бедността и упадъка. И най-голямата трагедия, която може да сполети България през ХХІ век, е тя окончателно да се окаже привързана към него.

2002 © НИЕ


Още по темата в Media Times Review:
 
септември 2002

Глобализация, жива и здрава

Томас Фридман


май 2002

Възможен е и друг свят

Джей Уолджаспър


декември 2001

Глобализацията - ЕДНА ЛИБЕРАЛНА ПОЗИЦИЯ СРЕЩУ СКЕПТИЦИЗМА


януари 2002

Причина, ефект и богатството на народите

От Пол Блущайн