|
| -
А туй бяло кончe, дето се подава над хастара, за нищо не става,
ама за нищичко. Нищо и никакво е, нищо и никакво, тю-ю-ю! |
| Ножицата
пак беше страшно ядосана - че тя кога ли не беше - кипеше
й отвътре и й идеше да зине, та целия свят да нафъка, на парченца
да го накълца с езика си. А езикът й е остър и дето клъвне,
кръв пуска. |
|
Ала тежка е Ръката на майстора, здраво държи
и никакви своеволия не позволява. Затуй Ножицата по цял ден
търчеше по коридорите на райетата и по квадратите на каретата
- работи?, работи?, работи?, претрепи се от работа дори сега,
пред Нова година, а езика си прехапвай и не гъквай, да не
стане по лошо... |
|
Сутринта Кредата, дето шари насам-натам
и всичко научава, скочи в панера и зашушука: |
|
- Хи, хи, хи, оня айларипи, Чайника, се
влюбил в Шевната машина, представяте ли си! Прекрасна е, вика,
като балерина е: по цял ден потропва с краче троп-троп, троп-троп.
И защо да не се оженя за нея? Че с какво аз съм по-лош от
многоуважаемата госпожа Ютия например - и моето сърце е горещо,
и моето дъно е гладко, и аз имам извита дръжка. Дори аз имам
шапка и това е голямо предимство, понеже кипне ли ми кръвта,
мога да я вдигна и да пратя пламенни привети от печката: "Здравейте,
госпожице Шевна машина, какъв чудесен предновогодишен ден,
нали? Ще дойдете ли с мен на хижа 'Мусала' - ще ви нагостя
със снежен чай!" Представяте ли си, хи, хи, хи!... |
|
Метъра, кокалест дългуч със стиснати устни
като на учител по алгебра, зашътка: |
| -
Мерете си думите, госпожице Креда, мерете си думите, за Бога,
че ако чуе Ръката на майстора... |
| -
През едното ми ухо влиза, през другото излиза!- изсмя се безгрижно
Иглата и ръгна с лакът задрямалия стар Игленик, който й беше
мъж. |
|
- Ох, ох, -стресна се той. -ох, ох, пак
ме пробожда лумбаго... |
|
Напръстника нахлупи калпака си над очите
и ушите и се престори, че нито чува, нито вижда. |
|
- Ама това е страшно смешно!- заразнищва
отново Кредата, шарейки с очи. - Представете си Чайника до
Шевната машина, а около тях щъкат Шевни чайничета и Чайни
шевничета, хи, хи, хи... Чайника гордо вири нос, а от носа
му постоянно капе, хи, хи, хи... |
|
Ала всички се бояха от Ръката на майстора
и се преструваха, че изобщо не я чуват. |
|
Не, не, поведението на този ожулен, очукан,
опушен туристически Чайник е направо възмутително! - да си
въобрази, че може да стане наистина един от нас, шивачите,
да дръзне да се мери с многоуважаемата госпожа Ютия, най-възрастната
и най-заслужилата сред всички ни - какво безочие! Но защо
всички други се гушат в панера и си траят? Защо никой не подкрепя
Кредата? Какво толкова се страхуват от Ръката на майстора?
Светът се преобръща с краката нагоре, а те си мълчат! |
|
И Ножицата не издържа, изплющя с език: |
|
- Безобразен хремав айларипи, намокрили
са ти се краката и те тресе, а ти го мислиш за любов!... |
|
Така се нервира Ножицата, че изскочи от
коридора на райетата и в яда си надъвка квадратите на каретата.
Стисна я Ръката на майстора, ала белята беше станала... |
|
Че като я грабна Ръката, че като натисна
езика й върху точиларското колело - замята се Ножицата под
тежката длан, запищя, запроклина цяла вселена, а от очите
й искри захвърчаха. Но Ръката на майстора не знае прошка.
Наточи я, хубавичко я наточи - за урок да й бъде; да си прехапва
друг път езика и да работи, а не да се отплесва и да одумва
кой какъв бил, света да оправя, ами да си кара по коридорите
на райетата, да си кротува в квадратите на каретата. |
|
Ала сега е без половин минутка шест, а след
още шест часа е Нова година. Ръката на майстора е уморена
и Ножицата го усеща - пръстите трепват, вече за почивката
си мислят и се разнежват: ще разпашат те престилката, ще отупат
панталона, па ще потършуват из джоба и ще се плъзнат по лъскавата
косица на Мимето: "Днес беше добро момиче, дядовото.
Ето ти едно бонбонче. Поразмекнало се е, понеже от сутринта
ги държа с джоба си - награда за добрите деца. Ела сега да
те умия и да ти вържа корделката, че Новата година ще посрещаме..." |
|
Всичко усети Ножицата и затуй, щом на голямата
стрелка й остана само още един скок до 12, тя даде воля на
езика си, заизлива яда си, който от сутринта й се трупаше
и захапа злобно: |
| -
А туй бяло кончe, дето се подава над хастара, за нищо не става,
ама за нищичко. Нищо и никакво е, нищо и никакво, тю-ю-ю! |
| |
| *
* * |
| |
| Болката
беше нетърпима. |
|
Бялото кончe не успя да да викне даже. Лютият
език на Ножицата тъй го клъцна, че то политна надолу по стръмни
тъмни стъпала. |
| Ох,
боли! |
| От
това стъпало боли! |
| И
от това боли! |
| И
от това! |
| Боли! |
| Боли! |
| Боли! |
| Боли! |
| Болиииии... |
|
Пада без дъх Бялото кончe, без дъх пада,
премята се и жуми, ала със сетни сили се вкопчи в последното
стъпало. |
|
О галещи пръсти на дете - моравият мрак
в миг се разпръсна!... |
| |
| *
* * |
| |
| -
Днес беше добро момиче, дядовото. Ето ти едно бонбонче. Поразмекнало
се е, понеже от сутринта ги държа в джоба си - награда за
добрите деца. Ела сега да те умия и да ти вържа корделката,
че Новата година ще посрещаме... |
| Пръстите
вече си почиват - разпасали са престилката, отупали са панталона
и се плъзват по лъскавата косица на Мимето. |
| Или
май не са имали търпение да отупат панталона? - какво е онуй
бяло кончe хе-е-е-е там на крачола, най-долу, до обувката? |
| Еди-и-ин,
два-а-а, три! |
| Не,
не, не, само два и половина!... |
| Ах
лошо бяло кончe! Лошо! Лошо! Не те обичам, чуваш ли, не те
обичам! Исках три пъти да се увиеш около пръстчето ми - три
пъти, понеже това означава буквичката В и мама Валя, която
все има "свои научни амбиции, нали?"; означава и
татко Валери, който все има "свои служебни планове, нали?".
Мама Валя и татко Валери имат все такива неразбираеми думи,
заради които само караници стават, ала все нямат време да
плъзнат пръсти по лъскавата косица на Мимето, корделка да
й вържат... |
| Затова,
Бяло кончe, днес ти просто беше длъжно три пъти да се увиеш
около пръстчето й - да знае Мимето, че някой близък с буквичката
В поне си мисли за нея в тази новогодишна нощ. Но ти се уви
само два пъти и половина - а това не е нито буквичката Б,
нито буквичката В. |
| Ах
да знаеш как те мразя, бяло кончe! |
| -
Ей, Миме, какво си говориш там, дядовото? И затвори прозореца
- да не избяга топлото! |
| -
Нищо, дядо. Просто хвърлих едно бяло кончe, което ти беше
залепнало на панталона... Едно нищо и никакво бяло кончe. |
| -
Добро дете, браво, добро дете! Хайде, ела да те умия... |
| |
| *
* * |
| |
|
Студът беше страшен. |
|
А в стаята беше топличко. Толкова топло
беше, че часовникът с двете палми отстрани лениво разклащаше
махалото си като ветрило от тежки щраусови пера, за да си
вее и да се разхлажда. |
|
А тук, навън, студът беше страшен, бездънен
и черен студ. |
|
Злият вятър ли дръпна Бялото кончe от галещите
пръсти на детето? Той, той - та нали дядото плъзна пръсти
по лъскавата му косица и рече: "Добро дете, браво, добро
дете!" |
|
Ах, замръзвам... |
|
Но смъртта е толкова красив сън - като истинска
мечта!... |
| |
| *
* * |
| |
| Ето
- нощта дойде. |
|
Зави безшумно иззад ъгъла и спря под дървото
- черна погребална колесница. |
|
Във въздуха студът звънеше. Звънеше, звънеше
- безброй ледени камбанки, разлюляни за последно сбогом |
|
Сбогом на лятото! |
|
Сбогом - на всичко - сбогом, сбогом! |
|
Есенния лист е готов - облякъл е най-красивата
си премяна. Най-красивата - с тъжно жълтото, и с палаво аленото,
и с безутешно кафявото, и с оранжевото, дето за последен път
гори и топли в тази последна декемврийска нощ. |
|
О нощ, черна колесницо, ще завиеш безшумно
зад ъгъла и ще отнесеш Есенния лист отвъд последното сбогом
- отвъд последното сбогом на лятото, на всичко последното,
последното сбогом. |
|
Но върху крепа на капрата ти трябва да кацне
Първата снежна пеперуда и да помаха с крилото си от мраз знака
за последното тръгване. |
|
И ето я - |
иде, |
|
|
иде, |
|
|
иде, |
|
|
иде, |
|
|
иде, |
|
|
иде, |
|
|
иде
Първата снежна пеперуда! |
|
Докосва с крилото си от мраз Есенния лист
и той полека поляга в черната колесница. |
|
Сбогом на лятото... |
|
Сбогом - на всичко - сбогом, сбогом... |
|
Но как жестоко-жестоко ме измами! Та ти
не си Първата снежна пеперуда! Проклето да си, бяло кончe,
от устата на умиращ триж да си проклето! За нищо и никакво
си отивам, за нищо и никакво!... |
|
Но късно е - черната погребална колесница
зави безшумно зад ъгъла. |
| |
| *
* * |
| |
| Ех
Бяло кончe, Бяло кончe, не мечта ти нито за хастар, нито за
това пийнало и поразвеселено бомбе, което се прибира у дома. |
|
Мечта за огромен гоблен, за красив огромен
гоблен мечта, където преливат тъжно жълтото, и палаво аленото,
и безутешно кафявото, и гори оранжевото. |
|
И когато пропадаше в бездънния, в черния
студ, съзря мечтата си. Е, тя не беше огромен гоблен, беше
само скромен лист осланен, ала беше красива - като истинска
мечта. Политна към есенния лист, кончe от премяната му да
станеш пожела. Докоса го и... всичко пропадна в бездънния,
в черния студ... |
|
Ти уби един есенен лист, а той нищо лошо
не бе ти сторил. И бе красив като истинска мечта. |
|
Затова, Бяло кончe, си осъдено да си останеш
едно нищо и никакво. Ще оплакваш на това бомбе преброените
си дни, като корабокрушенец на пуст остров ще ги оплакваш,
докато тайфунът на някоя прахосмукачка не те погълне завинаги. |
| |
| *
* * |
| |
|
Ех как летеше миналата година по същото
време Автобуса! Тогава беше още малко автобусче и гледаше
света през розовите си прозорчета, поздравяваше го с чипата
си бибитчица, фарчетата му намигаха на милиционерите, а гумените
му петички всяка заран шляпкаха по асфалта до училището и
обратно. По булеварда блестяха жита, окъпани от топъл дъжд,
а снежинките разстилаха меки черги. Колко топъл беше снегът
миналата година и колко снежна радостта: |
|
- Урррааа Нова годинаааааа! |
|
- Урррааа ваканцияяяяяя! |
|
Е, не е лошо и да си Голям автобус. На седалките
ти сядат разните му там бобмета с поизкаляни трандафори, астраганени
калпаци с одеколонени бузи, недоспали и небръснати каскети,
плахи премръзнали такета, капишони с лисичи погледи; а случва
се да возиш и глави без шапки, и шапки без глави... |
|
Но какво става там? |
|
- Защо ми съборихте бомбето? |
|
- Имахте бяло кончe, та рекох да го махна.
Но ми блъснаха ръката и... Прощавайте, виждате каква блъсканица
е... |
|
- Какво кончe съм имал? |
|
- Ами такова, най-обикновено нищо и никакво
бяло кончe, та рекох... |
|
- Какво сте рекли! Как смеете! Сега ще ви
науча!... |
|
На седалките се подрусваха кoси погледи,
кoси помисли, кoси подмятания, пръсти-пестници, трандафори-ритници,
бузи-плесници. |
|
- Хей вие двамата, правите скандал за нищо
и никакво. Я стига с това бяло кончe! |
|
- Какво ви влиза на вас в работата нашето
бяло кончe? |
|
- Хей вие тримата, я стига с това бяло кончe! |
|
- Какво ви влиза на вас в работата нашето
бяло кончe? |
|
- Хей вие четиримата, я стига с това бяло
кончe! |
|
- Какво ви влиза на вас в работата нашето
бяло кончe? |
|
- ...............................................................................! |
|
- .........................................................................................? |
|
Големия автобус забоксува. Клаксонът подсмърчаше
и молеше пресипнало "Пъъъъъъъъът!" |
|
Но всички светофари светеха червено. |
|
Такъв Голям и червен автобус да се черви
пред целия град заради едно нищо и никакво бяло кончe!...
Ах какъв невиждан срам... |
|
Изведнъж светофарите светнаха небесносиньо
- "Път свободен към небето!" |
|
Но дори в приказките на синьор Джани Родари
автобусите нямат достатъчно смелост да полетят. |
| |
| *
* * |
| |
| Заплeте
се, оплeте се, преплeте се, наплeте се Бялото кончe и започна
да расте. Скри под въздушна гълъбова гъжва глупавото бомбе;
замрежи със свилена влага косия поглед; обви в мека ръкавица
заканителния пестник; изтъка сватбена премяна, не саван; легна
като пухкава превръзка от глухарче върху детското сърце; впримчи
в нежна юзда необуздания език; обгърна с бели облачни нишки
червения изчервен автобус, който в това първо януарско утро
летеше по булеварда. |
|
Като огромен светъл облак летеше. |
|
летеше... |
| летеше |
| летеше |
| летеше |
| Летеше |
| Над
дърветата и над къщите летеше, и над града и над хората летеше,
и над всичко и над всички летеше облакът, бременен с бяла
влага. |
| И
всички вдигаха очи, гледаха го дълго и доверчиво и радостно
си шепнеха: |
| -
На сняг е този облак, на сняаааг! Да вали, да трупа, да затрупа!
Сняг, сняг - край на всичко нищо и никакво! Сняг, сняг - началото
на всичко останало!... |
| Copyright
© Никита Нанков |
|
*Авторът
преподава сравнително литературознание в Indiana
University, Bloomington, IN, US; има редица публикации
в областта на българската и чуждата литература и в интердисциплинарните
изследвания - естетика, семиотика, изобразително изкуство,
кино и теория на превода. Негови са книгите "Празни
приказки" (2000)
и "В
огледалната стая" (2001). Двете книги могат
да бъдат купени директно от издателя, адрес за връзка: sonm@astratec.net
|
| "Новогодишна
нищо и никаква приказка" е написана около 1985
година. |
| |
