Media Times Review    Google   
___









Хора и идеи
 декември 2002

Силата да се изправиш

Кристофър Хитчинс, автор на Why Orwell Matters, рисува Джордж Оруел като свободомислещ човек, изправен пред неприятните истини

В биполярния политически климат на 30-те и 40-те години, когато интелектуалците от ляво и отдясно се подмазваха на най-големите световни злодеи, Оруел виждаше че изборът не е между сталинизма или фашизма. Реалната борба беше между свободата и тиранията. Консерватор по образование, социалист и дисидент по натура, той не гледаше на политиката като на принадлежност към партия или лагер. Това, в което вярваше, беше неговата собствена чувствителност - или както той го описваше "силата да се изправиш пред неприятните истини."

В биографичната книга Why Orwell Matters Кристофър Хитчинс прави точно това, показва какво е "силата да се изправиш". Животът на Оруел е нещо повече от неприятности и опасност. Докато работи като полицай в Бирма той усеща противоречията на Британската Империя и нейното влияние не само върху колонизатора, но и върху колонизирания; докато воюва в Испанската гражданска война на страната на каталонските анархисти (много от които бяха арестувани като "троцкисти" от съветските власти) той става свидетел на порочността на сталинизма; в Париж, Лондон и различните миньорски градове на Северна Англия той се потапя в живота на най-ниските социални слоеве и вижда неспособността на Църквата и Държавата да помогнат на бедните.

Хитчинс, друг независим мислител, отвращаващ се от политическия трибализъм и пристрастност, беше приветстван от някои като последовател на Оруел. Аналогията стана особено остра след атаките срещу Световния търговски център; седмици след 11 септември Хитчинс, журналист широко познат като лефтист, се обърна срещу моралните релативисти и левите пацифисти, крещящи "Да осъдим първо Америка!" и зае една честна позиция за война срещу тероризма. Уместно е да кажем, че излизането на новата му книга бе в същия месец, когато по идеологически причини, той реши да прекрати сътрудничеството си с лявото списание Nation, където водеше колона.

Хитчинс има репутацията на критик на популярните идоли, той сваля от пиедесталите им хора като Уинстън Чърчил и Майка Тереза. Но в Why Orwell Matters заема ролята на пламенен защитник. Колкото е безмилостен в защитата обаче, толкова е безмилостен и в атаката си към лефтисти и консерватори, към английските националисти и феминисти, към педантичните критици и постмодернисти, заради това, че изопачиха живота и работата на Оруел.

Голямата атака към репутацията на Оруел идва от ляво, пише Хитчинс, където "само споменаването на името му… е достатъчно да събуди тръпки на отвращение." Много интелектуалци никога няма да забравят неговото осъждане на съветския режим и ужасяващите картини на социализма, които рисува в новелите 1984 и Животинска ферма. "Според много хора от левицата - обяснява комунистическият професор Реймънд Уилямс - той е отговорен за големият грях да даде оръжието в ръцете на враговете". Хитчинс цитира есета на голям брой известни лефтисти, които поддържат този възглед, включително Е.П. Томпсън, Исак Дойчер, Едуард Саид и Салман Рушди. Те изобразяват Оруел като реакционер, фанатик и прикрит консерватор, чиито социализъм е или погрешен, или покварен от буржоазния комфорт на неговия семеен живот. Някои от техните атаки стигат до истерия: Исак Дойчер твърди, че 1984 показва на масите едно "гигантско плашило", с което им позволява "да избягат от отговорността да правят съдбата си." Уилямс пише, че популяризирайки своята политическа вяра "Оруел създава чувство на безверие и пораженчество." Това което Хитчънс намира за най-характерно в тези критики е тяхната подмолна тактика. Енергичните вербални извращения, извадените от контекста цитати и ексцентричните подскоци на логиката - това са оръжията, които използват критиците срещу човека, който написа: "Врагът на ясния език е лицемерието."

Не е изненадващо, като се има предвид неговия жлъчен анти-сталинизъм, неговия консерватизъм в културно отношение и неговите сблъсъци с лявата интелигенция, че много десни смятат Оруел за сроден дух. Екс-лефтистите от следвоенното неоконсервативно движение бяха особено ревностни опитите си да го направят един от тях. Оруел беше ранен поклонник на теоретика на свободния пазар и иконата на неоконсерватизма Фридрих Хайек, който твърдеше, че социализмът неизбежно води до деспотизъм и че нацизма и комунизма са двете страни на една и съща монета. Няма съмнение също, че 1984 спечели повече сърца и умове за анти-комунистическата кауза, отколкото всички усилия на четиридесет годишната пропаганда от Студената война.

Но според възгледа на Хитчънс, опитите на десните да си присвоят Оруел са незаконни. През 1950-та, списанието на Хенри Луйс Laif Magazine приветства новопубликуваната 1984 като предупреждение срещу опасностите на Ню Дийл - оценка, която Оруел публично опроверга. И в едно есе озаглавено "Ако Оруел днес беше жив", публикувано през 1984 година в Commentary Magazine, редакторът на списанието Норман Подхорец потърси Оруел като защитник на ядрената политика на Рейгън и американската хегемония като цяло. За да направи това, Хитчинс показва, че Подхорец е изтеглил фрагменти от изречения на Оруел, извадил ги е от контекста им и ги е сложил далеч от действителния смисъл, ако не и в пълно противоречие с това, което писателят е искал да каже.

Хитчинс твърди, че ако трябва да бъде разглеждан като част от някаква фракция, Оруел е представител на една малко позната международна група марксисти анти-сталинисти (между които руският анархист Виктор Серж, писателят от Тринидад К.Л.Р Джеймс и след Втората световна война малкия кръг американски интелектуалци около списанието Partisan Review) "Отношенията на Оруел с тези групи, твърди Хитчинс, бяха съществени за неговия успех да оформи своите политически възгледи и да доведе творбите си до вниманието на източно-европейските дисиденти, които първи оцениха неговата необикновена проницателност."

Оруел умира през 1950, в началото на Студената война, и насоките в неговите политически възгледи, разбира се, остават все пак отворен въпрос. "Това, което той показва, пише Хитчинс, е неговата отговорност към езика като партньор на истината; това означава не какво мислите, а как мислите; и че политиката е винаги по-маловажна от принципите, които са вечни."


Елизабет Уосърман от Atlantic Monthly разговаря с Хитчинс:

Оруел изглежда, според описанието във вашата книга, че страда от мъчение на съвестта. Той изпитва огромни болки отхвърляйки своето консервативно възпитание и предразсъдъци, за да стане честен социалист. Животът му също преминава в неприятности и опасност. Нямате ли впечатлението, че той не се харесва?

К.Х. Няма съмнение, че той наистина не се харесва много. Винаги е смятал, например, че е физически непривлекателен, че е грозен и отблъскващ, макар мнението на жените изглежда че не е било такова. И още нещо. Несъмнено той няма и много висока оценка за своите способности като писател, нито пък постига особени материални успехи. Оруел страда от лошо здраве и това също му създава чувство за неудобство. Представете си само да имате постоянна кашлица - винаги ще се чувствате малко неразположен. Нито един от тези факти не може да помага на самоуважението. Без съмнение, той се оценява толкова ниско като човек, колкото и като писател.

Това добро качество ли е за един писател?

Не смятам, че ниското самочувствие винаги е добро нещо, но то не прави и писателя по-неспособен. Предполагам, че най-големият пример за писател, който няма високо мнение за себе си е Марсел Пруст. Той се смяташе за жалко посредствен, малодушен, глупав, бездарен и все такива. Тази скромност изглежда му помогна да стане по-добър като писател.

Това, на което искам да наблегна, е, че Оруел действително не е много голям писател. Той е много честен и смел автор, работи много и има особен талант за фразата - няма съмнение в това. Но той не е първокласен писател.

Забелязах, че във вашата книга има два цитата, две противоречиви оценки за способностите на Оруел. От една страна е коментара на Трилинг, че той не е "гении", от друга, цитирате Робърт Конкуест, който го определя като "морален гении". Кое от тези две мнения е по-вярно?

Мисля, че не можем да противопоставим двете мнения. Някои хора например имат навика да си казват, когато забележат, че някои се опитва да ги излъже. Те може да не знаят каква е истината, но все пак казват, че някой се опитва да ги подведе или да им продаде нещо долнопробно. Мисля, че той имаше тази способност в поразителни размери. Например, когато пише за руските пучове, той казва, че според свидетелствата, които се дават, трябва да се е случило нещо ужасно. Не знае какво е то, но според него, има някаква скрита истерия тук.

Мисля, че той смята, без да го казва с думи, че е възможно да убедите една тълпа по-лесно, че нещо е истина, отколкото само един човек. Той бе много устойчив на всичко, свързано с масовите внушения, с масовите истерии и трибализъм. И аз смятам, че това идва от неговия ранен живот. Той се отвращава от начините, с които властите си играят с тълпите.

Мислите ли, че тази устойчивост му дава сили да плува срещу течението политически?

О, да. Мисля, че той смяташе за своя съдба (макар това да е прекалено грандиозна дума) да бъда самотник и аутсайдер.

Понякога Оруел е описван като един вид "светски" светец. Вие не смятате така. Все пак, трудно е да не забележиш аскетичния живот, който води и жертвите, които прави, заради своите морални възгледи. Смятате ли, че той се е чувствал по някакъв начин призван?

Малко са хората, които пишат и не вярват, че това което правят е в известна степен нещо висше, нещо с по-голяма цел. И аз не мога да кажа, че той никога не е помислял за това. Мисля, че той е смятал за морално да застанеш на страната на губещите. Има една много добра книга за него, написана от приятеля му Ричард Рийс, която се казва Беглец от лагера на победата. Това ни отпраща към коментара на Симон Вейл, че справедливостта винаги е бягство от лагера на победителите. Така, може да има едно крехко чувство на превъзходство, затова че заставаш винаги до губещите и той вероятно е намирал нещо радостно в това. Аз мисля, че той има извинение за подобна позиция, тъй като страните, към които застава, са по-скоро благородни, отколкото губещи.

Неговият афинитет към губещата страна може също да бъде обяснен просто с факта, че той бе много песимистичен към себе си и към своите перспективи, към перспективите на хуманизма.

Дали с 1984 той не се опитва да изправи пред лицето на хората най-лошото, което си представя и така да ги накара да заемат друга позиция?

Да, той смята че, ако вие изправите пред лицето на хората истината, колко и ужасна да бъде тя, както прави с 1984, това не означава, че ще ги потопите в мрак. Това може да ги направи твърди.

Бях заинтригувана от идеята ви да разглеждате 1984 като обобщение на всички негови лични травми - от пансиона, през Бирма до Испанската война. Как мислите, че е направил връзката между този житейски опит и въображаемата визия на новелата?

Абсолютно съм сигурен, че когато той е размишлявал, какво би било да живееш в едно напълно безнадеждно общество, където властите са абсолютна сила; където властта контролира изучаването на историята, и където, ако срещне някакво несъгласие, може да разчита на на робската лоялност на своите поданици, които мразят противопоставянето повече, отколкото мразят правителството си; аз съм сигурен, че докато е размишлявал, той се е връщал в дните на училищния пансион. Пансионът отчасти наподобява на това общество, и като дете вие не знаете нищо по-добро. Там, в действителност, вие сте притежание на някого; и вярвате, че всичко, което вашите господари ви кажат, е истина. Вие може да подозирате, че лъжат, но не сте сигурни. Те ви учат на история, на религия, те ви променят физически така, както ви променят духовно и морално. И ако не сте популярен сред момчетата, те ще се обърнат срещу вас. Те не биха ви харесали, защото се обръщате срещу властите. Вие може да се почувствате напълно изолиран - дотам, че да се запитате дали нещо не е в ред със самите вас.

Една от причините да го разбера е, че като малък, на неговите години, аз също бях в подобно училище, разбира се, не толкова лошо като неговото и не толкова брутално, но все пак подобно. Тогава си мислех Боже, това не е за мен.

Мисля, че Оруел научава много и в Бирма. В Burmese Days, също както в 1984, той пише как хората са готови да се подчиняват на правителството. В Бирма имаше много малко въоръжени англичани, но те бяха способни да доминират над местното население, защото вярваха в правото си на това. Те бяха много умели в методите си да разделят народа, да настройват хората едни срещу други.

Едно от нещата, които създават трудности Оруел да бъде причислен към определен политически спектър, е бележката, която правите в книгата, че докато остава решително ляв в политическо отношение, то културно той е консервативен човек. Той не харесва феминистите, хомосексуалистите и вегитарианците. Той не се съгласява с идеята да се защитава природата и животните за сметка на човека. Беше против абортите. Той недоволства от упадъка на ясната и обективна истина в писаното слово. Къде можем да го поставим в днешната политическа култура?

Джефри Уеткрофт написа една, струва ми се, добра критика за моята книга в Лондонския Spectator. В нея той казва за Англия днес, че десните спечелиха политически и икономически, а левите победиха в културата. Оруел обаче би бил по-скоро от другата страна в това разделение. Някой от нещата, които Джефри казва в своята критика са свръхопростенчество, и в този случай оценките му също са опростенчество, но не и погрешно…

На много места в книгата вие пишете за дълбоката неприязън, която левите все още таят към Оруел. Чудя се дали това не е нещо типично - левите интелектуалци днес често са обвинявани в нетолерантен критицизъм. Виждате ли в критиката им към Оруел нещо такова или става въпрос за по-дълбоко отношение?

Мисля, че сте права. Хана Аренд бе казала, че едно от най-големите постижения на Сталинизма бе да замести всички дискусии, включващи аргументи и факти, с въпроса за мотивите. Ако някой бе казал например, че много хора в Съветския съюз гладуват, те биха отговорили: "Това не се дължи на наши грешки, причината е във времето, лошата реколта или нещо подобно." Тогава трябва да се зададе въпроса: "Защо този човек казва това, и защо се повтаря непрекъснато? Това изглежда е част от някакъв заговор." Оруел никога не губи навика си да мисли, въпреки политическите си връзки.

Вие, подобно на Оруел, мислите независимо от вашите политически връзки и мнозина ви сравняваха с него. Един критик каза наскоро, че за вас 11 Септември бе в определен смисъл това, което бе Каталония за Оруел - една повратна точка в отношенията ви с левия интелектуализъм. Има ли нещо вярно в това?

Определено - не. По две причини. Първата е, че 11 септември не ме постави под никакъв риск. И второ, за мен това бе кулминацията от една поредицата несъгласия, които изразих спрямо този особен тип радикализъм - може да го наречете "Чомскизъм" - който е особено популярен сред левите сега. Не знам дали Каталония е кулминацията за Оруел. Това може и да е така, защото той вече е започнал да се чувства ужасен от това, което се случва в Русия.

В свое есе за Испанската война, Оруел изразява своя голям страх от това, че обективната истина ще изчезне. Чудя се, дали истината и сега е застрашена.

Не, не мисля. Сега има един окуражаващ извод, който можем да направим. Това, че грубите, механизирани опити за контрол на "истината", които бяха част от тоталитарния апарат се оказаха по-неуспешни, отколкото изглеждаха. Те бяха толкова безжалостни, толкова силни, толкова безпринципни и ужасяващи, че накрая се самоунищожиха. Но е много трудно сам да изправиш лице срещу тях.

Това, което знам бе, че цензурата върху събитията на площад Тянънмън бе невъзможна. Мисля, че старата идея едно общество да бъде изолирано напълно от външният свят, е невъзможна вече.

Притеснението ми е за друго нещо, за което Оруел предупреждаваше - готовността на хората да се себе контролират и да вярват на всичко, което се говори. И по-специално, притеснявам се от готовността на интелектуалците да станат служители на някаква власт. С други думи, притеснявам се от конформизма. Той винаги ще бъде заплаха. Хората не запомниха Оруел така, както трябваше - като човек, който се противопоставяше на конформизма.

Интервюто е със съкращения

Copyright © 2002 by The Atlantic Monthly Group