Анти-семитизмът в Европа

Media Times Review представя част от статията на професора по модерна европейска и политическа философия Джон Розентал, публикувана в американското списание
Policy Review.

Ако насилието срещу евреи днес вече е станало широко разпространено из перифериите на европейското общество, то анти-еврейската тема става все по- често срещана и сред преобладаващата част от европейското население. Никой, който не е прекарал достатъчно време в континентална Европа напоследък - или никой, който не е убеден, че анти- семитизмът стои в обичайните си норми - не би пропуснал да забележи честотата, с която очевидно добре образовани европейци приписват на "силните еврейски интереси" или на предполагаемото "еврейско лоби" ролята на виновник за събитията в света или в техните страни, които те не одобряват. Един обезпокояващ процент европейци вярва, че действително съществува някакво "лоби" и че хората от еврейски произход възприемат своите интереси като евреи, а не просто като личности или граждани на държавата, в която живеят.

В това отношение европейските елити носят голяма отговорност отчасти заради своето явно снизхождение спрямо разпространението на класическите теории за "еврейската конспирация" - особено когато става въпрос за политиката в Близкия Изток и за критика към американската външна политика. Едно такова снизхождение неусетно ще направи съвсем законен избора евреите да бъдат превърнати в изкупителни жертви за бедите по света. Американската публика получи един намек за подобен стил на отношение и на дебат през септември 2002, когато Уилям Сафайър цитира Рудолф Шарпинг в New York Times (September 19, 2002). В този цитат бившият германски министър на отбраната обяснява желанието на президента Буш да отстрани Саддам Хюсеин с влиянието на "могъщото, вероятно прекалено могъщото, еврейско лоби." Интересно е да се отбележи, че когато Шарпинг изпрати писмо на опровержение в Times (October 4, 2002), той отрече да е "осъждал американските евреи" за политиката на правителството на Буш към Ирак, но припомни "разбираемият" им интерес към този проблем.

Развръзката на спора около палестинското знаме на Грета Дуйзенберг е друг случай. Мисис Дуйзенберг е жената на Вим Дуйзенберг, бившият президент на Европейската централна банка. Според нейният разказ, тя притежавала палестинско знаме, което получила при участието си в един про-палестински протест в средата на април 2002; протест, на който според Frankfurter Allgemeine Zeitung били скандирани лозунги от типа "Хамас, Хамас, евреите на газ!". Госпожа Дуйзенберг закачила знамето на един от балконите на дома си в Амстердам. Когато няколко седмици по-късно съседи от еврейски произход поискали да го махне, тя сметнала, че може да отклони молбата им със забележката, че "богатите евреи" са отговорни за "насилието над палестинския народ". Поне така холандската преса цитира мисис Дуйзенберг, позовавайки се на разказа на нейните съседи.

После, тя взе случая в свои ръце и изложи спора пред обществеността, за да предотврати възможните недоразумения. "Аз не съм казала "богатите евреи" - обясни госпожа Дуйзенберг - а по-скоро, че богатото еврейско лоби в Америка подкрепя насилието над палестинците. Всеки президент, който е избран и иска да бъде преизбран, трябва да прави това, което лобито иска от него." Нейните критици "трябвало да измислят нещо по-умно от детинските обвинения в анти-семитизъм." В днешна Европа предположението, че американското президентство е заложник на "богатото еврейско лоби" очевидно не е симптом на анти-еврейски фантазии, а по-скоро белег на яснота и разбиране.

Да се обърнем и към наблюденията на Отто фон Хабсбург върху американската външна политика. Той е наследник на покойната Хабсбургска монархия и отдавнашен член на Европейския парламент, където представлява Баварският християн-социален съюз. Миналият ноември, в интервю за австрийския седмичник Zur Zeit, Хабсбург заяви, че днес Пентагонът е "еврейска институция" и това обяснява надвисналата заплаха над Ирак. С подобни асоциации, коментарите на Хабсбург в действителност не се различават много от тези на Шарпинг и Дуйзенберг. Но в своя по-изчерпателен и задълбочен анализ на американската конюктура Хабсбург показва истинска оригиналност. Това, което той каза, бе: "Ако ние разглеждаме вътрешната политика на Америка, ние ще открием, че тя е разделена на две половини. От едната страна е министерство на отбраната, където ключовите позиции се държат от евреи; Пентагонът днес е еврейска институция. От другата страна са чернокожите в Държавния департамент: например Колин Пауъл и по-специално Кондолиза Райз. Това е един вътрешен конфликт между гълъби и ястреби. Понастоящем, англо-саксонците, тези, които ние наричаме бели американци, играят една относително второстепенна роля." Вместо да получи укорите на европейските елити и медии за тези открито расистки забележки, дни след това интервю, Хабсбург беше поздравен от европейските институции и преса по случай своя деветдесети рожден ден.

Мобилизацията срещу войната в Ирак позволи подобни асоциации - за евреите, "ястребите", Пентагонът и т.н. - да спечелят още по-откровено и широко място в колективната европейска психика или в това, което германският философ Юрген Хабермас провъзгласи като поява на "европейското публично мнение." В действителност, поредица от необикновено близки по смисъл статии, появили се през пролетта в много от водещите издания на европейската преса, доведе до концентрирането на всички асоциации в един, единствен термин: "нео-консерватори." Статията, появила се в лондонския Financial Times под заглавие "Демократичните империалисти на Америка" (5 март, 2003) е образец в жанра. Докато следва стила "някои хора казват" и отбелязва нюансите в твърденията на "лявата демонология", статията върви към произхода на политиката на Буш спрямо Ирак, за да стигне до кликата "нео-консерватори" в Белия дом. Изследвайки историята на "нео-консерватизма", авторите обясняват, че "по-голямата част от първата генерация нео-консерватори се състоеше от евреи; точно каквито са и по-късните нео-консерватори." По любопитен начин, съмнителната вътрешна опозиция на "нео-консервативната" фракция в Белия дом, се води не от кого да е, а от Колин Пауъл и Кондолиза Райз - колебливо идентифицирани по-скоро като "реалисти", отколкото като "чернокожи". Оттук следователно, в пълна хармония с Отто фон Хабсбург, Доналд Ръмсфелд, Дик Чейни и Джон Болтън - предполагаемите "бели американци" или "англо-саксонци" -, са отделени от "нео-консерваторите". На същия ден, когато тази история се появи в Financial Times, френският външен министър Доминик де Вюлпен, бе цитиран в седмичника Le Canard Enchaine, да осъжда "про-ционисткото лоби" в правителството на Буш, олицетворявано от Пол Уолфовиц, Елиът Абръмс и Ричард Пърл - всички споменати и в статията на Financial Times.

Ако се замислите, ще видите, че зад цитираните примери, стоят съвсем различни политически източници. Когато стане въпрос за сенчестите "еврейски" сили, подло скрити зад американската политика, християн-демократи като Хабсбург и социал-демократи като Шарпинг са в идеално съгласие.

Примерите разкриват също начина, по който господстващите в Европа форми на анти-семитизъм изграждат система с типично по-открито демонстриран анти-американизъм. На едно популярно ниво това се изразява грубо и симптоматично от алюзиите с Coca-Cola и McDonald's - иконите на общоприетата "американизирана" глобализация -, които също се появяват на про-палестинските и анти-израелските демонстрации и спорове в Европа. През май 2002 аз бях свидетел на про-палестински митинг в Barbes, един от парижките квартали, по време на който главният оратор в разгорещена реч заяви, че всеки хамбургер, купен от McDonald's създава доходи за израелската държава, която в замяна купува танкове, за да убива палестински деца. Заключението, което неизбежно следваше, беше, че McDonald's - и другите подобни "еврейски" вериги - трябва да бъдат бойкотирани. Подобно на лефтистките професионални съюзи и Конфедерацията на френските фермери на Жозе Бове (Jose Bove), под различен претекст и по различно време, се призовава към такива действия. Кампаниите срещу "американския гигант за бързо хранене" сега се декорират и с призива към "еврейски бойкот". Сравненията, трябва да бъде отбелязано, в светлината на методите, използвани от лефтистките групи - включително вандализъм, заплахи към купувачите и разпространяването на фантастични истории за зверства (един мениджър в McDonald's бе обвинен, например, че предумишлено е заключил работник в хладилниците в кухнята на закусвалнята) - не изглеждат напълно неподходящи. Дни след митинга в Barbes, израелското посолство избухна в пламъци и френските власти побързаха да кажат, че причината за пожара е инцидент - въпреки че парижката полиция седмица след това още не бе разследвала случая.

Плакат, размахван на "анти-военна" демонстрация миналия октомври, представляваше обобщена версия на същата "теория", развита от оратора в Barbes. На него бе изобразен Big Mac с мъртво бебе на мястото на месото, с дупка от куршум в стомаха му. Под илюстрацията бе изписано "Made in Israel". Още по-трескаво изразяване на подобни фантазии, отрязано дори от реалния претекст на близко-източния конфликт, до скоро можеше да се види по улиците на Париж под формата на стикер с фразата "Sida sans frontieres" ("СПИН без граници"). Това бе заиграване с формулата, възприета от различни неправителствени организации като "лекари без граница" или "репортери без граница". Над фразата имаше три символа: знакът на долара, звездата на Давид и сърп и чук. Така, очевидно Америка и евреите се разглеждаха като отговорни по някакъв начин за глобалната СПИН - криза. Кой може да си представи по-крайно, по-объркано средство за демонизация? Ексцентричното допълнение на сърпа и чука злокобно напомня на нацистката пропаганда, която периодично показваше евреите като проводници на "англо-саксонските" меркантилни интереси и болшевизма. Тук чукът и сърпа вероятно означаваха включване на комунистически Китай, който по силата на последните доклади за борбата си с вируса на СПИН, изглежда е част от разпространяващия се като вирус глобален синдикат. На мястото на "юдео-болшевишката-англо-саксонска" конспирация в миналото, сега както изглежда ние имаме "юдео-сино-американска" конспирация.

И в още едно отношение коментарите на Хабсбург са особено показателни за общите характеристики на днешната европейска политика, отношение, което фактически може да бъде ключ към целия проблем на анти-семитизма в Европа. Американската публика остава в пълно неведение относно факта, че европейската интеграция се характеризира от една нарастваща, така да се каже, "етнитизация" на политическия дебат и политическия живот на страните, принадлежащи към Европейския съюз или очакващи прием в близко бъдеще. Въвеждането на "етническите групи" като действителни актьори в политическия живот на Европа днес заема широко място, главно зад безвредно звучащите прикрития на "регионализма" и "малцинствените права". Приема се, че традиционните държави в Европа са населени от малцинства, които са "клонове" на мнозинствата от съседните на тях държави. Тези общности трябва да бъдат разглеждани "етнически" или отделно на основата на своята "култура" или потекло. Проектът за развитие на "правата на етническите групи", който се осъществява от неправителствени организации като Federal Union of European Nationalities, трябва да изготви законова рамка, включваща подходящо третиране на тези групи. В последното десетилетие Балканите служат като вид лаборатория за "правото на етническите групи". В голяма степен чрез Съвета на Европа системите на управление бяха изработени и са в процес на въвеждане, което принуждава парламентаристи и правителствени служители да действат като защитници на интересите на техните етнически малцинства. В Босна, от държавни служители - етнически хървати, се очаква да представляват "хърватските интереси", в Македония, служители - етнически албанци, да представляват "албанските интереси" и т.н. Така нареченият План Анан за ре-унификация на Кипър, подготвен заедно с европейските чиновници и въведен в съществуващите европейски норми при очакваното приемане на Кипър в ЕС, фактически би гарантирал една постоянна и институционална сегрегация на жителите на острова, чрез техните представителни етнически "общности". Какво общо има това с проблемите на евреите в Европа? Тук всичко зависи от идеята за "autochthoneity" (от гръцки "обитаващ", кореняк). Съгласно защитниците на Европа на регионите и етносите, европейската нация трябва да бъде "аутохтонна" и да бъде концентрирана (тоест нейните членове да бъдат концентрирани) в някакъв "относително добре очертан традиционен район на установяване (или обитаване)". Евреите очевидно не могат да отговорят на този критерии. В терминологията на "правото на етническите групи", те не са "обитаващи" (кореняци), а по-скоро чужденци. Същото се случва и с членовете на някои имигрантски групи като тези на турците или алжирците, които колкото са "обитаващи", толкова са и явно изключени от протекциите, постановени от европейските конвенции за "правата на малцинствата".

Европейският "регионализъм" и "правото на етническите групи" представляват заплаха за евреите. Те преобръщат "евреина" от въпрос на лична история (или предистория) в случай на публичен интерес. Подробният етнически доклад за националностите в Европа показва ясно това. В този доклад "евреите" са поставени отделно от населението, сред което живеят, те са нещо различно от него, те са "непринадлежащи". В действителност думите "autochthons" или "кореняци" буквално означават хора, които израстват от земята. Не е изненадващо, че някои от пионерите на европейските "групи за етническо право" през 30-те години на миналия век, бяха нацистки правни теоретици. Някои от тях успешно реабилитирани след войната. Да вземем например Теодор Вайтер, дългогодишният редактор на Europa Ethnica. През 1938 година той написа в едно изследване върху "националната автономия", че "… евреите вече са се изключили от етническия национален живот, по силата на своя начин на мислене, който очевидно произтича от расата им и че те следователно трябва да бъдат изключени и от другите нации."

Опасностите за евреите в Европа, представлявани от надигащата се етницистка или етно-национална идеология са особено сериозни в светлината на едновременното надигане под знамето на "анти-глобализацията", на неясната "лефтистка" идеология, която заклеймява космополитизма - традиционният белег на "изкоренения", "странстващ" евреин - и обвинява "анонимната власт" на финансовите пазари - този най-важен канал на предполагаемото "еврейско влияние" - за повечето световни проблеми. С това не казвам, разбира се, че всяка критика към действието на финансовите пазари или към свободната търговия, трябва да бъде считана за анти-семитска. Но твърдя, че има определено историческо сходство между критиката към икономическия либерализъм и традиционният анти-семитизъм и високо-теоретизирания, в голяма степен "спонтанен" характер на анти-глобализационното движение. Няма да има нищо изненадващо, ако в бъдеще класическите анти-еврейски стереотипи често запълват интелектуалната празнота. Те дават възможност смътно разбрания "капиталистически враг" да получи едно добре познато "етническо" въплъщение. През деветнадесети век, Август Бебел вече описа анти-семитизма на своето време като "социализъм на глупаците".

Copyright ©2001- 2003 Media Times Review