Media Times Review    Google   
___









идеи
 декември 2004

ПРИНЦИПИ НА ЛИБЕРАЛНИЯ ОБЩЕСТВЕН РЕД

Фридрих Август фон Хайек


І


Тук ще използвам понятието "либерализъм" за да обознача схващането за един желан политически ред, чието първоначално развитие протича в Англия от времето на старите виги в края на седемнайсети век до времето на Гладстон в края на деветнайсети. Дейвид Хюм, Адам Смит, Едмънд Бърк, Т. Б. Маколи и Лорд Актън могат да се разглеждат като негови типични представители в Англия. Тъкмо това схващане за индивидуалната свобода в рамките на закона вдъхновява либералните движения в Европа и полага основите на американската политическа традиция. Някои от водещите политически мислители в тези страни като Б.Констан и А. дьо Токвил във Франция, Имануел Кант, Фридрих фон Шилер и Вилхелм фон Хумболт в Германия и Джеймс Медисън, Джон Маршал и Даниел Уебстър в САЩ са изцяло негови поддръжници.

Този либерализъм трябва да се разграничава ясно от една друга, възникнала в континентална Европа традиция, също назовавана "либерализъм", чийто пряк наследник е онова, което в САЩ се нарича така. Американският либерализъм, макар и започнал като опит за имитиране на първоначалната традиция, я интерпретира в духа на преобладаващия във Франция конструктивистичен рационализъм и поради това я развива в нещо съвършено различно, като в крайна сметка, вместо да настоява за ограничения върху правомощията на правителството, стига до идеала за неограничени правомощия на мнозинството. Това е традицията на Волтер, Русо, Кондорсе и Френската революция, от която произхожда съвременният социализъм. Английският утилитаризъм е възприел много от тази континентална традиция и появилата се в края на 19 век Британска либерална партия, образувана при обединението на либералните виги и уталитарните радикали, също е продукт на това смесване.

Либерализмът и демокрацията са съвместими, но не са едно и също нещо. Либерализмът е съсредоточен върху обхвата на правителствената власт; демокрацията - върху това кой държи властта. Разликата проличава най-добре при съпоставка на техните противоположности: противоположността на либерализма е тоталитаризмът, докато противоположността на демокрацията е авторитаризмът. Следователно по принцип е възможно едно демократично правителство да бъде тоталитарно, възможно е и едно авторитарно правителство да спазва либералните принципи. Вторият вид "либерализъм"
всъщност се е превърнал в демократизъм и поради това, че изисква неограничена власт на мнозинството е станал по същество антилиберален.

Необходимо е да се обърне особено внимание на факта, че двете политически философии, които се представят за "либерализъм" и имат редица допирни точки, почиват върху напълно различни философски бази. Първият се опира на еволюционна интерпретация на всички културни и психични явления, както и на разбирането за ограничените възможности на човешкия разум. Вторият се основава върху това, което наричам "конструктивистичен" рационализъм. Според тази концепция всички културни явления са продукт на целенасочен план; освен това е и възможно, и желателно да се възстановяват всички традиционни институции в съответствие с някакъв предварителен замисъл. Следователно първият вид либерализъм се отнася с уважение към традицията и съзнава, че всички знания и цялата цивилизация се градят върху нея, докато вторият вид гледа с високомерие на традицията, защото изхожда от разбирането, че един самостоятелно съществуващ разум е в състояние да проектира цивилизацията. (виж. Волтер: "Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови") Първият вид либерализъм е по същество едно скромно кредо, той разчита на абстракцията като на единствено средство за разширяване на ограничените възможности на разума, докато вторият отказва да признае каквито и да било ограничения и вярва, че разумът сам е в състояние да докаже доколко са необходими определени действия.

(Тази разлика се проявява и в отношението на двата вида либерализъм към религията - първият е съвместим с религиозните убеждения и често е поддържан и дори развиван от силно религиозни личности, докато "континенталният" тип винаги е бил антагонистично настроен към всички религии и политически се е противопоставял на религиозните институции.)

Първият вид либерализъм, върху който тук ще съсредоточим вниманието си, не е плод на теоретични разсъждения, а резултат на желанието да се обобщят и разширят благотворните и неочаквани последици от ограниченията, наложени върху правомощията на правителствата, изгубили доверието на управляваните. Едва след като става ясно, че по-голямата лична свобода, която англичаните имат през осемнайсети век, е до безпрецедентен материален напредък, се правят опити за систематизиране на теорията на либерализма - опити, които в Англия не отиват много далеч, докато континенталната интерпретация силно променя същността на английската традиция.

Либерализмът се основава на откритието, че обществото спонтанно ражда свой ред (същото откритие води до осъзнаването на факта, че съществува обект на теоретичните обществени науки). Този ред открива път за много по-ползотворна употреба на знанията и опита на всички членове на обществото, отколкото е възможно при централизирано управление; той поражда желание максимално да се използват възможностите на обществото за саморегулиране.
Именно в стремежа си да формулират принципите на един вече съществуващ - макар и в несъвършена форма - ред Адам Смит и неговите последователи развиват основните принципи на либерализма, за да покажат необходимостта от повсеместното им прилагане. Тяхната теория предполага приемане на заложената в общото право концепция за справедливост, както и на принципите за господството на закона, за държавно управление, основаващо се върху закона - идеи, получили слаб отзвук извън англосаксонския свят. Тези идеи не само не са разбрани напълно извън англоезичните страни, но престават да се разбират дори и в Англия, когато Бентам и последователите му заменят
английската правна традиция с конструктивистичен утилитаризъм, по-близък до континенталния рационализъм, отколкото до английската традиция.

Основната идея на либерализма е, че налагането на универсални правила за поведение в обществото, които защитават ясно очертана частна зона за всеки индивид, ще доведе до спонтанно подреждане на човешките дейности и то ще бъде много по-сложно и съвършено от който и да е друг ред, създаден чрез нарочен план. В резултат на това принудата от страна на правителството ще се ограничи до пускането в действие на тези правила като допълнение към другите функции, които може да упражнява, разполагайки с конкретните средства, поставени в негово разпореждане.


ІІ


Разграничаването на понятията спонтанен ред, основан върху абстрактни правила, които оставят на индивида свобода да използва своите знания за свои цели, и организация или мерки, осъществявани по команден път, е от решаващо значение за разбирането на принципите на свободното общество. Тази разлика ще бъде подробно изяснена по-нататък, още повече че спонтанният ред в едно свободно общество включва много организации (и най-голямата - държавата), но двата принципа на обществен ред не бива по никакъв начин да се смесват.
Първата особеност на спонтанния обществен ред е, че налагайки се със свои сили (законосъобразното поведение на членовете на обществото), той може да се окаже много по-сложно съчетание на елементи, отколкото ако е резултат от съзнателно проведен план, но въвеждайки по този начин една по-всеобхватна организация, ние в същото време ограничаваме възможностите за въздействие върху детайлите. С други думи, при така възникнал обществен ред може да се въздейства върху абстрактния характер, но не и върху конкретните елементи.
Не е без значение и това, че за разлика от наложената организация, спонтанният ред нито цели, нито изисква предварително споразумение относно определени резултати, до които трябва да доведе, и като независим от всякакви конкретни цели, може да се използва и да спомага за постигането на множество разнообразни, разнопосочни и дори противоречащи си индивидуални цели. Така например пазарният ред се основава не върху някакви общи цели, а върху принципа на реципрочността, т.е. съчетаване на различните цели в името на общото благо на участниците.
Идеята за общото благосъстояние или за общественото добро в свободното общество не може в никакъв случай да се определи като сума от известни конкретни резултати, които трябва да се постигнат, а само като абстрактен ред, който, общо взето, не е ориентиран към никаква определена цел, а просто осигурява на всеки член от обществото най-добър шанс да използва своите знания за свои цели. Ако употребим термина на лондонския професор Майкъл Оукшот, бихме могли да наречем такова свободно общество номократично (регулирано от закона), за да го отграничим от несвободния, телократичен (управляван от целта) обществен ред.

Голямото значение на спонтанния ред, на номокрацията, произтича от факта, че той разширява възможностите за мирно съвместно съществуване на хората при взаимна изгода и извън малките групи, чиито членове имат конкретни общи цели или са на общо подчинение, като по такъв начин прави
възможна появата на великото или отвореното общество. Този обществен ред, който постепенно се е развивал от организацията на семейството, ордата, клана и племето, дори на империята или националната държава, който създаде, ако не друго, поне началото на едно световно общество, се основава - без желанието и често въпреки желанието на политическите власти - върху правила, които са се наложили просто защото групите, които са ги съблюдавали, са имали по-добър успех. Този ред е съществувал и се е развивал дълго преди хората да осъзнаят съществуването му и да разберат как действа.

Спонтанният пазарен ред, основан върху реципрочността или взаимната изгода, се описва като икономически ред, като върху вулгарния смисъл на понятието "икономически" великото общество се поддържа в равновесие почти изцяло от онова, което наричаме икономически сили. Да наричаме обаче този ред "икономика" - така, както говорим за национална, социална или световна икономика - е неправилно: това може да ни подведе и обърка. В тази грешка се коренят повечето социалистически опити за превръщане на спонтанния пазарен ред в целенасочено управлявана организация, обслужваща една приета със съгласие система от общи цели.
Икономиката в тесния смисъл на думата (стопанство, ферма, предприятие и дори финансовата администрация на цяла държава) всъщност представлява организация или съзнателно предприети действия за постигане на система от цели, като се използват определени ресурси. Тя се основава върху съгласувани решения, като относителната важност на противоречивите цели определя как ще се използват ресурсите.

Спонтанният пазарен ред, възникнал от взаимодействието на множество такива икономики, e нещо съвсем различно и това, че двете неща се назовават със същото име, е истинска беда. Убеден съм, че така хората биват постоянно подвеждани и че се налага създаването на нов технически термин. Предлагам да наричаме спонтанния пазарен ред каталаксия, по аналогия с термина каталактика, нееднократно предлаган за заместител на понятието "икономика".
(И каталаксия, и каталактика произхождат от старогръцкия глагол katallattein, който означава не само "разменям", "обменям", но също и "допускам в общността" или "превръщам един враг в приятел".)

Най-важното за каталаксията е, че като спонтанен ред, нейното устройство не зависи от ориентацията и към определена йерархия от цели и следователно тя не осигурява такава последователност от действия, при която по-важното идва преди по-маловажното. Това е основната причина за критики срещу каталаксията и би могло да се каже, че повечето социалистически искания се свеждат до превръщането на каталаксията в истинска икономика (тоест безцелният спонтанен ред да стане целенасочена организация), за да е сигурно, че най-важното никога няма да бъде пожертвано заради по-маловажното. Следователно, като защитници на свободното общество, трябва да покажем, че именно защото не въвеждаме единна скала от конкретни цели и не се опитваме да наложим определен възглед за важното и маловажното при управлението на обществото, членовете на свободното общество имат възможност да използват своите индивидуални знания за постигане на индивидуални цели.
Разпростирането на мирния ред извън рамките на малката целенасочена организация става възможно чрез налагането на независещи от целите ("формални") правила за поведение и прилагането им в отношенията с други хора, които не преследват същите конкретни цели, нито имат същите ценности,
а споделят само нуждата от прилагане на абстрактните правила - правила, които не налагат задължителни действия (предполагащи конкретни цели), а просто забраняват нарушаването на защитената сфера за свободни действия на всяка личност. Следователно либерализмът е неотделим от институцията на частната собственост, както обикновено назоваваме материалната част на тази защитена от външна намеса индивидуална сфера.

Макар либерализмът да предполага спазването на правила за поведение и очаква да се формира желаният спонтанен ред само при условие, че тези правила се спазват, той се стреми и да ограничи правомощията на правителството да упражнява принуда при въвеждането на тези правила, дори и когато става дума за положителни задължения, като например правилото гражданите да участват във въвеждането на тези правила. Либерализмът следователно е тъждествен с изискването за законност в класически смисъл, според което упражняването на принуда от страна на правителството е стриктно ограничено и е сведено до спазването на общовалидните правила на закона, превърнати в уеднаквени правила за поведение. (Тук "законност" отговаря на немското matterieller Rechtsstaat, което, за разлика от простото formelle Rechtsstaat, изисква само всеки акт на правителството да е законосъобразен, независимо дали законът съдържа общи правила за поведение.)

Либерализмът признава, че има определени услуги, които по различни причини спонтанните сили на пазара не могат да произведат или ги произвеждат неадекватно и поради това е разумно правителството да разполага с определени ресурси, за да предостави на гражданите такива услуги. Това изисква ясно разграничаване между правомощията на правителството да упражнява принуда със строго ограничени от правилата за поведение мерки и изключване на произвола и, от друга страна извършването на услуги чрез свободно използване само на ресурсите, определени за тази цел, които то няма право да монополизира, нито да използва чрез принуда.


ІІІ


Показателно е, че такова схващане за либералния ред възниква единствено в страни, където на справедливостта се гледа като на нещо, до което се стига чрез усилията на съдии или учени, а не като на подредба, произволно наложена от определена личност или инстанция. Древна Гърция и Рим са добър пример в това отношение, също и съвременна Англия. Това схващане си пробива много трудно път в страни, където правото е схващано преди всичко като продукт на преднамерено законодателство, и е претърпявало неуспех навред, където са действали едновременно правният позитивизъм и демократичната доктрина - и двете не познаващи друг критерии за справедливост освен волята на законодателя.

Либерализмът наследява от теорията за общото право и от още по-старите (предрационалистични) теории за естественото право, а и сам подразбира, едно схващане за справедливостта, което прави разлика между правилата за индивидуално поведение, неотделими от "управлението на закона" и необходими за изграждането на спонтанен ред, и, от друга страна, всички конкретни разпоредби на една власт за целите на организацията. Такова разграничение се прави изрично в правните теории на двама от най-големите философи на модерната епоха - Дейвид Хюм и Имануел Кант, но след тях никой не му е отделял нужното внимание и затова то е напълно непознато в днешните теории за управление на обществото.

Основните особености на това схващане за справедливостта са а)за справедливост може да се говори само по повод конкретни човешки действия, а не във връзка с някакво състояние на нещата, независимо дали то е или би могло да бъде наложено от някого; б) правилата на справедливостта са предимно забранителни, с други думи - изходната категория е несправедливостта, а целта на правилата за поведение е да се предотвратят несправедливите действия; в) несправедливостта, която трябва да се предотврати, е навлизане в защитената от намеса зона и правилата на справедливостта трябва да се прилагат, за да се възстанови нейната неприкосновеност; г) правилата за поведение, отрицателни сами по себе си, могат да се развиват чрез постоянно прилагане на всякакви други правила от този род, които обществото е наследило.
Тези четири основни точки ще бъдат разгледани по-подробно тук.

а) Правилата за поведение могат да изискват от индивида, когато взема решение, да има предвид само такива последици от своето действие, каквито е в състояние да види. Конкретните резултати на каталаксията за конкретната личност обаче са непредсказуеми и след като не са последица от нечии планове или намерения, безсмислено е да назоваваме справедлив или несправедлив начина, по който пазарът разпределя стоките между хората. Именно това обаче се стреми да прави така наречената "социална" или "разпределителна" справедливост, в чието име либералният законов ред постоянно се разрушава. По-нататък ще видим, че досега не са открити, нито могат да бъдат открити критерии за "социална справедливост" и затова - за разлика от правилата за поведение - те се въвеждат произволно по волята на властимащите;

б) Никое конкретно човешко действие не е напълно определено извън конкретната цел, към която е устремено. Свободните хора, на които ще се позволи да използват свои собствени средства и собствени знания, за да преследват собствени цели, не трябва да бъдат принуждавани да се подчиняват на правила, които категорично им нареждат какво трябва да правят, а само на правила, които им казват какво не бива да правят. Следователно правилата за поведение само обозначават рамките на допустимите действия, но не предписват какво трябва да прави човек в даден момент. (Някои изключения са действията за спасяване или защита на човешки живот, за предотвратяване на катастрофи и други подобни - в тези случаи правилата на справедливостта изискват положителни действия. Тук не е мястото да се разпростираме върху действието на подобни правила в системата.) Общо отрицателният характер на правилата за справедливо поведение и съответното централно място на забраняваната несправедливост, са били често забелязвани, но много рядко са изследвани логическите им последици;

в) Несправедливостта, която правилата за поведение забраняват, е нарушаване на неприкосновената зона на свободата на отделния индивид и е необходимо със сигурност да се установи обхватът на тази зона. От времето на Джон Лок насам е прието тя да се описва като собственост. (Самият Лок я определя като "животът, свободата и собствеността на човека".) Това обаче е твърде тясно и чисто материалистично тълкуване на защитената зона, защото тя обхваща не само материални неща, но включва и разнообразни претенции и очаквания по отношение на околните. Ако обаче понятието собственост се схваща (както при Лок) в този широк смисъл, то законът като правила за справедливо поведение, и институцията собственост наистина са неделими.

г) Невъзможно е да се реши дали дадено правило за поведение е справедливо, освен ако не се разглежда в рамките на цяла система от сходни правила, повечето от които трябва да се приемат като неподлежащи на обсъждане:ценностите могат да се проверяват само в съпоставка с други ценности. Проверката на справедливостта на едно правило обикновено (от Кант насам) се описва като "възможност за универсализация", т.е. възможността правилото да се прилага при всички случаи, предвидени в него ("категоричен императив"). Това означава, че приложено към всички конкретни обстоятелства, правилото не влиза в конфликт с други приети правила. Проверката в крайна сметка се състои в установяване на съвместимостта или непротиворечивостта на цялата система не само от гледна точка на логическата й съгласуваност, но и от гледна точка на възможността за възникване на конфликт в системата като цяло.

Ясно е, че само необвързаните с цел ("формални") правила издържат на тази проверка, тъй като са правила, развити първоначално в малки, свързани с конкретни цели групи ("организации"), които по-късно са разширявали своето приложение спрямо все по-широки и по-широки групи и накрая дотолкова са се универсализирали, че са станали валидни за отношенията между всички членове на отвореното общество, които нямат общи цели и просто се подчиняват на едни и същи абстрактни правила, като в процеса на развитието си правилата са се изчистили от всякаква връзка с конкретни цели.
Може да се приеме, че развитието от племенната организация, с подчинени на общи цели членове, към спонтанния ред на отвореното общество, където хората могат да преследват свои собствени цели, е запоочнало, когато за пръв път един дивак е оставил някакви блага на границата на територията на своето племе с надеждата, че някой член на друго племе ще ги намери и ще остави в замяна други блага, за да подскаже, че желае размяната да се повтори. От първото установяване на такава практика, преследваща сходни, но не общи цели, започва хилядолетен процес, който освобождава правилата за поведение от обвързаността им с конкретни цели и дава възможност те да обхванат все по-широк кръг лица, с перспективата да се въведе универсален мирен ред в света.

към следваща страница>>>


Текстът е публикуван в списание “Диалог