Media Times Review    Google   
___









мастило
 декември 2004

ДЪЖДОВЕ

Вероника Бикова



Пак е лято – последните дни на учебната година. Не забелязаха отсъствието й. Толкова дълго вече им е преподавала, а те не знаеха нищо за нея, дори фамилното име, което тя не можеше да произнесе правилно. Бяха успели да забележат само, че й липсват няколко предни зъба, а с останалите тя постоянно гризеше ноктите си, поради което кожата на ръцете й беше покрита с малки отвратителни ранички. Носеше едни и същи панталони, раздърпана блуза и скъсана раница. Големите торбички върху преждевременно съсухреното лице издаваха трайно пристрастяване към силните питиета. Хлътналите очи, чийто цвят трудно можеше да бъде определен, бяха неизменно забити в червените саксии до шкафа. Нейните думи звучаха изкълчено и някак извратено, обезобразени от дрезгавостта на гласа, както лицето й – от акне. Учителката по история никога не отговаряше на въпроси, искаше да прилича на учебниците. Беа в никой случай не беше ексцентрична, за да предизвиква симпатии. Затова отсъствието й в последните дни на учебната година беше прието с равнодушие – както самата учителка се отнасяше към всичко.

През нощта вятърът стана по-студен. Сутрин се показа съвсем слабо слънце, притискано от облаците.

- Вали.

Беа нямаше да му прости тези думи в деня на погребението на единственото им дете. Трябваше поне да се прави, че е смазан. Тя се ужасяваше от руменината на жизненост върху красивото му лице. Като че ли нямаше разлика между труповете, които той ежедневно виждаше в моргата, и трупа на дъщеря им.

- Вземи си якето!

Тя се опита да открие поне малко болка в тези големи сиви очи, които нито веднъж не я бяха поглеждали с нежност, които бяха прекрасни, но не излъчваха топлина.

Продължи да вали цяла седмица. Беа нервно пушеше до прозореца, през който виждаше скучната гледка, какъвто беше бедняшкият им квартал. Той оправяше счупената ключалка на вратата.

- Правиш се,че нищо не чувстваш, нали?

- Знаеш ли колко по-лоши неща се случват? Виждал съм трупове без крайници, премачкани лица, изтекли вътрешности…

- Пет години слушам за проклетата ти морга.

- Тя е проклета точно толкова, колкото е проклет самият живот. Не е ли и тя част от него?

Всеки ден той се събуждаше, бръснеше се и отиваше там. Чувстваше еднакво близки труповете и ракията. Еднакво ги обичаше. Не би могъл да работи никъде другаде. Следването му беше пълен провал. Прекъсна след третия семестър. Учеше история, но не можеше да се преструва,че го интересуват неща, които нямат нищо общо със самото живеене на човека. Беше му интересна историята на живота. Отказваше да мисли историята единствено като събития, договори и дати. А моргата му показа всичко, което университетът скри. Разкривените лица на изстиналите тела му разказаха повече История, отколкото учебниците. Заедно със смъртта излиза наяве цялата гнусотия, завоалирана от живота. С течение на времето той усети някаква болезнена и вълнуваща връзка с тях, връзка, която липсваше в отношенията му с живите хора. За него нямаше съмнение, че разбира по-добре мъртвите. Миризмата на парфюми и одеколони го дразнеше повече, отколкото миризмата на човешко месо, угодническите усмивки и поздрави го отвращаваха повече, отколкото вкочанените гримаси на труповете, студът на въздуха го отблъскваше повече, отколкото студенината на безжизнените тела.. А неговата състудентка Беа приличаше на мъртъвците. Той не беше в състояние да намери общ език с живите, но с нея успя. Още в университета я беше забелязал. Тя не миришеше на парфюм, не се усмихваше, не поздравяваше. Когато случайно я срещна, я позна. Другите си състуденти не помнеше, но нея позна. И тя стана негова съпруга не защото му харесваше, не защото го привличаше, а защото той можеше да говори с нея. Не му пречеше неразбирането на говоренето й. По-трудно му беше да разбере нуждата й от милувки, от безсмислени разговори, от скучни разходки. Не желаеше да я гали по главичката, да се смесва с омразния поток от живи хора на улиците, да дрънка с нея за израело-арабския конфликт, за разпределението на американските помощи, за новия екшън, пуснат по телевизията и за катастрофалния резултат от поредния мач на националния отбор. Няколко пъти тя му намекна да си смени работата, но той не искаше да чуе. Коя друга работа би му поднасяла ежедневно живота след края на живеенето?

Беше поправил ключалката и прибираше инструментите в мръсния плик. Дъждът спря.

- Не си я чувал как кашля. Цял ден!

- Да я беше завела на лекар!

- Какво искаш да кажеш?

Беше красив дори в небрежните си, изтъркани дрехи. Постоянно ходеше раздърпан и развлечен, но това не правеше впечатление на жена му. Изведнъж й дойде наум колко дъщеря им приличаше на него. Чертите на безформеното детско личице напомняха за изстраданата хубост на баща й. Той избърса ръцете си и си сипа ракия. Втренчи се в отражението на окото си в течността. Страданието на Беа му беше чуждо.Той не можеше да страда така. Загубата на детето сякаш беше само материален израз на загубата на нещо друго. Не смъртта му причиняваше болка, а загубата. Загубата.

През ваканцията Беа често влизаше в празното училище, заставаше до секретариата или до вратите на директорския кабинет. Когато валеше дъжд, тя се обръщаше към зле затворения прозорец и се взираше в безвкусния ден. И докато ситните капки удряха перваза, бледото й лице плахо променяше изражението си. Ставаше по-напрегнато и по-живо. Дъждът, само той свързва земята с небето, хората с отвъдното. Наистина трябваше да я заведе на лекар, но тогава също валеше дъжд дни наред. Съпругът й го нямаше, а вечер той сядаше пред телевизора и заспиваше по дрехи на канапето. Дори кашлицата на детето не го събуждаше.

След няколко години помежду им не остана нито обида, нито злоба. Те вече просто нямаше за какво да си говорят. Дори физическата им близост стана противна. Мъртъвците обаче не му помогнаха да потисне потребностите на плътта и тъй като той почти никога не искаше да бъде с жена си, намираше някое долнопробно момиченце в местната кръчма. Вече беше отминало и времето на обвинения, с които те взаимно се засипваха и унищожаваха. Годините мъчително стопиха болката, подозрението, чувството за вина. Отношенията им станаха студени и мъртви като труповете в моргата. И двамата разбраха, че просто няма на какво да се надяват. Имаше период, когато не можеха да спят. Той се приспиваше с поредното предаване по телевизията, тя – с поредното историческо изследване. А на сутринта той забравяше какво е гледал, а тя какво е чела. Научиха се да се справят с това, което се случва. Научиха се да живеят без дъщеря си, да живеят с нещастието си. Ракията запълни пропастта между тях.

В училището Беа не разговаряше с никого. По време на междучасията се мотаеше или в коридора, или в двора. В учителската надничаше рядко, когато там нямаше никого, и то само за да вземе тебешир. На колегите си също дума не обелваше. Проклинаше съчувствените им погледи. Не можеше да понася тяхната милост и състрадание. На него му беше по-лесно в това отношение. Мъртъвците не умееха да изпитват онова противно, себично съчувствие. Застиналите им, вцепеняващи погледи не показваха нищо, освен последния миг на болка, който свързва живота с отвъдното.

След 12 години Беа роди друго дете – пак момиченце.Кварталът им вече не беше в онова окаяно състояние.Тя изглеждаше по-млада и по-жизнена.

- Защо стоиш така?Не се ли радваш?

- Да,да…

Нямаше смисъл да обяснява на повърхностната си съпруга, че не се радва, защото вече просто не може да се радва. Как да обича дъщеря си, след като никого не е обичал, след като не може да обича или, по-точно, не се е научил? Какво да очаква едно дете, чиито родители само пияни се прегръщат?

Влиза в кухнята. Беа върви след него, като носи на ръце детенцето. През тези 12 години тя не беше забелязала как остаряваше мъжът й, как отслабваше, как се отпускаха мускулите и кожата му, как оредяваше и се прошарваше косата му. Само правилните остри черти на лицето му, съсипано от дълбоки бръчки, пазеха някогашната строга красота. И все пак още беше хубав. Погледът й се спря върху мазните лекета на ризата му. Трябваше да я изпере.

Той бавно си сипва ракия. Вижда окото си. Стряска се. Око на труп! Запъти се към Беа и детето. С всичките си останали чувствени сили се опита да усети някакъв трепет, някаква разнеженост, някакво щастие. Но всичко това откри в съдържанието на чашата, а не в малкото телце.

- Ще я сложа да спи.

Беше обзет от неистова ярост. Искаше да бъде от хората, които владеят изкуството да лъжат сами себе си, за да си повярва, че обича жена си, че обича детето си. Трескаво изпива ракията.Чупи чашата…

- По-тихо!

… допира стъклото до вените. Не, твърде жалко и смешно е за тази възраст! Това дете материализираше кошмара му. Винаги, когато го погледне, ще види трупа на другото.”Как може толкова да се радва? Как можа да забрави? А как плачеше само!”

Беа започва да събира ситните парченца стъкло .

- Счупеното носи щастие..

Действието в този разказ не се развива през 70-те години.