Media Times Review    Google   
___









перспективи
 декември 2005

БИКУЛТУРНА ЕВРОПА Е ОБРЕЧЕНА

Марк Стейн


Преди три години, през декември 2002, бях помолен да участвам в симпозиум посветен на развитието на Европа. Тогава започнах изложението на своята реч с думите: “Намирам, че е по-лесно да бъда оптимист за бъдещето на Ирак или Пакистан, отколкото, да речем, за бъдещето на Холандия и Дания.”

В течение на времето това мое изказване бе възприето като потвърждение за това че полудявам. Не мога да разбера защо. Сравнете например иракската и европейската конституция: коя от двете отразява жестоките реалности на действителния живот?

Или вземете последните атаки в Йордания, извършени от прекрасния квартет атентатори самоубийци на Абу Мусаб ал Заркауи. Ден след касапницата хиляди йорданци излязоха по улиците крещейки “Смърт за Заркауи!”, “Гори в ада, Заркауи!”. Крал Абдула обяви тероризма за “болест” и призова за “глобална битка” срещу него. “Тези хора са душевно болни”, каза той за двойката съпрузи взривила се на сватбеното тържество.

За сравнение нека погледнем бомбените атентати през март миналата година в Мадрид. Ден след тях испанците също излязоха на улиците, за да проведат вяло, благоприлично бдение. Вместо да са разбираемо гневни, те бяха “обединени в скръбта”, т.е. изтощени от пасивност. Вместо да желаят смъртта на виновниците, те предпочитаха да скандират “Баста!”, “Достатъчно!”, призиви насочени не толкова към убийците, колкото към Азнар и Буш. Вместо да изберат лидер, който призовава за “глобална борба”, те избраха правителство, което обещава изтегляне от каквато и да е съдържателна роля в глобалната битка.

На симпозиума през 2002 аз твърдях просто, че каквито и да са проблемите им, повечето мюсюлмански държави имат предимството да започнат някаква еволюция към свобода от началната точка на относителна социетална кохезия. В контраст на това повечето европейски нации се изправят пред измамната задача да поддържат своята свобода във време на увеличаващо се социетално разделение.

Истина е, че Америка и Австралия създадоха институциите на своята демокрация докато имаха относително хомогенно население, а после ги развиха в “мултикултурно” общество. Но не това е, което се случва в Европа сега. Ако искате да разберете как изглежда мултикултурното общество, прочетете имената на жертвите на 11 септември в Америка: Арестеги, Болоручи, Кастаниен, Дроз, Елзет, Фоти, Гронлунд, Ханнафин, Искиан, Кюг, Лайчак, Можика, Нгуен, Онг, Папалардо, Коигли, Ретик, Шиин, Търоу, Вамсикришна, Уорхола, Югуанг, Зарба. Черни, бели, испанци, араби, индианци, китайци – с една дума, американци.

Независимо дали някой вярва или не във “възхвалата на разнообразието”, в него има много неща, които могат да бъдат похвалени. Но на европейският континент няма толкова много мултикултурализъм, колкото би-културализъм. Има застаряващо местно население и младо мюсюлманско население и толкоз: “две самоти”, както казват в моя любим Квебек. Ако има три, четири или повече култури, вие може да се хванете за ръце и да изпеете: We are the World! Но ако има само две – вие и другите, това е честно казано доста изнервящо. Бикултурните общества са сред най-малко стабилните в света, особено когато не е съвсем ясно кой е мнозинство и кой малцинство – ситуация, която много се доближава до положението в Европа в момента. Тази тенденция се забелязва когато посетите който и да е по-голям френски, австрийски, белгийски или холандски град.

Да вземем Фиджи. Това сравнение няма да поласкае Франция. До 1987 година фиджийците се радваха почти стогодишна мирна и стабилна конституционна стабилност. На всяко ниво Фиджи се състоеше от фиджийци и етнически индианци, доведени на острова като работници от британците. Ако не ме лъже паметта 46.2 процента са чистокръвните фиджийци, 46.6 процента са индо-фиджийците. През 1987 година на власт дойде първото правителство на индианското малцинство. Месец по-късно Кол Ситивени Рабука извърши първият от своите два преврата, който имаше за резултат отхвърлянето на Кралицата като глава на държавата, а Фиджи бе изгонена Британската общност.

Трудно ли е да се скицира подобна ситуация и за Франция? Дори в относително мирните бикултурни общества политиката се превръща в племенна политика: лоялисти срещу националисти в Северна Ирландия, сепаратисти срещу федералисти в Квебек. Да нарисуваме едни френски избори в бъдещето, около 2020-2025 година: Ислямската републиканска коалиция взима повечето места в Националното събрание. Тълпата ширакисти свива безпомощно рамене и мистър дьо Волпен започва да рецитира приятни за слуха на тълпата стихове от Корана. Но би ли мистър Льо Пен (или да речем неговата дъщеря) възприел всичко това спокойно?

Фиджийският сценарии – два успешни кървави преврата – е оптимистичният. Както и да е, разликите между коренното население фиджийци и индианците са нищо в сравнение с разликите между французите и les beurs. Аз харесвам начините, по които вечните отрицатели предсказват гибел и мрак в Багдад, твърдейки че Ирак е съвършено изкуствено цяло и че без някой силен мъж като Саддам кюрдите, сунитети и шиитите не могат да съществуват в една държава. О, настина ли? Ако Ирак е изцяло изкуствена държава, какво ще кажете за държава разкъсана между дрогиран, червендалест холандски гей и настроен анти-гейски, анти-всичко мюсюлманин? Ако Кюрдистан не принадлежи на Ирак, принадлежи ли Порностан на Ислямска република Холандия?

В демократични времена вие не можете да повлияете на демографията, освен чрез гражданска война. Югославия бе пример за това. 30 години преди претопяването босненските сърби намаляха от 43 процента на 31 процента, докато босненските мюсюлмани се увеличиха от 26 процента на 44.

Така бикултурализмът в Европа представлява сигурна катастрофа. Един от начините тя да бъде заобиколена е да се тръгне към едно действително мултикултурно общество, да се разширят източниците на имиграция в континента отвъд мюсюлманския свят. Но талантливият или амбициозен китаец или индиец няма никаква причина да емигрира в Франция, освен ако не е обладан от перверзната фантазия за живот в общество на сегрегация, което изкуствено ограничава своите икономически възможности докато го облага с данъци, за да поддържа един древен режим на мързелива гериатрия.

Франция е изправена пред труден избор и за разлика от Багдад в Париж не може дори да се говори за него откровено. Както Жан Клод Дасие, директорът на френската новинарска станция LCI, каза на конференция в Амстердам, че е ограничил съобщенията за бунтовете, защото: “Политиката във Франция води към десницата и аз не искам десните политици да се върнат като втора или дори първа политическа сила, защото сме показали изгорели коли по телевизията.”

О, добре. Вие може да разберете защо Ке Дорс е спокоен за това, че Иран става втората мюсюлманска ядрена сила. Както вървят нещата Франция е на път да стане третата.


Статията е публикувана в британското списание SPECTATOR