Media Times Review    Google   
___









коментари
 декември 2005

Английска България

Юлиян Попов


В забавната си книга "Чужденците", издадена през 1935 г., Теодора Бенсън и Бети Аскуид описват така представите на англичаните за страната ни: "Българите имат най-прекрасните селяни, които пък правят някакво кисело мляко, от което живеят по сто години. Българите имат рози, от които правят ароматно масло, освобождение от турците и великолепен цар, който може да кара влак."

Седемдесет години по-късно тази представа се е изменила малко и към нея са се прибавили още няколко емблеми на страната: чудесно евтино вино; Христо Стоичков; отровен чадър, с който убиха един десидент в центъра на Лондон; и цар, синът на оня с влака, който стана министър-председател.

Англия вероятно е страната с най-голям брой любопитни пътуващи авантюристи. За тях България не е най-предпочитаната точка на земята. Без съмнение места като Индия, Афганистан, Судан, Кения, Южна Африка или Косово (когато там има война) са по-привлекателни и обещават значително повече приключения. Веднъж обаче попаднали в България, англичаните имат тази странна наклонност да се влюбват в страната или поне да изпадат в траен възторг.

Планините и селата на България, почти празните пътища из провинцията, по които все още няма много отблъскващи реклами за машинно масло или млечни продукти, претоварените със сено селски каруци са райско преживяване за островитянина, свикнал да прекарва значителна част от живота си в автомобилни задръствания. Храната, виното, климатът, спрялото време и естествената неразбория извън града носят допълнителна наслада.

Когато въпросът опре до бизнес, картината малко се променя. Хора, които с години работят по приватизацията на незначителни в световен мащаб фирми, отдавна са се отказали от идеята, че в България бизнес може да се прави бързо и ефективно. Понякога англичанинът твърди, че корупцията бави нещата, но по-често е склонен просто да свива рамене и да казва, че хората, особено държавните чиновници, изпитват ужас от това да поемат отговорност, да вземат решения или да приемат и най-малката промяна, дори когато тя е в очевидна полза на всички.

Природата, климатът и хората (извън работното си място) компенсират многократно тези дребни недостатъци. Англичанинът с удоволствие разбира, че българинът има великолепно чувство за хумор и самоирония, което в много отношения е близко до английския хумор. И двата народа са склонни да се шегуват със собственото си величие и имат развито чувство за абсурд. Една особеност на българина, която го доближава до англичанина и го издига високо в очите му, е не култивираната му етническа толерантност, която за разлика от пресилената американска политическа коректност е просто естествена черта на обществената му нагласа.

Не натрапчивата автентичност на българина се приема понякога с бурни овации. Преди време попаднах в Кралската концертна зала (ако не се лъжа, най-голямата в страната) на концерт на фолклорната група, която се подвизава по света под името "Мистериите на българските гласове". Беше претъпкано, а реакциите на публиката ми напомняха на поведението на почитателите на Джеймс Бран в голямата зала на НДК. Намират се, разбира се, и някои по-специфични възгледи. Когато споменах пред един англичанин откъде съм, той възкликна: "А, страната на тоблерона." "Вероятно имате предвид планинския релеф - отвърнах аз любезно. "Не, но бях в Боровец на ски и винаги, когато купех нещо, вместо да ми дадат ресто, ми връщаха тоблерони." А една госпожа, която беше обиколила цяла Европа и Турция на мотоциклет, сподели: "За мен София е най-хубавият, най-хармоничният и най-човешкият град, който някога съм виждала." Не оспорих възгледа й, тя, изглежда, беше посетила повече градове от мене, но така и не можах да разбера какво точно има предвид.

Има един въпрос обаче, който дълбоко раздвоява английската нация в чувствата и българите - мечките. Доколкото ми е известно, най-големият брой превъзбудени писма, изпратени до недоумяващите български дипломати в Лондон, бяха по повод танцуващите мечки. Градският англичанин, онзи, който иска да забрани лова на лисиците, е дълбоко потресен от факта, че в България има мечки с халки на носа. Аргументът, че по улиците на Лондон се разхождат създания с по 20 халки на лицето, не ги трогва - хората правят своя собствен избор, а и те заслужават толкова внимание, колкото животните. По-традиционният англичанин, онзи, който протестира срещу евентуалната забрана на лова на лисици, намира танцуващите мечки по улиците на София за колоритен и ценен орнамент към облика на една страна, която искрено обича.

Когато историческата неразбория в България превърна Ренета Инджова в служебен министър-председател, Би Би Си направи интервю с нея. Тя беше първата жена министър-председател в страна, заобиколена от етнически конфликти и войни. И за какво мислите беше интервюто? За етническия мир? За политическите права на малцинствата? За жените в политиката? За възстановяването на икономиката на страната? Не! За мечките, разбира се!

Е, Би Би Си може да са малко левичари и човек не бива да им се хваща много много. Пък и мечешкият въпрос ни най-малко не помрачава английската слабост към България - слабост, която се изразява не само в многобройните посещения на английски туристи в страната (които дори не се оплакват от състоянието на българските хотели), но и в многото доброволци, които отиват в България да се включат в благотворителни дейности. Някои прекарват седмица-две, някои остават години, а някои, като Стюард Алвс - един от създателите и директор на САША, благотворителна организация, доставила медицински помощи на България за над $6 млн., за което той получи звание от кралицата - посвещават живота си на България.

И така, ако трябва да нарисувам картина на английското възприятие на България, в нея ще има червено вино, танцуващи мечки, тоблерони, остроумни селяни, отровен чадър, цигани, Христо Стоичков, автентичен музикален фолклор, Цар-машинист и Цар-републиканец, планини, манастири, турци и рози. Как да не се влюбиш!