Media Times Review    Google   
___









мастило
 декември 2005

Кой е в бъчвата

Здравка Евтимова


     Баща ми е корав като чепатите върби около дълбокия вир на Струма - човек си троши три брадви, докато отсече върба, пък дървесината й не ще да гори, като че е направена от кости. Баща ми като вира може да те удави в една гадна дума. Така е, защото е заможен, а е заможен, понеже работи като вол. Но тия, дето им плаща да му работят, ги кара да блъскат като десет вола едновременно. Един човек така припадна, докато копаеше лозето на баща ми, но баща ми вика:
     - Тоя се преструва - и пусна кучетата да хапят човека.
     Ухапаха го, ала онзи не стана, стои си припаднал като дърво. Оттогава на баща ни му викат Гадния, но от това той не е отслабнал. Като го видят по пътя, се дръпват. Говорех за това, че ми скъса нервите баща ми, докато го навия Роско да ни изчисти каците за вино.
     - Тоя Роско е твърдоглав като пирон – разправя баща ми. - А ти знаеш аз как обичам някой да ми се прави на отворен. Що точно него си избрала?
     - Защото ще ти свърши работата най-бързо и ще му дадем най-малко пари, тате. Знаеш ги, че са закъсали. На баща му обущарницата никак не върви, майка му чисти училището, а сестра му нали я виждаш в какви парцали ходи - все едно метла минава по улиците, а не момиче от гимназията.
     - Не е това - разправя баща ми. - Кажи си честно защо искаш Роско да ни чисти бъчвите.
     Имам двама братя, но те са като оная глина, дето е под лозето ни - като я напече жегата, се пука и можеш да си завреш ръката до рамото в дупката. Така акъла на братята ми се пука и можеш всичко да им навреш в него, особено баща ми го може и братята ми го слушат като две крави. Обаче аз не съм такава глина. Минавам и отчитам кой колко е изработил от работниците на баща ми. Няма значение дали ми се мазни, дали ме заблуждава: – “Колко си готина, ако довечера ми паднеш, знаеш ли на какво те правя?”
     Докато косеше, един от тях, Асен, тръгна да припада - горещо му било, слънцето го измъчвало, та не можел ли да си тръгне по-рано.
     - Що, тръгвай си, но утре да не си се върнал тука. За днеска няма да ти плащам.
     Стоя Асен, стоя и от носа му шурна кръв.
     - Може ли сега да си тръгна? - вика.
     - Може, разбира се, само че знаеш какво после ще стане и да не се оплакваш.
     Та този Асен си сложи коприва в носа и кръвта спря като оная река, дето пресъхва щом види малко лятна жега. Остана да коси - от време на време си буташе коприва в носа. След тоя случай ми викат Гала копривата или Гала пепелянката - обикновено в копривата се въдят пепелянки дебели като гуми на мотоциклет. Това не ме засяга, никой не идва да му тече кръв от носа и аз да му плащам за това. Баща ми разправя: - “Ти - казва си - по-дървена и от мене. Вместо кръв – вика - под кожата ти има канари.”
     Пет пари не давам какво има под кожата ми, но е добре другите да го знаят и да си правят сметката. Обичам, когато се задам било на колело, било на моторетка, хората да ми правят път. Така е, защото ми харесва да виждам път, Струма и Черни връх пред мене, а не гърбовете на Иван, Димитър и Петър. Тия гърбове да си ги показват на жените си.
     - Значи защо, Гало, искащ Роско да ни чегърта бъчвите? Да не би да си му хвърлила око? Знаеш , че баща му припадна, докато копа на лозето ни. Знаеш, че аз му пуснах Мурджо и Маринчо да го хапят. Те го наръфаха като кифла от 50 ст. Знаеш, после, че тоя Роско идва у нас да ме бие с кол. Добре че Мурджо и Маринчо бяха наблизо, та ме отърваха.
     - Да, ама Роско удари Маринчо и му прецака нещо по ребрата, та плащахме на доктор Михов една торба пари да ни оправи песа - разправя малкият ми брат. - Знаеш, че Роско ме нарита два пъти в дискотеката. После платих после на бодигарда стотарка да го набие. - А на мене ми спука гумите на Хондата - разправя големият ми брат и щеше да изпсува, но знае, че баща ни мрази такива и си върна псувнята обратно в зъбите.
     Майка ми седи и мълчи, тя е също като братята ми, от време на време въздиша, като че върху главата й се е изсипала градушка и й е направила десет цицини едновременно. Понякога плаче - седи си над печката и току се разциври без нищо.
     - Защо - питам я аз. - Защо ги рониш тези сълзи и сополи? Ядене имаме, пари имаме, работници имаме. Какво искаш?
     - Ами страх ме е що за човече си ти, Гало. Много ме е страх. Една си такава коприва, не знам...
     - Я не реви - разправям й. - Знай, че с мене всичко е на шест. Аз ти го казвам.
     - Ако искаш, аз ще изчегъртам бъчвите - казва ми малкият брат, който и сополите на Миле пъдаря ти ще избърше, толкова е мекушав. - Зарежи го Роско.
     - Слушай какво. Да, баща ми е прав - казвам аз. - Хвърлила съм му око на Роско.
     - Не - вика баща ми. - Не може.
     - Може - викам аз. - Съвсем добре си може. Вече съм му казала да дойде - и ще му дам петдесет лева на бъчва.
     - Какво! - ревна баща ми. Той като чуе, че ще даваме петдесет лева, го заболява кръста. Веднага се обажда лумбагото, старо като оня вир в реката, дето го пипнал за пръв път като дете. - Не може. Петдесет лева и на министър председателя няма да дам за една бъчва.
     - Баща ми - казвам аз. - Аз ще му дам мои пари.
     - Не може - казва той, а от къта на мама се разнася оная въздишка, като че я е била яка градушка.
     - Ти пък какво издишаш? - питам я аз.
     - Ами - вика ви тя. - Ти като хвърлиш око на някого, тоя човек се изселва от Перник.
     - Че като се изселва, дупка след себе си нали не оставя - казах й аз и тя изведнъж почна да ги цеди от ония нейните сълзи.
     Така веднъж бях хвърлила око не едно момче, но не кой знае какво око, почти никакво око - то пък да се окаже, че майка му била приятелка на моята майка. Момчето взе че се побърка за мен. Ден и нощ идваше да вика: - “Гало това, Гало онова.” “И то да речеш само няколко пъти преспах с него, а то взе, че се пропи. За да не ме вижда туй момче, майка му се измести в Родомир. Така майка ми остана без приятелка и толкова често започна да ги ниже тия нейни въздишки, като че цял месец я е смазвала градушка.
     - Не можем да платим на оня рошльо петдесет лева на каца - вика твърдо баща ми.
     - Вие не можете, но аз мога - казвам аз. - Каците са големи. В една каца може да вкараш и кравата, и котлето, в което я доиш, и столчето, на което седиш, ако си дърт и имаш лумбаго като баща ми. Но ако си млад като мен, можеш да вкараш в кацата Роско.
     Баща ми накрая каза:
     - Троши си главата, но жена, дето дава петдесет лева на някого за една каца и Мурджо, и Маринчо няма да искат да я ядат - толкова е пропаднала.
     - Жена, дето дава петдесет лева на Роско да й изчисти кацата, въобще не мисли за Мурджо и Маринчо - казах аз на баща ми. - Те ще си свият опашките само като й видят сянката. Представяте ли си какво става, като отивам в къщата на Роскови! Баща му още си носи белезите от зъбите на Мурджо и Маринчо по сурата, Роско с кръпки по дънките, дето го е ритал бодигардът заради стотарката на брат ми. Както обядваха ония ми ти хора, изведнъж се вцепениха, като че храната в червата им стана на дървесина. Майка му се изсекна, баща му накрая и той се изсекна, Роско обаче не се изсекна, дори не ме погледна.
     - Какво искаш, ма Гало? Сега окосихме копривата в двора и няма какво да си завираме в носовете да не ни тече кръв – разправя майка му. Тя е устата. Устата й трака като ЖП релса, когато я мачка експресен влак. Обаче знаеш ли пък колко ми е дали минава експрес, или въобще нищо не минава. Пет пари не давам дали изобщо има релси.
     - Лельо Добрено, не идвам да приказвам с тебе.
     - Че кой те е викал да идваш - обажда се бащата едно тънко и злобно. В тоя момент реших, че сто лева ще дам, ще купя месо и кокали и ще ги дам на Мурджо и Маринчо като награда, дето са го ръфали този цървул.
     - Чичо Станчо, толкоз ли съм важна, че трябва специално да ме викате? - разправям му аз. – Не съм важна. Ей на - на крака ви идвам, но чичо Станчо, не при тебе. При Роско идвам.
     - Както знаеш да дойдеш, така знаеш и да си от идеш - обажда се Роско и най-хладнокръвно продължава да си яде фасула. Гребе и яде, като че чинията му ще се изпари. Знаеш ли колко обичам някой да яде фасул, аз да му идвам на крака в къщата, където и балатумът на пода е пробит?
     - Роско, искам да сложа край на нашата вражда - казвам и на всяка дума, която изричам си плюя в мозъка. Знаеш ли колко обичам да правя метани аз на Роско? Извънредно много обичам аз метаните, но човек понякога трябва да си насяда нервите и да го раздава като в посолство - дипломатически номер след дипломатически номер. - Тая вражда е срам за града. Затова идвам с оферта за тебе.
     - Знаеш къде да си завреш офертата... Чакай бе, пепелянките нямат такова место – подхвърля Роско над лъжицата си, пълна с фасул.
     - Защо така приказваш? - продължавам да си плюя в мозъка аз. - Човек прави грешка, човек оправя грешката. Мене ми се отвориха очите - упорито изцеждам торбата с дипломатическите номера аз. - Направихме зло, требва да го изтрием това зло - те пак се опулиха, сигурно храната продължи да се обръща на стърготини в стомасите им. Но аз нямаше да забравя да купя на Мурджо и Маринчо от онова месо. Такива работи не ги забравям, помня като онзи дръвник, на който баща ми коли агнетата. И да искаш да забравиш този дръвник, кръвта е попила в дървото и се вижда. Нещо, дето го виждаш, как ще го забравиш?
     - Какво искаш? - пита накрая бащата на Роско.
     - От тебе нищо не искам, чичо Станчо. За тая работа е нужен млад човек - хлъзгаво, клеясало, ще се хлъзнеш да си строшиш някой крак. Това не мога да го преживея.
     - Какво е хлъзгаво и клеясало? - пита оная, устатата, и релсите на приказката й ме подпират в ребрата. - Ние да не сме някакъв контейнер за боклуци, че ги редиш тия за хлъзгаво и клеясало. Да не би ида искаш клозета ви да изчистим?
     - В никакъв случай, лельо Добрено. Клозета сами си го чистим. Майсторска работа е това - чегъртането на бъчвите. Вътре слагаме най-скъпото нещо - виното. Какъв ти клозет! Ми че той, баща ми за това вино живее. Вечер само той пие по половин чаша от него, а на нас не дава. “Аз това на министри го продавам!” - и го продава... Та затова идвам да моля Роско да изчегърта бъчвите, да ги подготви за новото вино... Щото за това се иска тънка ръка и дебел майсторлък...
     - Точно пък мен ли, ма? - подхвърля Роско. - Защо не си изчегърташ ти бъчвите – в тебе отрова има да дезинфекцираш каците на всичките изби в окръга.
     - Роско, ако можех да ги дезинфекцирам, щях ли да се унижавам, чак до тука да бия път в тая жега. Да ме наричате такава и онакава и аз да търпя. Само ти можеш да ги изчегърташ така, щото новото вино да подскача като светулка и да мирише на вир в реката, дето се къпят голите момчета.
     - Ти да не си станала обратна, ма, та за голи момичета приказваш? - обажда се железницата и зина срещу мен.
     - Не съм станала обратна, лельо Добрено, но всички викат, че на баща ми виното ги подсеща за ония вир с голите момичета - дъвча аз.
     - Мене това вино ме подсеща за гроба на баща ти - продължават да дрънкат релсите, но ти знаеш ли какво ми е от едни релси? Мисля за месото, дето го дъвчат Мурджо и Маринчо и ако ще за десет гроба да мисли тая, все ми е двайсет.
     - Добре, ма, колко ще дадеш на една бъчва? - пуска го тънко бащата на Роско и хем гребе фасула, хем очите му още малко ще влязат в устата ми - така гладно гледа.
     - Ако даде по-малко от двайсет, ей сега отивам да отвържа нашия Пирин - и без това имаме да си връщаме - плаши ме железницата. Като че не го знам нейния Пирин. Кльощав пес, на места с окапала козина, която смърди на разни илачи – мажат го да не хвърли топа. Тоя Пирин като ми види петата, се хвърля да квичи, щото го бях ритала още преди да му окапе козината. Затова здраво ме е запомнил.
     - Няма да стигаме до Пирин - разправям й аз. - Казвам ти, идвам с добро, лельо Добрено.
     - Абе знам ти аз доброто - тънко го пуска бащата на Росто и се чеше по белезите. - Роско немя да дойде, ако дадеш под двайсет и два лева на каца.
     - Слушай какво – намесва се най-накрая Роско. - Ей тия сандали там на прага виждаш ли ги?
     - Виждам ги - казвам аз.
     - А така. Щом като ги виждаш, донеси ми ги ей тука, както си го ям аз тоя фасул.
     Ако в главата ми го нямаше онова, дето си го бях твърдо наумила, за такива приказки щях да им запаля бараката с двете мършави кози вътре, барабар с вързания за кола Пирин и окапалата му козина. Обаче човек като се прави на дипломат, требва да знае как да ги преглъща пепелянките и жабите, за да сложи ръка на вира с ония момичета, дето дават миризмата на нашето вино.
     Донесох сандалите - то пък едни сандали - каишките им оръфани, като че двете стада крави са ги тъпкали барем две лета. Сложих ги пред краката му - крака обвити с десет сантиметра слой прах, сраснал се с гъстите му руси косми.
     - Искам трийсет лева на каца! - заяви Роско. При тия негови думи баща му се задави с лъжицата фасул и закашля, а майка му като никога млъкна и удари масата с две ръце. Мълчах тънко и никого от тримата не поглеждах. - Трийсет лева и да ми обуеш сандалите на краката - разправя онзи русокос тиквеник.
     Слушай какво, казвам си, ринала съм кравешки фъшкии, кози фъшкии, ринала съм купища тор, по-високи от мен самата. Обаче дипломацията е работа за надцакване, а аз когато сам се родила и господа съм надцакала. С пика асо.
     - Трийсет и два лева на каца, но да не ти обувам сандалите - разправям аз и това е само надцакване с пика асо, не че не съм ринала конски фъшкии по-големи от главата ми.
     Бащата на Роско сипа една лъжица фасул, но не в устата си, а върху мушамата на масата. Мака му извика:
     - Ашколсун, сине!
     Обаче синът явно съвсем друго мнение има в главата си. Гледам му русия перчем, но толкоз перчема, а очите му - в тях десет коня се ритат и искри хвърчат. Такива коне в очите на човек обичам аз. Обичам атове да се ритат до кръв в очите на някого.
     - Двайсет и пет лева на каца, но ще ми обуеш сандалите! - вика Роско и с очи свети.
     - Луд ли си те, би! - вика му железницата. – Оня келеш, баща й, има дванайсет каци. Губим колкото едно яре и една овца майка.
     - Ти трай, като говори синът ти - обажда се бащата на Роско. - Браво сине. Я тая да се наведе и да ти обуе сандалите на краката.
     Наведох се. Прахта по краката на тоя фукльо може да покрие цялата им къща до покрива, ако се струпана един куп. Обаче ти не гледай прахта върху краката на мъжа, краката му гледай. Както обувах сандалите, леко го помилвах - първо глезените, ама много леко ги помилвах, после пръстите му, макар че не се виждаше кой пръст галя, толкова гъста бе тая прах.
     - Какво правиш, ма? - вика Роско и с това ме уби. Мислех си, ще му стане хубаво, ще се усмихне, а той – “Какво правиш, ма!”
     - Как какво? - рекох. – Погледни си краката – изцапани! По тях само земя, дето си газил в обора.
     - Не съм газил в обора, ние нямаме обор. Орах цял ден.
     - Е, орал си, орал. Да си жив и здрав. Рекох да позабърша прахта, да не изцапаш сандалите...
     - Да не го пребие баща ти, като утре дойде у вас – обадиха се релсите през зъби. - Да не ми пребиете момчето, че тогава с мене ще такова... разбираш ли?
     - Баща й на тая е десет пъти по-кротък от нея- казва бащата на Роско. - Обаче ако го пребиете сина ми, ще ви отрежа носовете, а след това главите ви като на ярета ще отъркам, Ясно ли ви е?
     - Слушай, чичо Станчо - за да си сигурен, че няма да го пребием, докато Роско чисти каците, аз ще седя тука, ще си приказваме с леля Добрена...
     - Какво! С тебе да приказвам ли? Ти си луда, ма! Аз тебе не мога да те гледам...
     - Защо, нека да пробваме. Да поседи два часа, обаче да не закачат Роско. И в на края на деня да му броите парите - толкова каци изчегъртал, толкова пари. Тогава ще ви мирише виното на голи жени - каза бащата на Роско и плюе на балатума.
     - Това е честна приказка – рекох аз. - Така ги разбирам аз нещата. - пито платено. Към хората трябва да се подхожда с добро, нали така?
     - Пепелянката се е побъркала - разправя бащата на Роско.
     - Какво ти дреме дали се е побъркала, или се е разбъркала? – заяви категорично майка му. - Важното е, че ще плати. Ако ще да се обеси после, нали така.
     - Я дай някакъв аванс - обади се Роско. - Искам десет лева аванс.
     Имах сто лева в мен, обаче ми горчи да давам аванс.
     - Нямам никаква стотинка - разправям им. - Наистина нямам.
     - Тогава си остави фанелата вместо аванс - разправя майка му.
     - Да я оставя, ама под нея нямам нищо и ще се лъсна гола - отвръщам аз.
     - Хич не ми трябва да гледам гола пепелянка - разправя Роско. - Остави си обувките и си ходи боса.
     - А ти ще дойдеш утре в сутринта в шест – казах аз и поех боса по прашния път. Толкова приятна прах по пътя не съм газила от дете, когато татко ми купи захарен памук, след като продадох марулите с пет стотинки по-скъпо парчето на пазара в Перник.
     Но още по-хубаво от онзи памук, още по-хубаво от марулите, които продадох с пет стотинки по-скъпо, беше лицето на Роско. На пазара мъжете тичаха при мен. Можех да им пробутам коприва вместо марули, така ме зяпаха. Една жена едни марули ако не може да продаде, по-добре да отиде да се гръмне или да ходи да чисти оборите на моите крави, докато аз продавам марули на мъжа й. По-хубаво от марулите и от пазара беше, когато на другия ден отидох в избата на баща ми – трябва да ви кажа, че по миризмата го познах. Познах го в коя бъчва се е наврял Роско, чак после чух как чегърта ли, чегърта.
     - Роско - извиках му. Преди това бях дала по пет лева на всичките ни работници в избата, за да се изметат оттук, да пият по една бира или по две каменарки - оная отвратителна ракия, която тате пече и в която не слага само кожи от умрели магарета. Аз продавам каменарка в магазина ни вечер, когато втората смяна се връща с раздрънкания автобус.
     - Пепелянката пак се облякла като смок и всичко й се вижда! Ама знаете ли, че не давам пет пари какво ми се вижда - важно е да върви ракията. От гледане кожата не никого не се изтрила досега.
     - Роско, чуваш ли ме добре?
     Той спря да чегърта кацата, спря дори да мирише на прах и крави, както миришеше целият им двор. На крави миришеха даже и керемидите на къщата им.
     - Чуваш ли ме, Роско?
     - Да - отвърна троснато той и отново заби длетото в клея на кацата.
     - Спри да чегърташ, ще ти кажа сега едно много интересно предложение - той започна да блъска длетото в кацата – така блъска овен, като си помисли, че и ти си овен и искаш да му вземеш овцата. - Роско, ще се ожениш ли за мене?
     Не знам както изтърва този човек, но нещо думна здраво върху дъното на кацата. Ако беше тука баща ми, щеше да го застреля с двуцевката. Татко мрази някой да му съсипва каците за вино.
     - Сега гледай да не си изпуснеш чука върху крака - рекох аз. - Ако се ожениш за мене, ще накарам тате да ти припише цялата изба! - беше толкова тихо, че се чуваше как керемидите се нагряват от слънцето. - Ако ти е малко избата, ще ти припиша и двата коня, те са си чисто мои - Белчо и Црънчо.
     - Я се разкарай - обади се бъчвата и длетото на Роско започна да я млати като за последно.
     - Не съсипвай бъчвата, щото ако баща ми не те застреля с двуцевката, аз ще те застрелям. Ще се ожениш ли за мене те питам.
     - Я се разкарай, отрово такава - ревна отвътре Роско.
     - Това “не” ли означава или “да”? - питах го аз. - Не ми е ясно какво точно искаш да ми отговориш.
     - Няма да се оженя за тебе, та ако ще избата, ковачницата, Белчо и Црънчо, моторетката, Хондата и креватите, на които спите да ми припишеш.
     - Сигурен ли си? - пак уточнявам аз. - Не правя такова предложение всеки ден.
     - Слушай какво, краво такава. Само ти да беше жена на този свят, пак нямаше да се оженя за тебе. Добре, че съм в кацата, иначе щях да ти забия един шамар. Ти си най-гадната гадина, дето съм срещал. Разбра ли ме сега?
     Добре, че беше в кацата, иначе щях да го напръскам със спрей в очите, защото аз наистина ги разбирам дипломатическите мурафети, но чак пък дотам перде не мога да спусна. Той пак извади късмет, тоя Роско. Обаче си представих какви коне се ритат в очите му, а аз най обичам да гледам когато изпод копитата изхвърчат искри и очите те ритат здраво. Някак си кеф ми прави тази работа.
     - Добре тогава, - рекох с добро аз. - Като не искаш да се жениш за мене, тогава поне искаш ли да правим любов? Никой няма да разбере, пратих хората да пият по една каменарка за мое здраве.
     - Какво! - отново нещо издумка по дъното на кацата.
     - Виж какво, ако още един път пуснеш длетото върху кацата, ще ти сипя конски фъшкии върху главата, казвам ти го най-честно. Приготвила съм ги предварително. Тая каца струва колкото десетима като тебе. Съгласен ли си да правим любов. Кажи.
     - Аз тебе не мога да те гледам, гадино такава.
     - В кацата е тъмно и няма да ме виждаш - казах аз. -Ако пък виждаш в тъмното, ще си разкъсам блузата и ще ти вържа очите. Така хептен няма да ме гледаш. Става ли?
     Не го дочаках пак да ми каже да се разкарам. Предварително си бях приготвила стълба - по нея се катерим, когато брулим ореха зад кошарата на овцете. По тази стълба и Роско се е качил на капака на кацата.
     - Я се разкарай!
     Късно е, чадо, помислих си. Вече се бях покатерила на стълбата. Скочих в кацата, той взе да се пази, да ме блъска, но къде ще ме изблъска - бъчвата е бъчва, не, а рейс, че да те изрита през някоя врата. Освен това не случайно другото момче се бе пропило заради мене. Мога я любовта, просто някак много я мога, то е същото като да продаваш марули по пет стотинки по-скъпо, да ти викат “Голия смок”, а ти им пробутваш каменарката. Това е любовта. На един мъж мога да му продам и прахта, която жена му е натрупала в прахосмукачката, докато му е чистила кухнята.
     Разкарай се! разкарай се... разк... - повече не можа да говори. Направих му всичко най-нормално, което ми прави хубаво на мен. Отначало гледаше да ме отритне, но кой бяга от хубавото, та и Роско? Съвсем се укроти и ме остави да му правя хубаво – по-хубаво от захарен памук, от прахта по пътя през лятото, от това да продаваш марули с десет стотинки повече на парче. И на себе си направих хубаво. Толкова хубаво си направих, че от благодарност целунах два пъти кацата, така като си беше нацапана с клей.
     - Мила мамо! - вика Роско. Гледам го - и той целува кацата.
     - Да си скъсам ли блузата, да ти вържа очите с парцал, та да не ме гледаш? - питам го.
     - Ами скъсай я, ама не ме връзвай.
     - Ще ми купиш ли нова блуза?
     - Добре.
     - Това “да” ли означава, или “не”?
     - Бе ще ти купя две блузи, бе краво такава!
     - Какво? “Краво”ли ме нарече? Сега ще видиш какво може една крава.
     Защо? Кравата е добро и благородно животно. Пепелянка да ми беше казал, пак нямаше да ме спре. И с по-мръсна дума да ме беше нарекъл, пак нямаше да ме спре. Обичам как очите на Роско светят очите още от трети клас. То си ходи гордо с чантата, аз вървя след него и го обичам, та ще легна да мра. В любовта обаче човек не трябва да легне и да мре и не трябва да ходи след някого като някой кон. Любовта означава да вкараш човека в бъчва – хем ще ти изчисти клея, хем не може да те изрита, щото както подчертах,бъчвата няма врати. И тогава пак започнах да правя хубаво, от хубаво по-хубаво.
     - Мила мамо! - вика по едно време Роско.
     - Не съм ти майка, дай да се разберем – казвам му аз, после както отново се обърна към милата си майка, аз се покатерих на раменете му и излязох от кацата.
     - Виж какво - казах, след като се измъкнах и вече стоях до кофата с конските фъшкии, които бях приготвила да изсипя на тила му, ако тръгне отново да ме нарича крава, макар че кравата е добро и благородно животно. - Има още знаеш ли колко каци за чегъртане! Ще ти нося мляко с мед и пет пържени яйца в масло. Дават много голяма сила. Така правех с Петърчо - онова беше момчето, което се пропи заради мене.
     - Петърчо ли спомена след всичкото, краво такава! - ревна отвътре Роско.
     А аз понеже се бях зарекла ако ме нарече с името на онова благородно и ползотворно добиче да му сипа фъшкиите, точно това направих - с риск после виното да не мирише на голи момичета от оня вир, а на нещо друго да блъска откъм миризма.
     - Ще те убия – изкрещя Роско и каза една псувня, но по тоя край мъж ако не псува, значи е болен и обърнат сексуално в другата посока. Нямам нищо против другата посока, но моя рейс не върви нататък.
     - Я да ти изсипя кофата докрай, щом така и така ще ме убиваш - рекох и сипвах, сипвах, че накрая дори му пуснах и празната кофа върху главата.
     - Крава! Мръсница – но вече не го чувах. Излязох от избата, пък стените дебели, откъде накъде да се напрягам да разбера какво толкоз пък ми вика?
     На другия ден аз се мушнах в кацата преди него - баща ми беше отбелязал с кръстче с бяла боя коя каца да чегърта Роско. Аз седя в кацата, мълча и чакам. Той слезе. После двамата сме заспали на дъното, направо върху пържените яйца с масло, дето ги бях така предвидливо приготвила за подкрепа.
     - Леле сине, и ти ще се пропиеш! Тая кучка ще те затрие, както що затри Петърчо! - този злостен вик ме събуди. Роско до мен се размърда, срещу нас лъснали фенери, баща ми свети ли, свети с фенера, с който осветява телетата, а майката на Роско свети с електрическо фенерче. Виждала съм я с него да си осветява пътя, докато се прибира от втора смяна по чукара в горната махала.
     - Ще го затрие, гадината! - обажда се някъде далече извън нашата каца чичо Станчо, бащата на Роско.
     - Станчо, чакай тука, мой човек - само една минута чакай! – чувам гласа на баща ми.
     - Що, пари ли ще донесеш да се откупваш, вампир неден! - скълца го майката на Роско.
     - Не, чифтето ще донеса да ви застрелям - тебе и тъпия ти мъж, дето наричате единствената ми дъщеря "гадина". Затова те карам да чакаш. Ей сега ще го донеса.
     - Ми че тя е гадина - виж я как се е разголила, пепелянка недна!
     - А тебе ще те накарам да ми платиш куршумите, с които ще ти гръмна в задника - казва спокойно баща ми.
     - Ти ли бе, ти ли! Тя е гадина гадна като тебе! Също като тебе е змия усойница.
     По това време Роско се скри с моята пола, за да не лъщи като дюля под ония фенери, с които баща ми свети на телетата. Макар че се бе омотал с полата ми, Роско извика от дъното на бъчвата:
     - Не е никаква гадина и не е никаква усойница. Гала е най-доброто момиче, дето съм виждал на света!
     - Какво! - ревнаха едновременно майката и бащата на Роско, и моят баща.
     - Аз... - почна Роско и макар че не го гледам, знам, че ония коне се ритат в очите му и хвърчат толкоз искри, че ще запалят бъчвата.
     Фенерите на телетата ми светят в очите, като че ми забиват пирони точно в мозъка. Но ми е толкова хубаво, толкова хубаво! Никой досега не ми беше казвал, че съм най-доброто момиче на света. Абсолютно никой.
     - Аз не мога да живея без нея - викна Роско в кацата толкова силно, че обръчите й изпопадаха като круши на земята.

Здравка Евтимова е родена на 24.07.1959 г. гр. Перник. Завършва английска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, щата Мисури, САЩ. Редактор от ноември 2003 г. на българската секция на списание “Muse Apprentice Guild” - Сан Диего, САЩ; от януари 2004 г. - редактор за България на списание “Literature of the Avanteguard”, специализирано за кратка проза, Великобритания. В България има публикувани около 90 разказа в сборниците: “Разкази срещу тъга” (1985), “Разкази от сол” (1990), “Разкази за приятели” (1992), “Сълза за десет цента” (1994). Активно участва със свои разкази в периодиката. Публикува в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Германия, Франция, Индия, Русия, Полша, Чехия, Словакия, Македония и Сърбия. Нейни разкази са четени по ББС, Лондон. Автор е на романите “В студената ти сянка, лейди”, “На две крачки от мен” (1999), “Линди” (1999), “За теб, за мен”, “Четвъртък” (2003). Носител на множество награди, сред които: за дебютна книга (1985), Национална награда “Чудомир” на в. “Стършел" (1982), Национална награда за съвременен роман на фонд “Развитие” (1998) за романа “В студената ти сянка, лейди”, Специална награда за разказ на немската фондация “Lege Artis Verein” (1999), Награда за проза на английското списание “The Text” за разказите “Малката гара” и “Възбудата от снощи” (2000), Награда на английското издателство “Skrev Press” за сборника с разкази “Bitter Sky” (2003), Награда “Генчо Стоев” за серия разкази от балкански писатели на изд. “Балкани” (2003). Превела е повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, превежда произведения на български писатели на английски език. Член е на Съюза на българските писатели и на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд. Член е на българския ПЕН Клуб.

MTR Архив
Предпочиташе всичко да е ясно и просто: тоест плащаше си и получаваше услугата. Хората отдавна го бяха измислили. Това го изискваше възпитанието - Даниела никога не мамеше, даваше на работниците си парите, които им дължеше на седемнайсети, точно до стотинка, а те, блъскали цял ден по нивите й, казваха, без да я поглеждат: Благодаря, госпожо.
Здравка Евтимова