Media Times Review    Google   
___









перспективи
 декември 2005

"Гражданската война е вече тук"

Марио Портанова, Diario

На бомбите на сунитските терористи, шиитските милиции отговарят с изтезания и произволни екзекуции. Четири иракски активисти по човешките права разказват ужасите на Басра, Мосул, Тал Афар и Фалуджа.

"Открий разликите!" Карикатура: leahy

В Ирак гражданската война вече е започнала, само дето, както и други войни, и тази е асиметрична. Терористите от сунитските групи избиват шиитите с автобомби, шиитските милиции атакуват сунитското население с непрестанен тормоз и екзекуции на избрани лица. Иракската полиция и войска не се намесват; напротив, служат като проводник за тези издевателства, тьй като приемат членове на милициите в редовете си. Става въпрос най-вече за шиитите от организацията Бадр, бивша Бригада Бадр, въоръженото крило на Висшия Съвет на Ислямската Революция в Ирак (SCIRI), в момента на власт. Но има също и пешмерга, кюрдски бойци, жадни да отмъстят насилията изстрадани по време на режима на Саддам Хусеин. Американските войници се разплащат със същата монета: арести, изтезания и убийства на слуки, в допълнение на вече явната опасност да бъдеш засрелян, само защото си се приближил прекалено много до някоя военна кола или момчетата на контролния пункт са особено изнервени. Вместо да намалява, хаосът се разпростира и в райони считани от край време за спокойни, както показват скорошните сблъсъци в Басра. Така, две години и половина след “края на войната,” мирното население се намира в един капан без изход.

Такава е ситуацията описана от четиримата иракски активисти по човешките права, доведени в Италия от “Un ponte per...,” с подкрепата на провинция Мантуа и на двадесетичетири общини, които направиха възможно участието им в ООН на народите. «Диарио» ги покани за интервю в редакцията и от техните разкази на свидетели извлякохме четири «картички» от Ирак, които описват нарушенията на човешките права в Басра, Мосул, Тал Афар и Фалуджа (с добавката на една кратка бележка относно «нашата» Насирия (бел. прев. град, в който е разположен италианския контингент в Ирак). Разказите на четиримата активисти намират потвърждение от авторитетни източници. Последният доклад върху човешките права публикуван на осми септември от Unami, мисията на ООН в Ирак, цитира например “масовите арести извършени от иракската полиция и специални части, самостоятелно или съвместно със силите на коалицията”; “системната практика на изтезания по време на разпитите в полицейски уцастъци и в други структури на Министерството на Вътрешните Работи”; и че все по-често по улиците на страната изникват “трупове с белези от извънсъдебни екзекуции.” Unami цитира и случя на 36-те трупа намерени близо до Бадра на 25-ти август, “със завързани очи и белезници, изтезавани и набързо осъдени.” “Семействата на жертвите,” продължава докладът, “осведомяват Офиса по човешките права, че тези мъже са били арестувани на 24-ти август в багдадския квартал Ал Хуррия в операция проведена от сили свързани с Вътрешното Министерство.”

“Амнести интернашънал” също посвещава един доклад на злоупотребите с човешките права извършени от въоръжени групи, отговорни за атентати и отвличания (Iraq in cold blood : abuses by armed groups, публикуван през юли). От началото на войната (март 2003) до април 2005, тези групи са причинили шест хиляди загинали и шестнадесет хиляди ранени сред цивилното население, според оценки на иракското министерство на Човешките права. “Амнести” изисква виновните да бъдат съдени за “военни престъпления или престъпления срещу човечеството,” като подчертава как “тежките нарушения” извършени от американците са предизвикали сунитската съпротива. Докладът цитира като примери липсата на предпазни мерки за “намаляване на рисковете за гражданското население,” използването на cluster bombs в жилищни квартали,” “случайни арести и продължително задържане държано в тайна,” “малтретиране, изтезания и изчезване на задържани.”

В изказванията си в многобройни италиански градове, иракските активисти осъждат тероризма, който нанася ударите си върху гражданското население, но оправдават въоръжената съпротива срещу американските войски. Обясняват, че групите свързани с ислямския Джихад преследват не интересите на иракчаните, а една тяхна собствена политическа програма, за която Ирак е само бойното поле. Искат изтеглянето на всички чуждестранни сили от страната им и призовават за намесата на ООН, защото “окупацията свали един Саддам и създаде сто негови подобия.” И единствено ООН би могла да върне законността в една страна излязла от контрол.

Басра: “Армията на Махди,” милиция на шиитския бунтовник Моктада ал Садр, има свой собствен трибунал и свой затвор. Намира се в “Садр Офис” на Ал Тузиа, в центъра на Басра, втори по големина град в страната с преобладаващо шиитско население. В него попадат продавачи и консуматори на алкохол и музика, жени които не носят булото и всички тези, които са нарушили религиозните предписания. “‘Обвиняемите’ биват бити и измъчвани, след това освободени, за да всяват ужас сред населението,” разказва Йасер Касим, млад журналист и координатор на иракската неправителствена организация Ал-Месала в Басра. През този затвор са минали и осем студентки, виновни с това, че са участвали в един пикник: занимание, което на други техни колежки е струвало живота. Магазините за алкохол и музикални компакт дискове и кабарета “биват взривявани, а собствениците им са често убивани.” Членовете на милицията на ал Садр имат собствена униформа, “всички облечени в черно и с качулки на главата,” за разлика от хората на Бадр, които са цивилни. Садристите, освен това, “контролират офертата на работни места в South Oil Company,” петролната компания на града управлявана от човек на Моктада, Джабар ал Алааби. “Въпреки че безработицата достига 60 %,” продължава Касим, “работа намират само онези, които имат правилната партийна книжка в джоба си, както по времето на Саддам.” Моктада ак Садр има седем офиса в Басра, всички под наем и луксозно обзаведени, с най-модерна техника и много говорители. Парите и въоръжението, твърди Касим, “идват от иранското правителство, което финансира също така и Бадр.”

Населението трябва да взима под внимание сблъсъците между поне три фракции, борещи се помежду си, но обединени от насилието, което използват срещу онези, които не почитат шарията (ислямския закон); освен “Армията на Махди” и милицията на Бадр, в името на сунитското малцинство оперира салафитската група Халид бин ал Уалид. Миналата година тя атакува с ракети "ер пи джи" и калашников офиса на Садр в Цубер, село на около 20 км. от Басра, провокирайки по този начин вълнà от контраатаки и репресии, струвала десетина убити и приключена благодарение на намесата на Бадр. В последните месеци се наблюдават и сблъсъци между двете шиитски фракции, т.е. между Бадр и садристите. Безполезно е да се очаква защита от иракската армия или полиция, защото, както обяснява Касим: “тези, които живеят извън закона са се инфилтрирали в тях.” А английските войници? “Те контролират единствено петролните инсталации.” Няколко дни след това интервю, британските войски влязоха в Басра, за да измъкнат двама свои колеги, арестувани след една престрелка от местната полиция, докато се разхождали из града в цивилно облекло. Последва масов бунт; снимката на един подпален танкист, който изоставя машината си ударена от коктейл-молотов обикаля света. Според англичаните, двамата техни войници са били “преотстъпени” от полицията на вездесъщия Моктада.

Касим си спомня за приятеля си Еман ал Амирее, 25-годишен, преводач на телевизията Ал Иракия, “убит от салафитите на 2-ри август.” В радиото на същата компания, Касим е водил петнадесет епизода от едно предаване върху човешките права, за което е бил заплашван. “Обади ми се един човек на Моктада, Абдел Хафид ел Багдади: каза ми, че ако не спра предаването, щял да ме застреля с един единствен куршум. Твърдеше, че човешките права били в разрез с Корана.” На 3-ти август е убит американския журналист Стийв Винсент, който беше публикувал току-що в New York Times статия за инфилтрирането на шиитските милиции в полицията в Басра. В този “спокоен” петролодобивен град, от падането на Саддам до днес са били убити “950 души, от които половината сунити,” обяснява Маджид ал Сари, консултант към иракското Министерство на Отбраната по въпросите на Юга, пред Knight Ridder на 3-ти август. “Всеки ден намираме тела, 90% от тях са жертви на политичаски престъпления; като сред убитите баатисти има и шиити.” А самият началник на полицията в града признава пред британския “Гардиан,” че е загубил контрол върху три четвърти от хората си и че членове на милициите проникнали сред тях се възползват от униформата, за да се разправят с политическите си противници. Министерството на Вътрешните Работи (държано от SCIRI) му забрани в последствие да прави други публични изявления.

Мосул: В третия по големина град в Ирак, на 400 км. на север от Багдад, живее предимно кюрдско население и “оперират поне двадесет и четири въоръжени сунитски групи,” разказва Н. Т. Ф., юристка от Университета в Мосул, която сътрудничи с Иракската Организация за Човешките Права. Моли ни да не изписваме цялото й име, защото ситуацията е тежка, особено за жените, които “претендират” да преподават или да учат. “Директорката на правния факултет бе убита без причина, най-вероятно защото е жена, а и общински съветник.” “Фондаменталистите искат да ни отстранят от работните ни места.” Всред 24-те въоръжени групировки, някои са известни и по света: Ансар ал Сунна, Ансал ал Ислам, Тайната ислямска армия, и особено, организацията на Ал Кайда в Земята на двете реки, т.е. Абу Муссаб ал Заркауи, “единственият, който наема чуждестранни бойци.” Те са отговорни за “автобомбите, за нападенията срещу американски войници, за заплахите и убийствата на онези, които сътрудничат с иракското правителство,” заявява преподавателката. “Обезглавиха един преводач христянин, убиха една телевизионна журналистка и шефа на факултета по английски в моя университет. Седем професори са били заплашвани, за да изоставят катедрите си, защото за тях преподаването също е колаборационизъм. Един ден влязоха и убиха двама полицаи, които току-що бяха взели изпит по право, и ние нямаше какво да направим.” Положението става драматично след американската офанзива във Фалуджа, през ноември 2004, когато много от чуждестранните бойци бягат към Мосул. “В продължение на три месеца бяхме без полиция, защото “арабите” взривиха всички казарми,” продължава Н. Т. Ф. В града имаше престрелки, които продължаваха с часове, атакувани бяха седалищата на кюрдски партии, домовете на техни служители. Джамиите организираха тридневна обща стачка, за да поискат сигурност.

И като че това не е достатъчно, населението е жертва на нарушенията извършени от американската армия. “Всеки ден има по два-три случая на хора убити или ранени по случайност от огъня на войници или прегазени от тежките им превозни и военни средства. Достатъчно е да се приближиш с кола до американски партул, за да бъдеш застрелян.” Н. Т. Ф., съвместно със своята организация, се стреми да документира и изобличи най-тежките от тези случаи. Цитира например Ханан Аднан Мохамед и Рана Рияд Хамдон, две жени убити през август в колата, в която са се намирали, от картечниците на америкнски хеликоптер. Три други жени са ранени в същия инцидент. Да не забравяме и “нахлуванията по домовете, през нощта, безразборните арести. Ако не намерят човека, когото търсят, американците отвеждат жена му или някой друг от роднините.”

Да попаднеш в ръцете на местните полицаи е още по-лошо: “Те са много по- жестоки от американците, изтезават и убиват. Живеем, като че ли законът не съществува.” Н. Т. Ф. разказва случая на триста души, задържани на слука в джамиите или на улицата с обвинението, че подпомагат тероризма, и оставени в затвора шест месеца, без да бъдат дори разпитани. “Когато организациите по човешките права поискаха сметка за тях, те бяха съдени и оправдани, но полицията все още не ги е освободила.” Задържаните излезли от затвора на главната квартира на полицията разказват смразяващи сцени: “Братът на един адвокат е бил изтезаван и убит с бор-машина, други са били принудени да седят върху бутилки. Използват и крикове: карат те да седнеш върху тях и след това ги повдигат. Междувременно заплашват да изнасилят жените от семействата на задържаните.” Професорката изобличава като най-жестоки мъчители, тези принадлежащи към Бригадата Улф: около три хиляди мъже, събрани в голямата си част сред бедните младежи шиити от Садр Сити или членове на милициие на Бадр, починени на Министерството на Вътрешните Работи. Техен комендант е един известен генерал, Абу Ал Уалид, човек от SCIRI, чието истинско име е неизвестно по съображения за сигурност.

Националната гвардия на иракската армия, от друга страна, е формирана преди всичко от пешмерга кюрди. “Уошингтън Поуст” цитира донесения, според които кюрдските военни са отговорни за задържането на “стотици сунити, тюркмени, и други” и за “тайното им преместване в затвори в Кюрдистан.” Останалото, подхваща отново Н. Т. Ф., го вършат криминалните банди, които са превърнали отвличането на деца в “истински бизнес.” Всеки ден в Ирак биват отвлечени две-три.

Интегралисти, войници, полиция, милиции, престъпници: всред тях остава цивилното население (което трябва да се справя също така и с липсата на електричество, а през лятото температурата достига 50°С). Полицейският час е от осем вечерта до 6 сутринта, и хора умират, защото не могат да бъдат закарани до болницата през нощта. “Децата виждат труповете по улиците и питат защо, израстват с насилието. Първото нещо, което питат новите си приятели е: “Ти сунит или шиит си?” Преди не беше така, за иракчаните тази разлика никога не е била важна. Много семейства изпращат децата си в Сирия; който няма тази възможност ги затваря в къщи, с цената на това да пропуснат учебната година. Полочението е сходно в много части на страната. За иракчаните, заключава юристката, “има два варианта: или останат затворници в собтсвените си домове, или да излизат, рискувайки всеки път да не се върнат повече.”

Тал Афар: Американските бомбардировки тук започнаха в началото на септември, офицалните данни говорят за 153 жертви “терористи” и 183 заловени. Но Тал Афар, 80-хиляден град с тюркменско мнозинство, разположен в северен Ирак на 50км. от границата със Сирия, търпи масирани нападения още от февруари 2004 г. “Американските войски бяха атакувани от въоръжените групировки, за което си отмъстиха на града, с хеликоптери и танкове,”обобщава А. Т., адвокат на Иракската Организация за Човешките Права. “Цивилните започнаха да бягат от града още тогава, но никой не заговори за това.” Адвокатът посещава града миналия март: “Училищата бяха затворени, кметството затворено, съдът преместен на друго място. Електичество липсваше по осемнадесет часа на ден. Имаше напрежение сред населението. Американците търпяха почти ежедневни атаки извън града, сунитите обвиняваха шиитите, че дават фалшива информация на американците, за да ги накарат да арестуват когото те искат.” В навечерието на последното нападение, американските войски използват същата тактика както във Фалуджа: обкръжават града, призовавайки населението да го напусне, и след това бомбардират и проникват в него от няколко точки. В първите редици на боевете, до 3 800-те американски войници, в рамките на 5000-те иракски бойци— членове на Бадр и пешмерга. “Мисля, че поне една трета от населението бе останало в града,” казва адвокатът. Да се излезе от града е без друго много опасно. Освен това “контролно-пропусквателните пунктове са под управлението на Националната Гвардия, т. е. на Бадр. Ако си шиит, те пускат да минеш; ако си сунит, те спират и проверяват.”

Последният доклад на Червения Полумесец, от 14-ти септември, наброява 5 050 семейства изселени в бежански лагери в Мосул и близките села. Още в доклада по човешките права от 8-ми септември, Unami цитира сведения за “използването на снайперисти и неконвенционални оръжия” в Тал Афар. След края на военните операции и в този случай, по-голямата част от бойците сражаващи се срещу американците се изтеглят към други зони. В първия брой на своя телевизионен журнал по интернет, ал Заркауи вече обяви, че ще си отмъсти на Тал Афар като избие шиитското население на града.

Фалуджа: Десет месеца след началото на американската офанзива, градът “прилича на Дивия Запад,” свидетелства Мохамад Тарек ал Дерайи, директор на Центъра за изучаване на демокрацията и човешките права във Фалуджа. Сблъсъците не са спирали напълно нито за момент (както документира проучването на “Диарио,” от 27-ми май, 2005 г.), но през лятото атаките срещу американските войски се засилват отново. “Няма никаква сигурност, американците стрелят на слуки, просто, за да си отворят път,” предава ал Дерайи. “Десетки хора са били убити, като подозирани във връзки с въоръжените групи.” Междувременно Фалуджа е “един голям затвор, с 350 хиляди задържани,” т.е. нейното населие. “На контролно-пропусквателните пунктуве, ти взимат отпечатъци и ти скенират ириса. Американците ни издават специален документ, който е валиден за една година.” Градът и околната среда са “замърсени,” от доста време местни организации твърдят, че по време на ноемврийската си офанзива американците са използвали неконвенционално оръжие. “Лекарите отбелязват увеличение на случаите на рак и на деформации в новородените,” заявява активистът. За жертвите на тази битка, водена за всяка къща, все още няма официални данни, но ал Дерайи ги оценява на “около две хиляди, плюс четиристотин изчезнали.”

Няколко дни след това интервю, Human Rights Watch публикува доклад (пълния му текст се намира на www.hrw.org), в който един офицер и двама войници от американската армия свидетелстват за изтезанията извършени между септември 2003 г. и ноември 2004 г. над задържани граждани на Фалуджа в базата «Мъркюри,» на около двадесет километра източно от града. “Жесток побой (според доклада, в един случай, войник е счупил краката на задържан с бейзболна бухалка), удари и ритници по лицето, гърдите и корема...” изрежда докладът. И продължава: “Прилагане на химически вещества върху гола кожа и в очите... лишаване от сън... излагане на крайно ниски и високи температури... човешки пирамиди... лишаване от храна.” Изтезанията — разказват военните на Human Rights Watch — са били най-вече развлечение за войниците, “един вид спорт.” Всички знаят за тях и всички мълчат. Хората на 504-и полк парашутисти, от1-ви батальон на 82-а авиотранспортна дивизия на армията са наричани от местното население с прякора “манияците убийци.” И те, твърди докладът, “се гордеели с това.”

Пост-скриптум: Насирия: “Италианските войници? Дали са тук или не, нищо не се променя,” твърди пак Касим, който в края на август е посетил южния град поверен на нашите сили. “Насирия е спокойна, нямам данни за нарушения на човешките права от ничия страна. Най-лошото е, че няма електричество и вода, а има купища боклук из града.” Но италианците изгежда нямат никаква роля: “Те си стоят в тяхната база извън града, видях ги единствено по пътя към Багдад. Разговарях с местния губернатор, Азиз ал Нуман, човек на SCIRI. Той ми каза, че няма никакви отношения с тях. Хората казват, че са тук само за украшение: американците са ги довели само за да покажат, че не са сами.” Единствената документирана наша дейност, както показва едно скорошно разследване на “РаиНюз 24,” е свързана с петролните инсталации близо до базата “Уайт Хорс.” За сигурността по улиците, обяснява едно проучване на “Уошингтън Поуст” от 21-ви август, се грижат милициите на Моктада ал Садр.

Превод: Борислава Василева