Media Times Review    Google   
___









перспективи
 февруари 2002

НОВАТА ВЕЛИКА СТРАТЕГИЯ

От Бенджамин Шварц и Кристофър Лейн

The Atlantic Monthly Magazine

......
Повече от петдесет години американската външна политика се стремеше да предотврати появата на други велики сили - една стратегия, която се оказа трудна, безплодна и все по-рискована. Съединените щати ще бъдат по сигурни, а света по-стабилен, ако Америка изостави отговорността, с която се е нагърбила и позволи на останалите страни да се грижат сами за себе си
......
От края на Студената война великата стратегия на САЩ се състоеше основно в поддържането на съкрушително военно, икономическо и политическо надмощие. Досега повечето американци мълчаливо я приемаха, защото цената й изглеждаше поносимо ниска. След атаките от 11 септември обаче нещата изглеждат различно. Това нападение не беше нито случайно, нито ирационално. То беше извършено с хладнокръвно пресмятане на възможността Америка да промени специфичната си политика - на глобалнен лидер, какъвто Съединените щати предпочитат да бъдат. Атаките бяха яростна реакция срещу американското превъзходство.
Днес американците са изправени пред няколко задачи. Най-неотложната е да се върви по следите на терористите от Ал Кайда, да се унищожат връзките и инфраструктурата им, но решаването на истинската задача ще отнеме време, защото то е равностойно на създаване на нова американска позиция към света. Америка е принудена да се вкопчи в една иронична възможност. Иронична, защото е предизвикана тъкмо от голямото превъзходство на нейната сила, което днес не я прави по-сигурна, а обратното - по-несигурна. По тази причина външната политика на САЩ трябва да отстъпи от крайните си цели и да се ограничи.
Великите сили винаги стоят пред два основни избора: те или могат да преследват геополитическо господство ("еднополюсната" стратегия), или да поддържат приблизителен баланс на силите между най-силните държави в региона или в света ("многополюсната" стратегия). От края на 40-те години САЩ избира първия курс. Истина е, че дори по времето на Студената война, много от проницателните външно-политически мислители - включително Уолтър Липман, Джордж Кенан и Дж. Уилям Фулбрайт - твърдяха, че в интерес на Америка е окуражаването на западно-европейското и японско възстановяване, в което независимите големи сили трябва да облекчат Съединените щати от "товара на би-полярността", както се изрази Дж. Кенан. Но почти всички американски политици считаха, че САЩ трябва сдържат съюзниците си толкова, колкото и Москва сдържаше своите.
В грижата за сигурността на Великобритания, Франция и /особено/ на Германия и Япония - защитавайки техния достъп до обширни икономически и природни ресурси и оплитайки тяхната външна и военна политика в съюз, доминиран от Америка - Вашингтон попречи на тези бивши и потенциални велики сили да станат реално независими. Тази "окуражаваща стратегия" (да използваме любимия на политиците термин) позволи на държавите от Западна Европа и Източна Азия да постигнат едно безпрецедентно ниво на сътрудничество. Както е известно, американската политика от края на Студената война целеше най-вече да осигури на САЩ мястото на върховен лидер. Всяка оценка на Пентагона след Студената война, свързана с националната сигурност настоява, че Америка трябва да подкрепя своите разположени по цялото кълбо съюзи със средствата, които е изразходвала и преди 90-те години, въпреки, че заплахата, която принуди създаването на тези съюзи и военни бюджети, привидно да е изчезнала. Някои критици твърдят, че този очевиден застой и липса на промяна в политиката е рожба на бюрократичната инерция. Факт е обаче, че според логиката на американската велика стратегия, тази приемственост е напълно оправдана. Колапсът на Съветския съюз не промени виждането на американските политици, според което стабилността на глобалния и политически ред зависи от поддържането на постоянно превъзходство на Вашингтон (или съгласно официалната риторика "лидерство") над потенциалните велики сили. А това "лидерство" е възможно само чрез облекчаване на техните проблеми, като цялата отговорност по решаването им се поема от САЩ.
Сегашният скандален план по сигурността, направен от Пентагона (под ръководството на Пол Уолфовиц), и представен от The New York Times още през 1992 година, е просто продължение на недипломатичния език на логиката, която от дълго време ръководи стратегията на Вашингтон. Съединените щати, според тази стратегия, трябва да продължат да доминират в международната система и по този начин да "обезкуражават" "напредналите индустриални нации от предизвикателството да станат лидери или… дори от амбициите да играят една по-голяма регионална или глобална роля." За да постигне това Вашингтон трябва да не прави нищо повече от "запазване на висшата отговорност и ангажираност… спрямо несправедливостите, които заплашват не само интересите на САЩ, но и тези на съюзниците им или на приятелите им, а също и ангажираност спрямо заплахите, които могат нарушат равновесието в международните отношения."
С други думи, Америка трябва да обезпечи своите съюзници с едно нещо, което авторите на документа наричат "надзор на по-зрелия": Съединените щати не трябва само да налагат военна защита над Европа и Източна Азия - региони съставени от богати и технологично напреднали държави - но също и да гарантират европейските и източно-азиатски интереси в целия свят, така че тези държави да нямат нужда от развиване на собствена военна мощ, която да ги направи способни на "глобални милитаристични планове". (Както Габриел Робин, бивш френски представител в НАТО, призна: "реалната функция на американското лидерство в Алианса е…да обслужва девойката Европа като по-възрастен придружител. Това е, каза Робин, способът да се защити [Европа] от превръщането й в отделна крепост и вероятно един ден в конкурент на САЩ.") Водачеството на "по-зрелия" е една невероятно скъпа и комплексна задача, която по необходимост принуждава Съединените щати да харчат повече пари за въоръжаване, отколкото Русия, Япония, Китай, Франция, Великобритания и Германия взети заедно.
Една стратегия за подобно водачество изисква от лидера да притежава специфична и дълбока преценка на ситуацията в света. Например, въпреки че повечето американци вероятно смятат, че една обединена, демократична Корея би била неоспоримо в интерес на Съединените щати, бившият съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински неведнъж обяснява в своята книга "Голямата шахматна дъска" (вероятно най-пълната и честна експозиция на американската глобална стратегия след Студената война) как подобно развитие фактически би изложило на опасност американската уни-полярна стратегия: то би отразило, твърди той, представи дълго и широко поддържани от политмейкърските кръгове, които ще доведат до оттегляне на американските войници от региона (Източна Азия), което може в крайна сметка да позволи на Япония да стане "военно независима" държава. Такова развитие би довело страните в региона до започване на политическа, военна и икономическа надпревара. Така, сегашното статуково в Корея, се оказва най-добрата възможност и позволява на американските сили да останат в тази част на света неограничено дълго.
Подобно - и по-неотложно като се има предвид настоящата война срещу тероризма - е мисленето, лежащо в основата на вашингтонската политика в Персийския залив. Защо САЩ са така дълбоко замесени в този размирен регион? Много хора, като ехо от коментара на държавния секретар Джеймс Бейкър, направен по време на Войната в залива, биха отговорили с една дума: нефт. Този отговор е (и беше) едновременно правилен и грешен. Америка получава по-голямата част от своя нефт от Аляска, Канада, континенталните Съединени щати, Мексико и Венецуела и едва около 25 процента от американския нефтен внос идва от Персийския залив. Ако Съединените щати възприемат една национална енергийна стратегия, те могат да се освободят от зависимостта на нефта, идващ от Залива. Въпреки това Вашингтон е поел отговорността за стабилността на региона, защото Западна Европа и Япония зависят силно от арабския нефт, и защото Китай скоро, благодарение на бързия си икономически растеж, също ще стане зависим - и Америка иска да обезсърчи тези сили от желанието да развият средства, с които да защитят тези ресурси само за себе си.
В едно интервю по National Public Radio, в началото на октомври, Уолтър Ръсел Мийд, главен анализатор по външна политика в Съвета за международни отношения, обясни основата на американската политика, такава каквато я виждат съветниците и институтите за външно-политически анализи, Държавния департамент и Департамента по сигурността: "Нефтът, който идва от Близкия изток не е голям процент в САЩ. Япония взима много повече… И една от причините, поради която ние сме един вид дързък полицай в Близкия изток, повече или по-малко, е стремежа ни да направим Япония и някои други страни сигурни по отношение на доставките на нефт… така те не биха почувствали нужда от създаването на собствена мощ, въоръжени сили и доктрина по безопастността, и не биха влязали в конфликт с интересите на други големи сили, изпращайки свои войски по целия свят."
Въпреки своята понякога езотерична логика, американската стратегия на надмощие е привлекателна. Тя създава усещането, че Съединените щати трябва да се стремят към натрупване на възможно най-голяма мощ. В този смисъл, рационалното зад американската стратегия е аналогично на държанието на фирма в един олигополистичен пазар, при който тя принуждава своите конкуренти да напускат бизнеса, вместо да рискува ползите си в една конкурентна среда. Теоретически, ако една държава може да изгради - и ръководи - себе си като единствена велика сила в международната система, ще се радва на нещо много близко до абсолютната сигурност. Но, както историята е показала многократно, когато една държава придобие прекалено много сила, другите неизменно ще почувстват, че тя ще се разшири за тяхна сметка. "Хегемонистичните империи - отбеляза наскоро Хенри Кисинджър - почти автоматично предизвикват всеобща съпротива, която рано или късно ги изтощава."