Media Times Review    Google   
___









книги
 февруари 2003

Media Times Review представя откъс от новия роман на Мариан Желев "Сбогом, България", който се очаква да излезе на книжния пазар през месец февруари. Авторът е носител на наградата “Златен Пегас” от конкурса за дебютна книга в Хасково 1999 г., присъдена за романа “Свлачище”. В книжарниците можете да намерите и втория му издаден роман - “Малката действителност”.
Можете да поръчате книгата през Интернет:
Сбогом, България

Пролог
Хотелът на емигрантите
Има един хотел в София, където не почиват туристи, макар и те да са добре дошли. Славата му е друга. В него отсядат само хора които са решили да прекарат последните си дни на българска земя. И то за не повече от две-три вечери. Никой не е наясно как се е случило така, че хотелът да се превърне в последна спирка за заминаващите. Нито името му, нито местоположението му помагат за придобиването на подобна слава. Намира се в края на София и следобедно време сянката на Витоша ляга върху него. Което означава, че е достатъчно отдалечен от посолствата и консулствата на различните страни, за да може фасадата му да попадне веднага в погледа на търсещите временен дом. Затова малцина са онези, които могат да си обяснят защо емигрантите, с подпечатани в паспортите визи, прекосяват едва ли не цяла София, за да стигнат точно до този хотел. Собственикът му не е нито бивш гурбетчия, нито пък някой предварително е решил, че седемте стаи и двата апартамента ще се дават на точно определени хора. Именно тия хора, емигрантите, веднага след като минат през стаите на посолствата, за да излязат най-после щастливи и готови за път, решават, че има още едничко нещо да направят на родна земя. Понякога и те самите не знаят какво е то, но са сигурни, че последните им дни с нещо трябва да се запомнят. И къде съзнателно, къде дърпани от интуицията си, тръгват по софийските улици. Разчитат, че някъде из тълпата, из шумното движение ще попаднат на някоя сцена, пейзаж или просто случка. Така става, когато, макар вече осигурен, с подпечатан паспорт, с необходимата сума за път, стигаш до моментно, вътрешно разколебаване. Като че ли дължиш поне един миг, един ден още на земята, в която си се родил. И уж тръгваш случайно по булевардите и улиците, а пред теб все стои Витоша. Върховете й са се превърнали в своеобразна цел за мислите, намеренията, очакванията. Искаш да покориш всичко - понеже ти идва сила от предоставената нова възможност да заминеш за чужда страна. Ето ти изпитание. И ето как интуицията се съюзява с намеренията ти, за да те преведе през цялата столица, за да вдигнеш накрая глава и да видиш надписът над главата си: "Хотел Сладък сън". Какво по-добро - близо до Витоша, хотелът освен това разполага с изключително удобни стаи, снабдени с телевизор, хладилник и бар, който обслужва клиентите дори нощем. Влизаш, плащаш, наемаш стая с възможност да наблюдаваш Витоша. И стоиш там, докато не стане време за автобуса или самолета.
Разбира се, всички тези думи могат и да си останат само предположения. Но не и когато самият аз минах по този път, за да се уверя, че няма нищо случайно в това да попаднеш в хотел на другия край на София, за да се сбогуваш в мислите си с всичко родно. Няма нищо случайно, че през хотела на емигрантите минават не онези, които са се записали да учат в чужбина и са сигурни, че всичко там, на Запад им е уредено по договор. Или пък някоя фирма ги очаква с осигурена работа и всякакви условия. Изобщо хората, които наслуки и почти магически прекосяват София, за да застанат на прага на хотела, не разчитат на никой, никой не ги очаква, никой не им е подписал договор или пък им гарантира, че като пристигнат в съответната страна, ще ги посрещнат с топла супа и горещ чай. Това са все хора, стигнали до крайно отчаяние, до пълно изтощение на силите и до сломяване на всякаква вътрешна съпротива. Те са онези, които много пъти по улицата са викали едва ли не: "Ще се махна от тази държава!" или: "Писна ми, продавам апартамента и тръгвам!" Най-отчаяният, най-нещастният, най- разочарованият човек е като треска в бурна река - мята се до момента, в който не попадне на бряг, който да му помогне да събере мислите си. Такъв бряг се оказа хотелът на емигрантите.
Когато го видях за първи път, казах си, че нарочно са го вдигнали точно на това място. Ей така, като си вървиш и за пореден път се питаш дали постъпваш правилно, виждаш красивата му фасада, великолепно подредената градинка отпред и лехите с цветя около оградата. Влизаш вътре, посреща те лъчезарно, усмихнато момиче, чиято прелест сякаш нещо ти обещава - просто така, докато те кара да попълниш адресната си регистрация. Пишеш на бланката, а в същото време си мислиш, че ако има начин да се влюбиш в това момиче, може пък и да намериш причина да останеш. После връщаш бланката и плащаш. А момичето директно те пита:
- Закъде ще пътувате?
- Откъде знаете, че ще пътувам - бе моят отговор.
- Всеки тук пътува занякъде.
- За Гърция - не закъснява отговорът ми.
Гърция, Франция, Германия, Норвегия - тези държави сега ми изглеждат като сън. Повече от година минавах граници - къде легално, къде нелегално; градове, столици, хора, стотици хиляди хора са останали някъде в дъното на паметта ми. Само от време на време, при особени сблъсъци в ежедневието, всичко изплуваше и грабваше вниманието ми задълго време. И колко път, колко изпитания, противоречия ми бяха необходими, за да мина през един свят, за който много мои сънародници мечтаят, докато накрая отново стигна там, откъдето тръгнах.
Точно така - от групата на най-отчаяните, най-нещастните и най- разочарованите, които продават всичко, за да се махнат от България, преминах в групата на завръщащите се. Умишлено слязох в София, за да измина наново целия път - от посолствата до хотела на емигрантите. И то само да проверя дали ще открия този хотел, в който прекарах едни от най-мъчните си часове. За жалост, колкото и да се лутах, като уж се стараех да хващам все същите случайни улички, така се обърках, че се наложи накрая да хвана такси, което да ме отведе на железопътната гара. От хотела на емигрантите не бе останала следа. Сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Или на мен ми се искало така. Защото сега се връщах, а не заминавах. Не ми трябваше хотел, а дом; не сигурност в чужбина, а работа в България и не стабилни институции, а здрава почва под краката.
Макар и завърнал се знаех, че ще има много моменти, в които миналото ще ме завладява и, както споменах, ще грабва вниманието ми. Надявам се, че някъде ще съумея да му отстоя. Когато бъда най-притиснат и мислите ми ще искат да побродят из спомените, не ще имам друга възможност, освен да се съсредоточа във фактите и смело да приема поуката от грешките. Не че в бъдещето възнамерявах да бъда безгрешен. Но кой човек, притежаващ поне малко позитивно мислене, ще каже, че бъдещето му е пълно с проблеми и трудности. Особено човек, който е разбрал, че страната, наречена чужбина, не е за него. И се връща в родната си страна, за да построи бъдещето си, което със сигурност е много по-великолепно от онова, което си е представял през който и момент да вземем от живота му.