Media Times Review    Google   
___









хора и изкуство
 февруари 2003

История за Заека - Джон Ъпдайк*

Умението си да улавя и най-дребния детайл Ъпдайк прилага най-добре в живописните си изследвания във вселената на секса. И в същото време писателят, който миналото лято навърши 70, смята себе си за наивен и невинен. Не се ли крие тук някакво противоречие, пита се Джини Дугари от „Таймс магазин".


Светлозелено сако от туид. Очи с подобен цвят, които блестят весело, сякаш се наслаждават на някаква несекваща, известна единствено нему шега. Нос с пропорциите на Ситуъл (сър Озбърт Ситуъл, известен английски поет и писател, 1892-1969 - бел. ред.), широки ноздри над строги устни, чиито ъгълчета се покриват с бяло, когато говори прекалено дълго. (По-късно разбирам, че съпругата му го укорява за този - според нея - порок). Приятен, старомоден глас, изпъстрен с жизнерадостни извивки; мекотата на дикцията е в лек контраст с остротата на ума му. Дълги, тънки пръсти. Не си гризе ноктите. Понякога щраква с пръсти, ако иска да се сети за дума, която се опитва да му убегне. Ръката му не трепва, докато налива вода в чашите. За човек, който е имал проблеми с нервната система от ранно детство - псориазис и заекване, което напомня за себе си в напрегнати моменти, - той е поразително спокоен и самоуверен. Трудно е да се надникне отвъд маската на непроницаема любезност. Чистосърдечен смях, типичен за човек, който обича да пляска с ръце по бедрата си. Панталони? Риза? Обувки? Празнота.

Джон Ъпдайк, описван някога като „невъздържано наблюдателен", сякаш в алчния стремеж на писателя към детайла има нещо нездравословно, смята, че всички ние притежаваме способността да забелязваме и да правим връзка между незначителни подробности от външния вид на човек и разни привидно тривиални белези на характера. Всеки работи с това, да го наречем, стенографско писмо, но задължение на писателя е да усили и оркестрира процеса на разшифроване, за да може създаденото от него да оживее в съзнанието на читателя. Така Ъпдайк, чиято способност да види микроскопичното е толкова силна, че понякога изглежда дори халюциногенна, е в състояние да опише надълго и нашироко начина, по който една жена обелва и изяжда някакъв плод, или абсолютно точния алгоритъм, по който някой подрежда граховите зърна върху вилицата си; така той ще превърне едно най-рутинно всекидневно действие в символичен ритуал, характерен единствено за този или онзи герой.

„Когато пишете, като че ли извиквате в съзнанието си куп неща, които нямате представа, че знаете, казва той. Всеки от нас притежава бездънен резервоар от наблюдения и опит, който се опитва да вкара в играта, когато пише. При мен необичайното може би е в това, че понякога се опитвам да опиша малките неща, но човек се надява, че дори дребният детайл разкрива нещо за героя и за борбата, която се води. Надявам се, че така ще взема незабелязания до момента детайл и ще го издигна до степен на значимост. Ще го изкарам на светло."

Ъпдайк живее в Масачузетс отдавна - двамата с втората му съпруга Марта, социална работничка, са прекарали по-голямата част от над двайсетгодишния си брак във все същата прекрасна бяла къща с изглед към океана, така че писателят може да мине за кореняк. Той определено притежава онази типично новоанглийска склонност към прекомерна скромност и щедрост на духа, непомрачени от лигавата сантименталност, които истинските англичани високо оценяват, но които някои от сънародниците му американци определено не приемат. „Намирам неговото великодушие за нещо показно, е написал Джон Чийвър в едно писмо, публикувано след неговата смърт, добавяйки, че „работата му изглежда мотивирана от лакомия, ексхибиционизъм и каменно сърце." Доста обидно, особено като се има предвид, че Ъпдайк винаги е смятал по-възрастния писател не само за свой учител, но и за свой приятел.

И така, по характерния си скромен начин Ъпдайк привлича вниманието ми към несъвършенствата си като наблюдател. Той твърди, че е безпомощен по отношение на дрехите например - винаги се налага да пита жена си как са били облечени хората и никога не е в състояние да запомни цвета на някоя рокля. Убеден е, че в това отношение жените превъзхождат мъжете, макар някои мъже да се справят забележително добре. „Мисля, че Филип Рот е доста добър по отношение на дрехите, а те са нещо, на което трябва да бъде обръщано внимание. Аз обикновено оставям света да отминава покрай мен с надеждата, че поне нещо ще остане. То е същото като да отидеш на плажа и после да намериш пясък в обувката си."

Посочвам му, че поне според мен е прекалено привързан към бялата селска риза. Преди да се срещнем, прочитам серията от четири книги за Заека - с нарастващата възбуда, че съм погълната от страниците на колосален труд, една съвременна американска класика - каквато е и новелата, поставяща финал на поредицата, Rabbit Remembered („Спомен за Заека"), публикувана в новия му сборник разкази Licks of Love („Трохички любов"). И единственият недостатък, който намирам, е, че на всеки десет години - това е времето между всяка една от книгите за Заека - има поне една жена, която носи бяла селска блуза, както това се случва и в Licks of Love. Възможно е сама по себе си селската блуза да се е превърнала в неизменна класика, която никога не излиза от мода (актуална е дори и в момента), но все пак… „Е, добре, никакви селски ризи повече, миролюбиво се съгласява Ъпдайк. Може би защото първата ми жена ги носеше много. Мисля, че това не важи за втората, но за да съм сигурен, ще трябва да я попитам."

Първата негова книга, която прочетох, бе великолепната „Двойки", живописното му изследване на изневярата сред средната класа в Нова Англия. Екземпляр от нея ми попадна скоро след публикуването й през 1968, когато бях едно преждевременно развито 12-годишно хлапе. От подобно разстояние във времето в паметта ми не е останало почти нищо от може би един от най-прочутите романи на Ъпдайк редом с „Вещиците от Истуик", превърнат във филм и в мюзикъл, освен бледи, импресионистични спомени за тенисклубове (или май бяха голф-клубове), коктейли, големи американски коли, вечерни партита, кипящи от вулканично напрежение и интриги, безрадостен секс в пози, които за едно момиче, непристъпило още прага на пубертета, изглеждаха смущаващо странни.

„Двойки" е смятана за своеобразна завоалирана пропаганда на оралния секс - няколко издатели, включително и Виктор Голанц, отказват да имат нещо общо с нея и Ъпдайк като неин защитник е принуден да отговаря на цял куп неудобни въпроси. „Не мога да отрека, че в книгата става въпрос за орален секс, казва той. Тя показва защо връзката в някои двойки е по-здрава и често пъти отговорът се крие в сексуалните пози, вкусове и прочие. Смятах, че за тези неща е по-лесно да се напише, отколкото да се разговаря."

По онова време Ъпдайк е имал доста непоколебими възгледи за жените и секса, макар тогава коментарите му да не са изглеждали толкова шокиращи, колкото сега. Той е вярвал например, че много жени са искали искрено да бъдат изнасилени, „…но цивилизованият мъж е изгубил тази си способност. Може би проблемът в някои бракове е, че не можеш да изнасилиш собствената си жена." Когато прочетох това на глас, настъпи кратка пауза, последвана от: „Очевидно тогава съм бил в друго психологическо състояние."

Питам се дали възгледите му са се променили драстично през изминалите три десетилетия, замислям се как ли се чувства човек, когато е притиснат в ъгъла от стар свой цитат. „Би било прекалено тактично и политически коректно да се отрека от тях сега, но си мисля, че в тогавашните ми думи има зрънце истина. Интересувам се от женската сексуалност и от това, което жените казват за нея, защото - тази мисъл май се приписва на Фройд - е истинска загадка как женската сексуалност остава загадка сред цялото безсрамие, от което сме заобиколени, отговоря той със спокоен тон. Какво искат жените? Те пишат и четат романтични истории, в които биват изнасилвани… да, от-вличат ги и им нареждат какво да правят, както в онзи френски роман „Историята на О". У жените има някаква мазохистична или робска жилка. Дори мъжете изпитват чувствена наслада, когато нещата биват иззети от техния контрол. Такава е човешката природа."

От прозата му се усеща, че понякога Ъпдайк преминава отвъд границата на собственото си смущение и неудобство. Почти нито един телесен акт не е прекалено личен, за да не бъде изследван. И Хари (Заека), и Джанис Ангстром, централната двойка в квартета романи, мастурбират тайно, докато другият спи. Хари измива задника си, преди да легне с нечия съпруга, която впоследствие го кани да я изчука отзад; покана, която приема възвишено, почти метафизично качество, напомнящо за Д. Х. Лоурънс. И в същото време, за разлика от Лоурънс, у Ъпдайк няма нищо от първичната борба за надмощие между мъжа и жената в момента на тяхната среща; сексът, особено за Заека, изглежда по-скоро пряка пътечка към забравата, отколкото път към възвишена интимност. Това обяснява донякъде защо някои жени не харесват прозата на Ъпдайк, макар, както ми каза Джърмейн Гриър в защита на последната книга на Денис Потър, „жените често искат мъжете да описват нещата по начина, по който те биха искали да бъдат, а не по начина, по който са".

Въпреки цялата смелост и дързост, характерни не само за неговите произведения, но и за жизнения му път - като млад взима смелото решение да напусне „Нюйоркър", където винаги е мечтал да работи, за да замине с младата си жена за провинцията и да започне кариера като писател, - у него има нещо старомодно, нещо, което вдъхва увереност. Той не внушава изнервящата раздразнителност, нито пък излъчва наелектризиращата енергия на по-възрастните американски писатели с неговата известност: например Гор Видал, Норман Мейлър или дори Артър Милър. Подозират го, че е привърженик на демократите, поне донякъде, защото семейството му винаги е гласувало за тях. За него разводът бе злощастна авантюра, защото означаваше отдалечаване от ъпдайковската традиция на съвместния живот, на „оставането заедно, независимо колко се карате или колко нещастни се чувствате". Страстта му към голфа и църквата, лоялността му към президентите и онези, които служат на обществото, ужасът му от протестите от края на 60-те, когато демонстранти изгаряха американското знаме, довел до заминаването му за Лондон, вярата му в упорития труд и желязното чувство за дълг към призванието на писател… това са чертите, които прозират най-очевидно през маската, зад която Ъпдайк се крие.

Акцентът върху секса, поставен от неговата проза - самият Ъпдайк признава, че пише за секса до степен, която отива отвъд нормалното, - е може би единственият белег за невъзпитание или неприлично поведение. След като описва самия себе си като „уважаващ закона, дисциплиниран и послушен човек", аз го питам дали годините му на активен, ентусиазиран прелюбодеец не са били неговата форма на протест. „Да пишеш с ентусиазъм за прелюбодеянието е форма на протест," възразява ми той. Предполагам, че Ъпдайк пише за тези неща въз основа на собствения си опит. „Със сигурност съм вложил личен опит, но вероятно не чак до такава степен, каквато си мислите. В известен смисъл аз съм сексуално чист и невинен, в противен случай предполагам, че сексът не би ме интересувал."

Това не е ли увъртане? „Не, отдавна мисля върху това и намирам описанието за много точно. Бях единствено дете, което предоставя на човек определена степен на невинност, не съм виждал например сестра ми съблечена и не съм бил свидетел на онези неудобни моменти, които се получават в големите семейства. Израснах в обикновена, типично американска среда - макар в известен смисъл родителите ми да бяха либерали - и определено смятам, че открих секса доста по-късно и по доста по-несръчен начин от моите съвременници и от хората на моята възраст от следващите поколения. Пиша за секса, защото той продължава да ме учудва. Не защото съм специалист, а защото и досега се учудвам. Учудвам се (тук гласът му се извисява от удивление), че заради него рискуваме работата си, семейството си. Няма нещо, което да получава по-голям приоритет."

Ъпдайк сигурно знае какво говори, след като първият му брак се разпадна под натиска на похотливия дух на 60-те и 70-те години. В някои от историите, описани в новия му сборник разкази Licks of Love, биографичната нотка е доста силна… мрачното предизвикателство на прогонването на легиони диви котки от земите на покойната му майка, които тя с любов е хранила в заника на своя живот, детският спомен от укорите на майка му към закъсалия с парите му баща, по професия учител, заел средства от училищния баскетболен фонд, двете страници, посветени на по-малкия син, изстрадал най-силно развода на родителите си… Всички тези истории, признава Ъпдайк, са взети от собствения му живот.

Natural Color („Естествен цвят")- препратката е към това дали любовницата на съпруга си боядисва косата, или не - предлага немалко смайващи редове за жертвите на изневери… „Цената на собствения му брак се повиши от неговото предателство, съпругата и децата му платиха скъпо собствената си уязвимост. Завръщайки се при тях задъхан и потен от извършените грехове, той едва не заплакваше при вида на тяхното невежество." В разказа съпругът избира да остане при жена си, въпреки че е лудо влюбен в друга. „Да, това се случва в моята проза, при това неведнъж," признава Ъпдайк. А това случвало ли се е някога с него? „Да, би могло да се каже." А съжалявал ли е за подобни решения? „Не, не съм. Не съжалявам за почти нищо, което се е случило в живота ми. Може би ако съжалявах по-често за минали неща, щях да стана по-добър човек. Във всеки един момент се опитвам да направя, каквото мога, да бъда добър гражданин и добър съпруг, но винаги съм смятал, че имам дълг най-вече към писането, затова винаги съм се опитвал да се погрижа първо за писателя."

В това последно изречение има нещо, което ако не навява студенина, то определено плаши и това е абсолютното, непоколебимо отношение на Ъпдайк към житейските му приоритети. С повече от 50 книги зад гърба - включително поезия, есета, литературна критика, мемоари, пиеса, детска проза, - както и статиите, които редовно пише за „Нюйоркър", той определено не може да изпитва съжаление, че е пропилял таланта си. Това, което ми е трудно да повярвам, е, че един писател може да бъде толкова равнодушен към най-личните аспекти от живота, колкото пожелае.

Прекалено рано споменах в това интервю жлъчните думи на Чийвър и отговорът на Ъпдайк бе пределно великодушен (при това, струва ми се, абсолютно непреднамерено). Заяви, че когато ги е прочел за първи път, е онемял от шока, но че в тях „може би има нещо. Чийвър беше много умен." Ъпдайк твърди, че ако Чийвър беше жив, той нямаше да се нахвърли срещу него - „нападките не са начинът, по който можеш да се отнасяш с един по-възрастен писател". Сетне си припомня с любов пътуването им до Русия в разгара на Студената война, след което Чийвър е написал суровите си коментари и за това колко е бил очарован от него. „Джон се отнесе толкова подигравателно, толкова непочтително и хладнокръвно към всичко това, което за мен бе страховитият тоталитаризъм… но не и за Джон." Не мога да не сравня тази благост с отмъстителната книга на Пол Теру, последвала презрителните подигравки на неговия учител и приятел В. С. Найпол.

Коментарът на Чийвър, който ми направи най-силно впечатление, бе за „каменното му сърце"; той е интересен, защото със сигурност се отнася за недостатък на Ъпдайк като човек, а не като писател. Той твърди, че друг писател, покойният Алфред Казин, е писал за „по детски любопитния му поглед към света, в който липсва онзи елемент на състрадание, характерен за действията на възрастните" - а това определено е далеч по-мек израз от този, който Чийвър би използвал.

По време на цялото интервю Ъпдайк все се връща към природата на своето сърце. Твърди, че е израснал, учейки се да бъде „тактичен", защото и двамата му родители са били луди глави, а майка му, която имала опасно високо кръвно, била изключително избухлива: „…може би заради това развих тази студенина, за която става дума в цитата на Чийвър, тази ужасна студенина, която - гласът му звучи, сякаш самият Ъпдайк е уплашен от себе си - Чийвър, който беше изключително проницателен, е усетил". По-късно, когато го питам дали когато е пиел е проявявал склонност към флиртуване - той отказал алкохола заради приемането на лекарство за псориазиса си, - Ъпдайк отговаря: „Да. Вероятно. Но винаги съм бил от онзи тип пияници, които не губят контрол. Погледът ми не се размътваше и винаги оставаше студен и пресметлив."

Дали някой, който е бил толкова студен, би могъл да се измъчва от чувство за вина, когато е зарязал първата си съпруга Мери и четирите им деца? Нима едно каменно сърце би признало, че е търсило „в агония божествено успокоение", както той го е сторил някога? Дори сега, когато е, както сам се изразява, „съвсем одъртял", Ъпдайк продължава да твърди с болката на незараснала рана, че това е най-лошото нещо, което е извършил през живота си. Когато е видял децата си, заекването му - вербалната му стигма - се е завърнало. „Те не се оплакваха, казва Ъпдайк, не. Не бяха и съвсем невръстни. Най-малкото беше на десет, а най-голямото на осемнайсет и те стоически понесоха всичко. Просто аз се почувствах ужасно. Това е нещо, което баща ми никога не би сторил. Да, вярно е, че времето лекува раните, но вината, чувството за вина, остава.

От друга страна, трябва да схванеш цялостната картина. Бях човекът, който държеше картите и трябваше да взема решение. Мисля, че то беше… че не съсипа никого."

Ъпдайк твърди, че двамата с жена си са се карали доста и макар децата да са били стъписани от развода на родителите си, за тях той вероятно е бил по-доброто решение, отколкото да продължат да живеят в сянката на един лош брак. „Моите родители непрекъснато се караха. Майка ми все повтаряше, че ще се разведе и ще замине с мен за Тусон, Аризона." Колко ли годишен е бил, когато са го натоварили с тази информация? „Някъде между единайсет и дванайсет. Безумно, нали? Но тя само си говореше. За щастие нямаше средствата да го направи. Аз обичах моя град (Шилингтън, Пенсилвания), обичах баща си и се радвах, че двамата решиха да останат заедно."

В най-новата му история, публикувана в „Нюйоркър", се разказва за самия него и опита му да проумее „лепилото" на родителите си - любима дума на Ъпдайк, с която описва химията в една двойка - „и тяхното ухажване, за което майка ми се изказваше единствено иронично. Това е нещо много важно, нали? Какво накара тези двама души да се съберат заедно, защото иначе и мен нямаше да ме има."

Самата Линда Грейс Хойър, майката на Ъпдайк, винаги е искала да стане писателка; при това се отнасяла с ревност към успехите на сина си. Когато единственото й дете постига литературна слава, тя заявява, че предпочита това да се е случило с нея. След като Ъпдайк си извоюва име в „Нюйоркър", списанието публикува десет от нейните разкази, а два от романите й - „Обаяние" (Enchantment) и „Хищникът" (The Predator), също виждат бял свят, макар тя да умира малко след като вижда коректурите на втората си книга.

Като имам предвид високата му репутация на критик, аз се питам какво ли мисли Ъпдайк за творчеството на майка си и дали би изразил мнението си откровено. „Смятам, че беше доста добра. Пишеше чудесни писма. Вероятно от нея щеше да излезе по-добра писателка, ако не се бе стремила толкова упорито към това. Имаше нещо, което я възпираше и тя така и не успя да обуздае собствения си гняв - не проумяваше това, което го катализираше, - нещо, което една по-млада жена, една съвременна жена по-лесно би сторила. Посочвах грешките й, но тя не приемаше добре критиката. Окуражавах я, както това правеше и баща ми, и всички бяхме много щастливи, когато започнаха да я публикуват."

Ъпдайк е имал усещането, че майка му се чувства постоянно огорчена от начина, по който се е развил животът й. Дядото на писателя губи състоянието си по време на Голямата депресия, а баща му се прощава с работата си на търговски пътник. За да свържат двата края, майка му става продавачка в универсален магазин - което е приела доста болезнено, - а баща му започва да преподава математика в местното училище.

Ъпдайк наследява нейното чувство за превъзходство спрямо съучениците си, чиито бащи са били дребни търговци. „Бях много надут и суетен, въобразявах си, че съм дете на аристократи, откраднато от цигани", спомня си Ъпдайк. Той може да е разполагал със собствено пиано и да е взимал уроци по степ, но винаги е смятал, че семействата на съучениците му са по-добри от неговото. „Другите деца като че ли имаха повече пуловери от мен. А пуловерите бяха белег на състоятелност. Ако можеше да си позволиш да идваш на училище всеки ден с различен пуловер…"

Мери, сестрата на баща му, е тази, която подарява на племенника си абонамент за „Нюйоркър" на единайсетия му рожден ден. Първоначално той бил поразен, дори на тази ранна възраст, от карикатурите, защото най-ранната му абмиция била да стане карикатурист. „Леля Мери и мъжът й живееха в Гринич, Кънектикът, доста луксозно според моите представи. Пиеха коктейли и пушеха цигари и аз копнеех да се преместя в Гринич и да заживея като тях."

Дали пък майката на Ъпдайк не го е карала да гледа на баща си като на неудачник? „Да, да, мисля, че го правеше. Тя ме насърчаваше да гледам на него с нейните очи. У него имаше нещо, което я влудяваше. Тя беше червенокоса и имаше доста буен нрав… Винаги съм смятал, че той не правеше нищо нередно. Беше добър и мил, преподаваше в неделното училище и вършеше цял куп добрини."

Ъпдайк изпитва известна вина за това, че го е пресъздал в разказа „Моят баща на ръба на позора" (My Father on the Verge of Disgrace), но като дете винаги се е опасявал, че светът му ще се разпадне, че баща му ще бъде отведен в затвора, а майка му ще бъде изхвърлена на улицата с всичките им мебели. Той пише за неудобството да седиш в класната стая пред баща си (преподавал в същото училище - бел. ред.), който все не успявал да приучи учениците си на дисциплина: „Бях безпомощен свидетел, полузаслепен от нещо, което сега ми се струва мъгла от любов, у мен се трупаше жалост към него." Но разказът завършва с трогателно помилване: „Нищо освен смъртта не бе в състояние да го победи, а в спомените ми това никога няма да стане."

В увода към великолепното изданиe на „Евриман" на квартета за Заека (четирите книги бяха публикувани за първи път в един том чак през 1995) Ъпдайк пише, че Заека е „поместил моите тревоги и негодувания". Заека Ангстром е син на лютерански свещеник, който достига върха на житейския си път на 18 години като шампион по баскетбол; жени се прекалено млад (подобно на Ъпдайк, който сключва първия си брак на 21 години); бяга от отговорност, като последствията са трагични; влудяващо, плашещо бездеен в първите две книги; слабохарактерен скитник през живота, който запова да уляга едва в третата книга, когато наследява бизнеса на тъста си; невъздържан прелюбодеец с фатална слабост към полуготовата храна в последните си години… с две думи, това съвсем не е алтерегото, което бихте могли да очаквате от човек, който като дете е вярвал, че има аристократичен произход.

Чудесното в тези книги - първата от които е написана през 1959, а останалите в края на всяко следващо десетилетие - е, че Заека остарява със същото темпо, както и своя създател, че героите и техните съдби изглеждат абсолютно реални, колкото и сюрреалистични да ни се струват условията, в които живеят. И нещо повече, особено ако прочетете четирите книги наведнъж, ще откриете, че те притежават силата на голямата проза, а тя е да убеди читателя, че колкото и мрачен да изглежда животът, повечето от нас успяваме някак си да се оправим в тази каша и - ако имаме късмет - от време на време да изпитаме мимолетен проблясък на радост.

„Зайците" продължават да се множат, вече е трудно да се хване броят на всичките им издания въпреки дребнавите заяждания на някои критици, особено в Америка - където, колкото и странно да е, представата за чувствителността е по-йерархична, отколкото в Европа, - че Заека е пролетарий в прекалено голяма степен, за да чувства и вижда така изразително и красноречиво, както в романите.

Тези критики предполагат, че един харвардски възпитаник, който веднага след дипломирането си постъпва на работа в „Нюйоркър", не може да прозре вътрешния мир на един обикновен американец. „Е, може би в думите им има известна доза истина, но в своя защита трябва да кажа, че всички ние чувстваме, усещаме и знаем много неща, които не изразяваме, казва Ъпдайк, и писателят се опитва да излее всичко това в думи. Безспорно аз дарявам Заека с някои от най-интересните си мисли, с някои от най-проницателните си прозрения, защото не виждам причина да ги задържам в себе си, така както Шекспир не е запазвал красноречието си единствено за себе си. Опитваш се да огледаш всяко изречение и ако всичко в него ти се стори наред, продължаваш напред и понасяш критиките. Защото според мен, ако се престараеш и го направиш (Заека) ограничен и глупав, няма да увлечеш читателя…"

Ако Заека е въплътил тревогите и негодуванията на Ъпдайк, то Нелсън, синът на Ангстром, изглежда отражение на авторовото чувство за родителска вина. В Rabbit Redux, продължението на „Заеко, бягай" и може би най-мрачната книга в четирилогията, той описва Нелсън като страдащия, възмутен, но безпомощен наблюдател. Той е шокиран от каменното сърце на баща си, което му позволява да живее толкова егоцентрично, сякаш се наслаждава на божествена благодат. Препрочитам тези редове след интервюто и оставам поразена до каква степен те хармонират с думите, които си разменяме по време на разговора ни. „По-скоро Нелсън, твърди Ъпдайк, а не баща му е истинският герой на книгите: виждаш го за първи път като съвсем малко момче, преживяло една травма, сетне минават десет години и следва нова травма… нищо чудно, че нервите му са малко опънати." Когато питам Ъпдайк дали има директна емоционална връзка между това, което е вложил в Нелсън, и чувствата, които е изпитвал към собствените си синове, когато те са израствали, той признава съществуването й. „Чувствах се по-виновен - това е между нас… и вашите читатели, разбира се, дрезгаво добавя той, по отношение на момчетата. Не зная каква е причината. Шовинизъм, може би. Но в чувството ми на вина към изоставените деца момчетата ме разчувстваха повече. Мисля си, че момичетата разбират по-добре. Дали смятам, че те са по-силни?, пита се той. Не зная. Но двете момчета непрекъснато подхранваха чувство за вина и гняв."

„Може би е въпрос и на идентификация. Аз лесно откривам в тях малкото уязвимо момче, което някога бях, то не искаше родителите му да се разделят, а желаеше нещата да продължат постарому. Това искат децата. Те искат нещата да останат едни и същи до деня, в който престанат да бъдат деца и напуснат дома."

Дотолкова бях погълната от света на Заека, че намерих новелата Rabbit Remembered за малко разочароваща. Реших, че Ъпдайк е нарушил етикета, като ни е върнал във вселената на Хари, след като него отдавна го няма. Открих, че ми липсват начинът, по който той гледаше на живота; борбата му да докаже, че не всичко още е загубено; напразният стремеж да постави различните си желания под контрол. Не ми се стори редно да има решение, в което да не участва Заека. Почувствах се възмутен - от негово име - от това, че Джанис се омъжи за човека, когото той най-силно презираше.

Ъпдайк е изпитвал нуждата да даде щастлив завършек на историята - особено що се отнася до Нелсън. „Реших, че трябва да знаем какво се случва с детето на Рут. (В последната книга Хари е убеден, че има голяма дъщеря от жената, с която е живял, докато Джанис е била бременна с дъщерята, която загубват.) Да, така мислех. И предполагам, че всички са загрижени за Нелсън. В последната книга той бе един не особено успешно излекуван наркоман, пристрастен към кокаина, така че…" Затова Ъпдайк е направил някои промени, докато все още може да го стори.

Веднъж той бе споменал нещо за блаженството на писането… дали е възможно да се опише подобно състояние? „Това е усещането, че си написал едно уместно изречение, че си направил една уместна връзка, това е усещането, че започва да свири музика. И заедно с това усещането, че си описал добре нещо, което никога преди това не е било описвано с думи. Но за мен блаженството на писането е свързано и с блаженството на публикуването. Същността на това блаженство се крие в самата книга. Чувството, че си създал произведение на изкуството толкова добро, колкото си могъл - то, разбира се, не е съвършено, но ти си дал всичко от себе си. Да го видиш как заема своето място на този свят, да се увериш, че си създал нещо, което не го е имало преди - тук се крие блаженството."

Накрая се чудя дали, вече седемдесетгодишен, той все още се вълнува, когато види името си върху кориците на книгите. „Всъщност не го виждам достатъчно често. Непрекъснато виждам думи като Upside и Upstate… всички тези думи привличат погледа ми и аз си въобразявам, че става въпрос за мен, а то се оказва, че е поредната дума, която започва с главно U. Да, усмихва се сърдечно Ъпдайк, предполагам, че ми е приятно да виждам името си."


* Статията е публикувана в списание ЛИК през месец октомври 2002 под заглавието "Поверително и лично"

Още Ъпдайк?

Varieties of Religious Experience

The Atlantic | November 2002


Pygmalion by John Updike

The Atlantic | July 1981