Media Times Review    Google   
___









Изкуство
 февруари 2004

Фелини и Сименон – тайният диалог

по материали на френския печат
превод със съкращения - Андроника Мартонова


     В продължение на двадесет години кинаджията и писателят са разменяли по между си писма, преливащи от възхита и проницателност. Фелини и Сименон – те са толкова различни и същевременно толкова близки в кореспонденцията си. Споделяли са огорчения и надежди, страсти и отвращения. Разкривали са енигматичните си мисли за мистерията на творчеството и артистизма. И всичко това – без многобройни срещи. Точно обратното. Фелини и Сименон почти не се виждат и главно си пишат.
     Ако бе жив, най-бароковият италианец в киното Федерико Фелини щеше да стане на 84 години (роден на 20 януари 1920 в Римини и напуска света на светлините и сенките на 31 октомври 1993 в Рим). След него остава “фелиниева” епоха в киното, към която принадлежат филми като “Пътят”, “Сладък живот”, “8 и 1/2”, “Амаркорд”, “Джулиета и духовете” ... Преди години, по повод 80 годишнината от рождението му, френското издателство “Cahiers du cinema” издаде писмата му със Сименон. Представяме с голямо удоволствие част от тях.
 
     Противно на всички принципи в света на изкуството, където омразата, взаимното пречене, презирането и отричането са правило, Федерико Фелини и Жорж Сименон са се обичали, разбирали и подкрепяли един друг. И за техните взаимоотношения не им е било нужно общо произведение. Сименон никога не е писал за Фелини. Нито пък Фелини е пренасял Сименон на екрана. В цялостното им епистоларно, двадесетгодишно общуване, дори няма ред, в който да става въпрос да съвместна работят. Дори може би “абсолютният римлянин” (Фелини) и “мълчаливият човек от никъде” (Сименон), никога не биха били способни да се изслушат един друг, ако не бе дистанцията в пространството между тях. В писмата си режисьорът и писателят са като две чудовища, които се изследват отдалеч, наблюдават се от птичи поглед, изповядват се в безкрайни телеграми и се почитат толкова повече и повече, колкото все по-рядко се срещат. И така до 1977. Благодарение на журналистката Даниел Хейман бащата на Мегре посреща в лозанската си обител създателя на “Сладък живот”. Двата демиурзи се прегръщат за първи път.
     Естествено пределно ясно е, че всичко което е разделяло Фелини и Сименон като израз и стил, същевременно ги е привличало по дух. Колкото света на кинаджията е пищен, преливащ, толкова този на романиста е суров и минималистичен. И двамата творци са притежавали егоизма на големите майстори, силата да работят титанично. “Чувствам се най-жив когато работя” – често е признавал Фелини, но същото е могъл да каже и Сименон.. И двамата са таяли омраза към модерните времена, разбирали са невротичната страст на жените, изразявали са нестихващо любопитство към трудовете на Юнг, изпитвали са носталгия по детството и често са падали в плен на връщащата се потиснатост. И това си личи и днес от творбите им. Федерико Фелини и Жорж Сименон - всеки в своята си област, е познал славата приживе, но никога не лежал на лаврите й. Ето защо като най-характерна черта на тяхната кореспонденция е залегнало неспокойството. Една особена несвъртност, изградена върху съмнения, чувство за изоставеност и странен вик за помощ – противоречив в първосигналното си изтощение. Епистоларните взаимоотношения между Фелини и Сименон са донякъде терапевтични. Романистът поема ролята на по-големия брат, във всички случаи когато е трябвало да окуражи и насърчи режисьора (Сименон е по-възрастен с 17 години от Фелини), особено в критични моменти като появата на “Градът на жените”, страхът от реализацията на “Казанова”, неспирните сравнения в стила с великите художници – от Микеланджело до Ван Гог. От своя страна пък Федерико Фелини чете Сименон с “нестихващо, неизмеримо възхищение” до преклонна възраст. Искрено го нарича “Гений”, в момент когато писателят бива заклеймен от литературното съсловие на 70-те като жалък фабрикант на полицейски романи и преоткриването му закъснява значително.
     В тази спонтанна, импулсивна кореспонденция, понякога малко наивна в ентусиазма и възхищението си, Федерико Фелини и Жорж Сименон неволно показват, че са пораснали и станали велики без трикове, без да хитруват, без да лъжат. И най- важното: без да остареят.
 
     Carisimo Simenon, Mon cher Fellini *...
     (откъси)
 
     Чинциано, август 1976
     Мой мили Сименон,
     Бих искал да ви разкажа още нещо за да потвърдя, колко плодотворна бе за мен срещата с вашето въображение и творчество. Става въпрос за един малък сън, който сънувах преди около две години, точно преди да започна снимките на “Казанова”.
     Преминах през доста мрачен период. Бях притиснат до пълно омърсение от инерцията, тъпченето на едно място. Бях обезкуражен, изпитвах омраза към този филм и ужас от стаената в очакване сензация. Еднотипните нощи отминаваха напълно безполезни, сънувах несвързани безсмислици и през цялото време нещо тягостно ме дърпаше към поетите вече ангажименти. Питах се – какво общо имам аз с тоя Казанова? Познавам ли поне нещо от 18 век? Нали никога не съм понасял сладникаво - кичозните гравюри, белите перуки... И изобщо как ще заснема филм на език, който не е моя (б.пр.- английски). Към всичко това прибавям консултациите с адвокатите, километрите договори, които после се унищожаваха с цел да се приласкае поредния продуцент. Яростно избухвах срещу всеки дръзнал да ме разведри по някакъв начин.
     Чувствах се затворен, прикован и осъден да направя този филми – дълбоко чужд на моя темперамент, на моето въображение, и то с персонаж, който нито ми принадлежи, нито ми е симпатичен...
     Та значи – една нощ сънувам, че се събуждам от непрестанното тракане на пишеща машина. Май съм задрямал насред обширна градина, пропита от влажния аромат на рози. А навсякъде е пълно с цветя и различни растения с внушителни размери и едри, наситено зелени листа. И така – в центъра на една морава се извисява конструкция във формата на кула. оттам именно идват траканията на пишещата машина. Точно се приближавам и… настъпва пълна тишина. Повдигам се на пръсти и крадешком успявам да зърна малко кръгло прозорче. През него се вижда искрящо варосана стая, подобна на килия. А в нея – мъж, монах, който нещо прави. Но аз не мога да видя какво точно, защото е застанал с гръб към мен. Той е коленичил, заобиколен от дузина деца – сладки момиченца и момченца, които подскачат наоколо, смеят се, закачат се, дърпат сандалите си и коланчетата на абичките. Накрая мъжът се обръща. Ха, та това е Сименон с бяла брадичка!?. Веднага разбирам, че е дегизиран. Седя застинал, неспособен да дам каквото и да било обяснение, учуден и в същото време малко разочарован. И така до един прекрасен момент, в който чувам глас, който ми казва: “Фалшива е”. Естествено, че брадата е фалшива. Сименон да не е някакъв старец. Та той дори е по-млад, много по-млад от преди. “И какво прави сега?” – питам. Отговарят ми: “Рисува новия си роман. Виждаш ли, половината е вече готова. Това е прекрасен роман за Нептун”.
     Гласът се стапя изведнъж и този път аз наистина се събуждам. Добре де, не бих искал да се хвърлям в удобни обяснения (забравих да кажа, че по това време към мотивите за депресията ми стоеше и неприятния факт че попрехвърлих 55-те и неумолимо се хлъзгах към 60-те), но напрежението около неоспоримата реалност бе спаднало на следващата сутрин. Филмът ми се стори по-малко омразен и се захванах на работа. Направих го. Трудностите с английския език ли? Ами след като в моя сън Сименон е почнал дори да рисува романите си, защо пък аз да не мога да заснема филм не на родния си език.
     А що се отнася до това, че персонажът ми е чужд, за онази явна дистанция между мен и Казанова? Да, наистина беше ми странен и твърде далечен. Но същевременно някъде много, много дълбоко живееше в мен. Точно така както Нептун живее в морските бездни.
     Накратко, скъпи ми приятелю: Сименон – майсторът в живота и в творчеството – живееше в света на ониричната митология. И се превърна във вълшебник, само и само за да направи чудо.
     Простете за несвързаното дърдорене и ви благодаря от цялото си сърце, че го изтърпяхте.
     Успех.
Федерико Фелини
 
     Лозана, 18 август 1976
     Мой скъпи Фелини,
     За мен бе емоционален трус да получа писмото ви. Надявам се някой ден да се срещнем в Швейцария. Напълно разбирам реакцията ви да избягате от действителността. Всичко, което ми доверихте изключително ме трогна. Знаете ли, въпреки моите 63 години (Жорж Сименон е роден на 13 февруари 1903 в Лиеж, Белгия), се чувствам и възприемам като момче. От тази позиция ви казвам, че вие сте единственият, с когото имам толкова силни допирни точки в сферата на творчеството. Помъчих се да ви го кажа нескопосано в увода на писмото. Всъщност много бих искал да усетите колко сте ми близък, не само като творец (дума, която не обичам), а като човек и писател. Защото и двамата сме си останали, и такива ще бъдем и до сетния си дъх, едни големи деца подвластни на вътрешните си, често необясними, импулси. Или по скоро – ние следваме дадени правила, чиито изначален смисъл сме загубили. Последното важи дори повече за вас, защото моето детство е по-различно. В невръстните си години аз бях едно добре възпитано, кротко и мило момче, застанало на прага на срамежливостта. А вие - вие сте човек, който не може да се спре. Преди няколко години се опитах, тоест откакто вече не пиша романи (Сименон написва последния си роман в началото на февруари 1972 “Мегре и г-н Шарл"), да живея по вашия тертип. С вашата щура енергия. Но знаете ли какво се получи? Чувствах се като част от бясно стадо овце, преливащ от възторг, без да съумея да намеря златната среда.
     Сънят, който ми разказахте напомня на моите сънища. Но съм малко смутен от факта, че във вашите видения съм изиграл такава важна роля при реализирането на “Казанова”. Аз също познавам моментите на празнота. Стотици пъти в живота си съм се заричал, че повече няма да пиша. За щастие вие умеете да се възраждате. И колкото повече сте се почувствал на дъното, толкова по-нагоре сте успял да изплувате. Без преднамерено да се закачам с критиците и аналитиците, мисля че този процес е съвсем естествен. Случвало се е многократно на хора като Микеланджело или Да Винчи.
     Възхищавам ви се още от първите ви филми. Адмирирам и се прекланям пред силата ви успешно да се отърсите от всички противоречия, табута и правила. В днешния свят на киното вие сте неповторим и много добре го съзнавате. Нямате равностойни колеги, налагащи ви чувство за изолираност и недоверие в самия себе си. Продължавайте, скъпи ми Фелини, да ни дарявате с шедьоври, напук на ветровете, приливите и отливите. Вървете напред с дълбоката си интуиция, докато другите фабрикуват филми по калъп.
     Надявам се да се срещнем. Със сърцето си ви чувствам като брат. И като брат прегръщам вас и Джулиета (Джулиета Мазина е родена през 1921, съпруга е на Фелини от 1943 и почива седем месеца след него но 23 март 1994 в Рим.)
     Привързан както към произведенията ви, така и към вас
Жорж Сименон
 
     Лозана, 9 ноември 1976
     Скъпи Фелини, братко,
     Може би трябваше да напиша “сине”, имайки предвид разликата в годините. Но вие много добре разбирате смисъла, в който употребявам именно “братко”. Точно към двама души се обръщам така. Единият от тях е по-възрастен от мен – става въпрос за Жан Реноар, когото познавам отпреди 1930 година. Това бе време, когато киното се бореше с името на авангарда, а нас често ни откарваха в участъка. Позволявам си да направя този паралел между вас и Жан Реноар, защото и в двата случая съм териториално отдалечен и от двама ви. Реноар от доста години живее в Калифорния. Никога обаче не бих си и помислил, че подобна дистанция може да има в отношенията ни. (Жан Реноар е първият режисьор, екранизирал Сименон).
     Между вас и мен съществува особена връзка, която силно ме вълнува, и в която вярвам искрено. И двамата преследваме една и съща цел, макар и в различните форми на изкуството: опитваме се да познаваме по-интимно човека. (Да не кажа и по-силни думи като търсене на човещината). Вие сте като мен – мисля че вече ви го казах – инстинктивен тип. Неволно запечатаното в детството и придобитите несъзнателни впечатления от сегашния ви живот ви дават сила. Сила, която прави произведенията ви универсални. В малко по-незначителна степен същото важи и за мен. Както и за целия живот на Жан Реноар.
     Ние сме като някакви гъби, които вдишват живота без да знаят какво ще издишат, какво ще трансформират. Ние не познаваме алхимичните процеси, които се извършват вътре в нас. И в това ни е магията. Вие сте най-великият от трима ни. Но от опит знам, че това едновременно измъчва, обезкуражава. Но и дава пълно удовлетворение и облекчение.
     Благодаря ви за хубавото писмо от 30 октомври. Чувствам ви крайно близък, въпреки разстоянията. Присъединявам се към вярата, че случайността ще ни събере. Изказвам възхищението си към Джулиета, която ви помага да издържите тежкото бреме на нестихващото творчество.
Ваш верен
Жорж Сименон
 
     Рим, 20 декември 1978
     Мили Сименон,
     [...] А аз какво правих през цялото това време ли? Заснех един кратък филм. Казва се “Репетиция на оркестър”. В него исках да предам атмосферата, притесненията, търсенията, грешките на група музиканти. Исках по-скоро да достигна до онзи момент на възпроизвеждането на една чудна хармония, отколкото до тривиалното музикално изпълнение. Естествено освен изпълнители, във филма има и един диригент, който схваща в сложната диалектика на взаимоотношенията следния факт: редовото музикантско общество е отдавна умъртвено, непознато, отхвърлено и забравено.
     В този малък филм, естествено, се случват и други неща, които не съм ги сложил преднамерено. Дори не съм ги и искал. В тях се крият други идеи и означения. Това е онази “символика”, която отприщва разгорещените полемики, допълнително подхранвани от политици, министри, журналисти, социолози, синдикалисти и властоимащи. Създадох една суматоха, за която не бях подготвен, която ме дезориентира и плаши. Спрях да хвърча из облаците и кацнах на земята – тук, в Чинечита, където се захванах с подготовката на “Градът на жените”. Това е филм, който от миналата година бе вече пуснат в движение, и който ще бъде завършен около Коледа.
     Знаете ли – опитвам се без особено старание да се върна пак в “Града на жените”. Какъв особен филм. Толкова е странни неща ми се случиха с него. За първи път се почувствах така инертен, празен, сякаш съм в чужд проект, който трябва да реализирам. И в същото време, самият филм ми показа, че е безразличен и неприемлив, забулен в димна завеса. Ние не се харесвахме. Избягвахме да се срещаме. Чакайки в студиото, строейки декорите, екипът ден след ден вдигаше обичайния градус на работата. Всички освен мен. Изпитвах непоклатимото усещане, че се занимавам с нещо друго. Обзе ме равнодушието на безотговорното спокойствие. Все едно си давам сметка за нещата, ама от името на някой друг. Някой друг, който ще подреди и сложи всичко на мястото си щом дойде. Ще прояви мигновена решителност и ще отсече “Филмът няма да се снима!”. Това бе някой, на когото се надявах и когото очаквах.
     Както и да е. Единственото, което изпитвам сблъсквайки се с цялата тази история е любопитството да узная как ще свърши. И кой ще направи филма. Аз със сигурност няма да съм. Спирам до тук. Не бих искал да ви отегчавам с моите обичайни вайкания.
     За Коледните празници с Джулиета ще отскочим до Цюрих. Използвайки случая ще наминем да ви видим и ще останем за малко във вашата компания. Предайте поздрав на Тереза. Прегръщам ви сърдечно, мой вечни приятелю:
Ваш Федерико Фелини
 
     Лозана, 24 ноември 1980
     Мой скъпи, велики приятелю Фелини,
     Най-после успях да видя “Градът на жените”. Аз и Тереза излязохме от прожекцията напълно зашеметени, с клатушкаща се походка на пияници. Не бих посмял да анализирам собствените си емоции, а още по-малко – вашия филм. Оставам тази грижа на силовите критици, които от както съществуват гениите се пънат да ги обясняват. Какво от това, че научната общност откри, че Реноар е нарисувал прекрасните си платна и постигнала такива ефекти поради аномалия в зрението.
     Никога не сте отивал толкова надалеч със свое произведение. Никога не сте бил толкова силен. И дума не може да става пък за т. нар ви колеги режисьори. Ако трябва да дам определение на понятието “Гений”, ще кажа, че това е човек като всички останали. Само че притежаващ застрашителна чувствителност и ясно съзнаващ как да я изразява. Питам се как в продължение на толкова месеци, във вихъра на всевъзможни трудности, успяхте да донесете товара на тази творба. За мен това е мистерията на всички създатели, чиито тълкуватели говорят само глупости. Особено когато се отнася до Джото, династията Брюгел, Ван Гог и други от този ранг. Те са направили същото, което вие – разбивате общоприетите представи.
     Винаги ви се възхищавам. Този път думите не са достатъчно силни, но уви други няма.
     Написах по-горе “велики приятелю”. Имам желание да добавя: “Неповторимият Фелини, който удари в земята всички ни и ни даде добър урок”.
     С най-горещи приятелски чувства към вас и Джулиета.
Ваш верен Жорж Сименон
 
     Рим, 3 декември 1980
     Мили Сименон,
     Бе истинско удоволствие примесено с усилие да разбера писмото ви. Видя ми се дълго, но всяка дума излъчваше симпатия, почит към мен и работата ми. Изхождайки от неясния аспект на фразите, бих добавил, че усещането е все едно да откриеш заровено под земята съкровище. Извинете за баналния образ, но щастието и признателността, която изпитвам са чистосърдечни и съвсем семпли.
     Верни ми приятелю, вие сте наистина велик и безпределен. Вие сте огромна утеха за такъв като мене, който винаги се чувства виновен, притеснен, прави всичко скришом и крадешком, и е пълен с предразсъдъци.
     Наистина, кой може да знае защо винаги се изплъзва това, което работя? Не че го презирам, но след всичко, не искам да имам нищо общо с него, отказвам да разбера мотива на доволството. Много по-добре би било да започна нещо ново, отколкото да се опитвам да обяснявам странното си поведение. Когато ви разказвам всички тези неща се пречиствам, тъй като подобни усещания не са ви чужди.
     Много бих искал да ви пиша на ръка, но съм отвикнал. Какъв невероятен опит сте добил ползвайки дълги години перото пред пишещата машина. С перо или молив мога единствено да драскам малките си порнографски рисунки, да рисувам преливащи от сексапил жени, или пък да скицирам миниатюрни пейзажчета. Но ако трябва да изпиша една единствена линия ръката ми спира и не може да продължи. Така че – простете ми, че ви пиша на машина, но за мен френския е новост. Благодаря на прекрасната си секретарка (Лилиана Бети), която е винаги до мен и ми помага. Тя ви праща поздрави и да знаете изчита всичките ви книги. Малко се дразня, защото не ми вярва, че сме приятели. Правилно ли пише на френски? Бих ли могъл да и имам доверие?
     С най-дълбоки приятелски чувства, с надежда, че ще се видим скоро
Ваш Федерико Фелини
 
     Лозана, 15 юли 1985
     Мой скъпи Фелини,
     Помолиха ме да прибавя моя нищожен глас към множеството официалности в Линкълн Център, в Ню Йорк (на 10 юни 1985г. в Линкълн център е организирана гала вечер в чест на Федерико Фелини, а същата година през септември той получава “Златен лъв” на фестивала във Венеция за цялостно творчество). Трябваше да употребя една твърде обширна и същевременно твърде конкретна дума, що се отнася до повечето хора. По мое скромно мнение, ако някой ми кажа “Посочете един истински творец” (ето я думата), ще отговоря без колебание “Вижте Фелини!”.
     Ти си първообразът за творец. Ти никога не си имитирал никого. Не си следвал ничий модел. Не си екранизирал никой писател, поет или редови сценарист. Още по-малко пък си следвал доброжелателните съвети на продуцентите или пък си се съобразявал с капризните вкусове на публиката. Твоите филми са различни, те са личен отговор на тревогите и мъките ти. Филмите ти са образ на уловения миг. Ти даваш израз на всичко, което излиза от теб. Творецът никога не е спокоен човек. Самият ти, сигурен съм в това, не знаеш накъде ще те понесат поривите. Ето защо в моите очи ти си великият първообраз за останалите. Творецът никога не се насища.
     Съгласен ли си с мен или може би се лъжа? Вярвай в мъдростта на възрастта ми и безрезервното ми възхищение спрямо теб. Проправям си път сред тълпата, която те обгражда, за да те прегърна братски.
Жорж Сименон
 
     Рим, 31 декември 1986
     Мили Сименон,
     С огромно закъснение получих телеграмата с благопожеланията (сигурно в 1800 година вестоносците са били по-бързи).
     Почувствах се щастлив, но в същото време изпитах угризение, че отдавна не съм ти писал. А между впрочем подържах контакта с теб само във въображението си и емоциите си. И вероятно в съзнанието си вече съм написал няколко книги за теб.
     Прочетох “Човекът, който гледаше отминаващите влакове”. Не я знаех. Намирам я за много добра. Браво, велики Сименон, не спираш да ме изненадваш и да ми бъдеш такъв стимул. Помагаш ми да овладея съмненията си и да продължа да снимам. Благодарение на теб приемам с пламенна радост нещата такива, каквито са. Завърших друг малък филм “Интервю”. Бих искал да ти разкажа за него, но това ще направя в следващото писмо.
     Прегръщам те, скъпи приятелю. Приеми най-добрите благопожелания от Джулиета за теб и Тереза.
     Братски, твой приятел
Федерико Фелини
 
Copyright © Андроника Мартонова
 
статията е свободна за препечатване при следните условия>>>

MTR архив:
Солженицин навърши 85 на 11 декември. Това е неговата възраст. Възраст на патриарх, на гръмогласен старозаветен пророк с бърз развълнуван говор, с гневни модулации в гласа, умен, недоверчив, отмъстителен. Човек, чиито думи и дела идват по внушение отгоре. Авторитарен старец, точно знаещ, как трябва да се живее и устройва, кой е виновен и защо по дяволите сме заедно от двеста години.
Иля Милщейн

“Европейската идентичност” най-ясно се изразява във филмите – много по-добре, отколкото при другите изкуства в техните национални варианти. Само европейското кино днес, в епохата на електронните образи, на сателитните и кабелните комуникации, е запазило достойнството и морала си сред дивата какафония на образите и може да задържи лавината, която се спуска отгоре ни.
Вим Вендерс

По негово собствено мнение, както и по мнението на хора, които са го познавали, Оруел е бил странна и трудна личност - човек с малцина приятели, който е гледал с недоверие на чужденците и е живеел с усещането, че винаги има право.
Глен Франкел

Кристофър Хитчинс, автор на Why Orwell Matters, рисува Джордж Оруел като свободомислещ човек, изправен пред неприятните истини
Интервю на Елизабет Уосърман от Atlantic Monthly

Луис Оупънхайм