Media Times Review    Google   
___









Преглед
 февруари 2004

Руска рулетка:
Преклонението пред вождовете на Изтока има традиция на Запад
Андре Глюксман*, Die Welt
     За какво мечтая? За това добрите хора, наивниците, всезнайковците, които винаги се смятат за по-хитри от действителността, накратко всички хора на Запад да се откажат от своята руска мечта. Да си разтъркат очите и престанат да си представят Русия, такава каквато биха искали тя да бъде, съответваща на техните утопии или интереси. Да я видят най-после каквато е – дълбоко проблематична и често пъти твърде обезпокояваща. Либерали и антиглобалисти, атлантици или антиамериканисти, повечето политактивисти, коментатори и професионални политици са като хипнотизирани от Путин. Джордж Буш погледна дълбоко в сините му очи и потъна в тях. Берлускони го оневини за кланетата, за изтезанията, за изравнените със земята градове в Чечения – всичко било само слухове, кълне се той. Ширак приема човека на КГБ в своя "лагер на мира": Париж-Берлин-Moсква, опъва червената пътека пред краката на убиеца и тръби, че Москва галопира в "предната редица на демокрациите".
     При това личното очарование на кремълският вожд далеч не играе главната роля. От три столетия западният елит се упоява и омайва от руската мистерия. Омотан в собствените си фикции, той крачи от фиаско към фиаско. Достатъчно бе Петър Велики да приветства Лайбниц и да го покани в своите палати, за да започне Френската Академия да плете венци пред "Царя обновител". Парижките салони не останаха по-назад. Пръв Волтер без излишни скрупули закади тамян на царя, убил баща си и инквизирал до смърт любимия си наследник. Единствен Дидро пожертва време и усилия да посети земите на "Семирамидата на Севера" и стигна до извода, че в резултат на нагайката и робството, империята на Катерина Велика е била изгнила още преди да започне да се въздига.
     През следващото столетие в мечтанията се включиха граждани и велможи, Париж започна да инвестира в чудодейните "руски облигации", от което джобовете се изпразниха със светкавична бързина и всички останаха със зяпнала уста. През ХХ век целият свят затананика същата скучна песен начело с «ангажираните» интелектуалци, активистите от низините и от върховете. Презрените парии и разочарованите от небесата пожертваха здравия си разум, своята смелост и своя морал, но преди всичко много и много милиони човешки животи в угода на "слънцето от изток". В същия капан попаднаха дори най-предпазливите от мислещите и имащите. Така очарователният "чичо Джо" можа да отхапе в Ялта без срам и скрупули половината на вече сталинизираната Европа.
     Още с падането на Берлинската стена и сгромолясването на Съветската империя западната мания се развихри с нова сила. На кремълския вожд му се позволяваше на доверие всичко, също и на семейството му и даже на мафиотските кланове, които се обогатяваха за сметка на руската икономика и оплячкосаха в своя полза раждащата се демокрация, твърде слаба за да може да се съпротивява. Световните лидери обсипваха със затворени очи сменящите се един друг екипи в Кремъл с комплименти и кредити. Носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц писа в книгата си "La grande desillusion": "Световната банка и Международният валутен фонд се бяха обявили категорично срещу всякакви заеми за корумпирани държави, но това бе само фасадата. В действителност се мереше с два аршина. Докато държави без стратегическо значение като Кения бяха лишени от каквито и да било кредити, Русия, в която корупцията се шири с несравнимо по-голяма сила, не престана да получава финансова помощ. Когато на МВФ му бе напомнена неприятната действителност, че милиардите долари, които той предоставя на Русия, се появяват само след дни в лични кипърски и швейцарски сметки, той заяви, че това не са неговите долари. Някой каза, че Международният валутен фонд можеше да ги улесни още повече, като превежда парите направо на кипърските и швейцарските сметки."
     Путин, новият силен човек, въобще не се зае да разчиства авгиевите обори на Елцин, а само преразпредели привилегиите през четирите години на все по-неограничената си власт. Падат главите на олигарсите Гусински, Березовски, Ходорковски, но разделянето на плячката продължава. Нови и нови плячкаджии изникват край това безкрайно пиршество на клановете. Корумпирани чиновници и полицаи се присъединяват в отвратително пъстрото “капиталистическо” сталинистко блато. Тонизирани от високите цени на нефтаq владетелите на новата Русия живеят за сметка на тлъстите маржове в този бизнес, докато мнозинството остава завинаги да гази в посткомунистическата мизерия и разполага с едно единствено право – да свежда поглед и да величае своя господар. А замечталият се Запад вече празнува появата на една нова Саудитска Арабия, по-надеждна от досегашната и гарантираща от Кавказ до Сибир сигурни и стабилни източници на енергия за цялата планета.
     Новото евразийско Елдорадо буди големи мераци. От години Проди и неговата Брюкселска комисия неуморно повтарят и агитират да се инвестира в сибирски сондажи и тръбопроводи. Частните фирми все още се колебаят и се опитват да проучват рисковете и неизвестностите. Официална Европа обаче продължава да прокарва своята линия. Какво значение имат някакви си човешки права, свобода на мнението, произволни укази, непредвидимо боричкане за власт в кремълските коридори. Нали всичко се върши в полза на модернизацията на европейския хинтерланд! Напред към енергийно, стратегическо и ядрено партньорство! Това вече е решено от руската Дума, германската атомна промишленост откликна с готовност, а и Зелените дадоха своето съгласие: досадните ядрени отпадъци повече няма да предизвикват масови демонстрации, няма да се атакуват техните транспорти, няма да има истерични сцени на германо-френската граница. Напротив, радиоактивните отпадъци ще бъдат съхранявани зад Урал под строгия надзор на една, да се надяваме, ефикасна полицейска държава. Сигурността задължава! Нашето здраве го изисква, а пък руските деца нека си гинат!
     Само без сантименталности. За подправка към мечтите се добавя и доза неоколониализъм: изостаналият хинтерланд ще доставя своите богати природни залежи, ще консумира европейски стоки и ще се присъедини към еврозоната. Германия отново ще се отдаде на "Дранг нах Остен", този път в сферата на промишлеността; Франция ще провежда, разбира се в чисто духовен план, наполеонски походи към Русия, а Западна Европа ще присъедини без бой Третия свят на Изток от своите граници. Търговският интерес диктува невиждана надпревара по раболепно преклонение. Разтапящ се от любезност Ширак съпровожда Путин до самолета му, Берлускони отваря за него своите вили, Буш го приема в ранчото си, Блеър при кралицата си, а Шрьодер го кани в своя ваканционен курорт. Володя пълни торбичката и си мисли, че всичко му е разрешено. Западът-будала го е коронясъл за Цар.
     Но защо трябва да се безпокоим? Под нагайката на най-новия просветен деспот на руснаците им обещават за пореден път ускорена модернизация. Правовата държава и личните свободи ще последват както винаги по-късно, в далечното бъдеще. Отляво цари неизтребимата вяра в прогреса, отдясно вярата в либералната икономика. Всички заявяват, че развитието има само една посока и че рано или късно всички общества ще настигнат челната група на благоденстващите демокрации. Толкова оптимизъм силно напомня за XIX век и за "Бел епок", на онова блажено време, в което се е смятало, че развитието на железницата и на борсата от една страна и прогресът на солидарността и на образованието от друга ще доведат автоматично до епоха на мир и щастие за всички. Равносметката: две световни войни, две тоталитарни държави, няколко фашизма, един геноцид, Освиенцим, Колима...
     Нито натрупаният опит, нито съпротивата на фактите, могат да разбудят лутащата се като сомнамбул Европа, която отново се готви да се отправи на път към митологичната Китера зад Урал.
     Време е най-после да се събудим. Войниците, които ограбват, изнасилват и избиват цивилни в Чечения няма след завръщането си бързо да се превърнат в нормални граждани. Затъпялото след 70 години комунизъм и разочаровано от последвалите грешки население продължава да се тътри парализирано от отчаяние. Елитът, обучен в условията на тоталитаризма и загубил всяка ориентация, затъва в нихилизъм без ограничения и табута. От властта на Съветите извеждат два пътя: пътят на Хавел и пътят на Милошевич. Пътят на мъчителното, осеяно с пречки и следователно бавно демократизиране. И по-краткият, по-войнствен и страшен, дори терористичен път на авторитарната реставрация. Когато тайната полиция, армията и членовете на номенклатурата си поделят Кремъл, тогава някой Милошевич ще може лесно да заграби всичко.
     Всеки път когато Западът безразсъдно е залагал на руското чудо, той се е спъвал и е падал в черната яма. Този, който постоянно си въобразява неща, изпада неминуемо в делириум, а сънят на разума ражда чудовища. Като дава на поредния кремълски господар и на методите му пълна свобода на действие, Европа си устройва местенце на ръба на пропастта, като при това помага тя да стане още по-дълбока. Все още не е необратимо късно, но нашите политически лидери са на погрешен път.
     Нека противопоставим на тяхната една друга мечта. Аз мечтая за друга Русия. Не за онази от Петър Велики до Путин, с върволицата царе и комунистически генерални секретари между тях. Властващата каста отнема на Запада единствените му инструменти на въздействие, не допуска правовата държава и такива правила на играта, които единствено биха позволили контролирането на властта. "Диктатура на закона", неограничена от общественото мнение и от средствата за масова информация, поражда нихилистично общество, което се владее от корупция, частни и публични мафии, от духа на "спецназа", от депресията и от доброволното подчинение на мнозинството. Това Солженицин наричаше "психология на подчинението" а Ана Политковска определя днес като "руски позор".
     Аз мечтая за Русия, която добавя към своята модернизация гражданско съзнание и граждански права, първо европейските, а после и универсалните човешки права. Мечтая за една Русия, която е напълно възможна, и която беше на прага да се осъществи в началото на ХХ век. Литературата, музиката, танцът, театърът, изобразителното изкуство, математиката, лингвистиката, философията, просвещението от Санкт Петербург, Одеса и Москва озаряваха целия континент. Без Първата световна война и катастрофата на болшевишката революция Европа на ХХ век щеше да е друга благодарение и на руската култура. Онази Русия на просвещението, на изкуството и на човешките права, богата с наследството на Пушкин, Лермонтов, Чехов, Толстой и Достоевски, прозира и днес под черупката на възстановената автократия. Ние на Запад трябва да поемем грижата за оцеляването на тази неизпълнена надежда.
     Мечта срещу мечта. Намираме се на кръстопът.
 
     * Андре Глюксман, един от най-независимите и граждански ангажирани интелектуалци в Европа е роден през 1937 г. в семейството на немски евреи в Булон. Той е водещата фигура на "Новите философи " във Франция, които станаха известни с фундаменталния си анализ на тоталитаризма. В Германия Глюксман е популярен преди всичко като критик на пацифисткото движение. През последното десетилетие неговият глас непрестанно напомня на света за сръбските зверства в Босна и Косово и с особена сила за руския геноцид срещу народа на Чечения. 
 
Преведе Милен Радев
* Статията е публикувана в