Media Times Review    Google   
___









Хора и идеи
 февруари 2004

Физиократите

Цончо Цончев

Този текст е част от студията
"Свобода и капитализъм в епохата на западно-европейския меркантилизъм"

   

В тази последна част от главата, посветена на “меркантилната система”, ние ще разгледаме идеите, носени от една изключително популярна група мислители, може би първата икономическа школа. Това са френските физиократи. Препоръките и принципите на тези мислители не са загубили своето значение и до днес, макар да не липсват периоди в историята, когато тяхното влияние, качества и интелектуални (теоретични) аргументи са напълно забравяни, а в отделни случаи презрително отхвърляни като проява на “мистични нелепости”. Всъщност, за да бъда точен, трябва да кажа, че много от проблемите, имащи нещо общо с либерализацията на пазара и намаляването на данъците, са естествено близки до идеите на физиократите и ако дискусиите върху тези въпроси загубят някога своята актуалност, което ми се струва малко вероятно, то тогава можем да твърдим, че и споменът за френските économistes, [1] също ще бъде ненужен.

            Физиократите са група мислители, която стои извън рамките на времето, което сме си поставили за цел да изследваме. Те са икономическа школа (често пъти наричана секта [2] ) от средата на ХVІІІ век. Решението ми да ги включа в изложението е продиктувано от факта, че това е първата обединена и сравнително силна [3] интелектуална реакция към меркантилната теоретична традиция и система на управление. Следващите страници обаче няма да бъдат ода на възхвала към тях, въпреки че са защитници на свободата и че имат не малък дял в популяризирането и дори бих казал раждането на по-късните класически либерални идеи. [4] Те има за какво да бъдат хвалени, но и има защо да бъдат критикувани. Две мнения, според мен, са особено валидни за тях. Едното е на Адам Смит, който казва в Богатството на народите, че “въпреки цялото им несъвършенство, те вероятно са най-близкото приближаване до истината, която някога (до времето на Смит) е писана върху предмета на политическата икономия” [5] , а другото на Галиани, който казва, че тяхната “свободна търговия”, техният космополитизъм, земеделска и данъчна система, просто са невъзможни под деспотично управление, следователно невъзможни във Франция и в по-голямата част от света през онова време (а и по-късно). [6]

Впрочем техният “утопизъм” и несъвършенство се забелязва не само от враговете и опонентите им, но и от по-късните им симпатизанти. Заради това, че се опитват да комбинират в своята икономическа и социално-политическа теория един очевиден антагонизъм - “просветния деспотизъм” със “свободната търговия”, те, може би парадоксално, се спасяват от за някои най-лошото, а за други най-доброто бъдеще, което може да има една социална теория – превръщането й в могъща интелектуална система, в един от абсолютите, в един от изразителите на крайната истина; спасява ги от съдбата на малката и дисциплинирана секта, превърнала се в широко “религиозно” течение. Големият недостатък в тяхната социална и икономическа теория е наличието на очевидни противоречия, дори абсурди. Но тези несъвършенства имат и своето преимущество. Физиократите не печелят слепи поддръжници, не се превръщат в нищо повече от временна мода, но наред с това раждат идеи и принципи, които им осигуряват достойно място в интелектуалната история на човечеството. Днес мнозина икономисти с право ги наричат “създателите” на френската политическа икономия. 

Както казахме, състоянието на Франция, на френския народ, половин век след управлението на Колбер и Луи ХІV, е повече от лошо. Читателят може да получи ясна представа за тези тежки времена, ако прочете The Ancient Regime. The Origins of Contemporary France (L’Ancien Régime) на Иполит Тен и по-точно книга пета, озаглавена “Народът”, която цитирахме вече в някои от бележките под линия. Причините за мизерията и изоставането на Франция в сравнение с развитието на Англия, разбира се, са комплексни. Не могат да бъдат изброени и анализирани всички, но можем да обобщим изводите, до които вече стигнахме. Богатата на плодородни земи и въобще на природни дадености – реки, морета, равнини, пасища, обширни територии и пр. - богатата на индустрии, градове и хора Франция, стига до жалкото състояние на страна с бедстващо и потиснато население главно заради няколко описани дотук фактора: политическите и религиозните борби между краля и феодалните елити, надмощието на краля и концентрацията на власт в неговите ръце, използването на тази власт за преследване на неразумни външно-политически цели и за подчиняване и обвързване на цялото общество в системата на кралската институция, произтичащата от насилието и централизацията морална и политическа деградация, изкривяването на естественото развитие на френската икономика, заради грубите и погрешни намеси на централната административна власт.

В The National System of Political Economy Фридрих Лист пише: “Големите начинания на Колбер биха успели, ако не беше отмяната на Нантския едикт, любовта към разкоша и погрешните амбиции на Луи ХІV, покварата и екстравагантността на неговите наследници, захапали напъпилите семена, които Колбер пося. Ако следователно във Франция бяха израснали богатите манифактури и търговските интереси, ако богатството на огромната собственост на френското духовенство бе дадено на обществото, ако тези събития имаха за резултат формирането на силна долна камара на Парламента под чието влияние феодалната аристокрация би се реформирала, то системата на физиократите едва ли би видяла бял свят. Тази система бе предизвикана от съществуващите обстоятелства във Франция.” [7] Или, според Лист, умът, волята и авторитета на Колбер биха донесли богатства и слава на френския народ, а физиократите въобще не биха се появили, ако френската социална и политическа система не бе толкова неефективна и порочна. [8]   Да, но ако политическата система във Франция бе по-демократична, вероятно не само физиократите нямаше да се появят, но и геният на самия Колбер би останал скрит за света.

                Както казахме в параграф І.3.2. във френският меркантилизъм не се забелязват почти никакви зародиши на либерализъм и поради тази му особеност либералните идеи във Франция се раждат като негова опозиция, а не като разклонение или нюанс в основното течение, който по-късно ще се превърне в самостоятелна традиция и практика, както се случва в Англия. Физиократите се появяват като реакция на “меркантилната” система на френския абсолютизъм. И понеже самите те са част от тази среда или система - мнозина от тях са дворцови фаворити, лидерът им Кене е близък приятел, лекар и довереник на влиятелната мадам Помпадур, а другите поддържат приятелски отношения с аристокрацията и двора или самите те са благородници и висши духовници – тази реакция или опозиция се оказва прекалено неуверена, поставяйки наред с идеала на свободната търговия и разумното управление идеала за едрия земевладелец и просветения монарх. Нека разгледаме тяхната “система” [9] и да видим с какво тя противостои на меркантилните идеи и практики, къде са пропуските й и как тази система се свързва с идеите за свободата и развитието на капитализма.

            Физиократите са неделима част от френското Просвещение на ХVІІІ век и като част от това интелектуално пробуждане, дължат своята поява на две главни причини – едната, както казахме, е кризата на абсолютната монархия и свързаните с нея бедствия, а другата, напредъкът и растящото благоденствие на съседна Англия и примера на нейното политическо устройство, социална философия и стопански практики. В средата на осемнадесети век, можем да кажем благодарение на тези две основни причини, Монтескьо написва “За духа на законите” (1748), започва издаването на Encyclopedie на Дидро и Даламбер [10] (1751-1765), появяват се творбите на Волтер и Русо, през 1751 година за интендант по търговията е назначен Гурне (поддръжник на свободната търговия и ниските данъци), който превежда текстовете на английските икономисти Чайлд, Кълпепър и др. и оказва силно влияние върху физиократите, особено върху Тюрго, появяват се есетата на Хюм на френски, четат се книгите на Лок и т.н. Но и преди тази ярка интелектуална реакция от средата на века, съществува и по-ранна опозиция, която носи у себе си общите идеи на Просвещението, както и тези, с които физиократите по-късно ще станат известни. Например за техен предшественик може да бъде разглеждана по-старата интелектуална традиция на конституционализма и християнския хуманизъм (един от неговите най-известни носители е споменатият вече херцог Сюли [11] ), както и една поредица от личности, живели във Франция през втората половина на ХVІІ век и началото на ХVІІІ век: Ла Бриер, архиепископ Фенелон, [12] Боагилбер, маршал Вобан, [13] абат Alary и членовете на неговия Club de l’Entresol на площад Вендом, [14] Сен Пиер и т.н. Поради липса на място ние няма да се спираме върху всяко едно от тези имена, но трябва специално да отбележим името на Боагилбер [15] , когото физиократите открито наричат свой “предшественик”. В неговите идеи се съдържат почти всички главни елементи на тяхната система – земеделието като първоизточник на богатството, “естественият кръговрат” на стоките и доходите, свободата на търговията със зърно, убеждението, че високите данъци унищожават земеделското производство и нарушават функционирането на цялата икономика и т.н.

Преди школата да “възникне” има един автор, който не е “физиократ”, но почти винаги е поставян от историците и икономистите в компанията на физиократите. Това е Ричард Кантилън (или Ришар Кантийон). Кантилън (1680 - 1734) е ирландец по произход, част от живота си прекарва в Париж, където първоначално търгува с вино, коприна и мед (металът), а по-късно, между 1716-1720, се насочва към банковото дело. Предполага се, че неговото Essay on the Nature of Trade in General, [16]   което по думите на Хенри Хигс “съдържа цялата теория на Икономическите таблици” [17] , е написано по време на честите му пътувания от Лондон до Париж в периода между 1729-1733 година. Идеите на самия Кантилън, съдържащи се в това важно за физиократите произведение [18] , лесно могат да ни доведат до Уилям Пети. По този повод Шумпетер ни съветва да “разберем и удържим в съзнанието си редицата: Пети- Кантилън – Кене.” [19]

Каква е най-общо връзката между Кантилън и физиократите? Тя е очевидна. И Кантилън, и физиократите, гледат 1) на земята като на “суровият материал”, от който идва богатството и 2) на земевладелецът като на най-важния член на обществото, тъй като всички останали жители зависят от него. Както виждаме, тези две идеи са съвсем противоположни на описваната до тук меркантилна “идеология”. Авторите от така наречената меркантилна традиция смятаха, че продажбата на манифактурни или луксозни стоки ще донесе богатство на нацията, а самото богатство, най-общо или в края на краищата бе разбирано от тях като пари или скъпоценни метали. Кантилън отговоря на това разбиране с тезата, че човешкият труд и то в земеделието, носи богатство и че богатството не е пари, а препитание или всичко онова, което дава храна на човека, което създава удобства и житейски комфорт. [20] Политика на търговската система бе насърчаването на манифактурите, политиката в “системата” на Кантилън е обърната към земевладелците и земеделието. Според него земята неизбежно принадлежи на малък брой хора. [21] Това са земевладелците. От това как те изразходват продукта на земята, получен от работата на фермерите и работниците, как използват излишъците от производството или чистата печалба, зависи и богатството на цялото население. За да съществуват, манифактурите са изцяло зависими от продукта, извлечен от земята на земевладелеца. Следователно, ако земеделието не се развива добре, то и другите индустрии ще бъдат засегнати. Кантилън описва тази зависимост с проста схема: земевладелецът предоставя своята земя на фермера, който заплаща на собственика на земята (т.е. на земевладелеца) 1/3 от произведения продукт, друга 1/3 изразходва за заплати на работниците и обработка на земята и останалата 1/3 оставя като печалба за себе си. След това част от чистите печалби на земевладелците, фермерите и работниците се изразходват за произведенията на манифактуристите, занаятчиите и другите членове на обществото, които не са директно ангажирани със земеделието, но ползват за своята дейност продуктите земята. [22] Така започва циркулацията на “годишния продукт на земята”.

            Описаната схема, “фундаменталните истини” в нея, са извлечени и доразвити от Кене и неговите ученици. [23] Ще се спрем на идеите на Франсоа Кене (1711-1774) като лидер на групата и най-вече като на “физиократът”, чието име на икономист и теоретик оцелява най-дълго във времето (другият лидер Мирабо-баща въпреки голямата си популярност приживе, загубва влиянието си и неговото богато творчество вече почти не се споменава от икономистите). [24]

Адам Смит прави една уместна забележка към светогледа на Кене, който по професия е хирург, доктор по медицина и личен лекар на мадам Помпадур [25] : “Някои склонни към теоретизиране лекари, казва Смит, изглежда са си въобразявали, че здравето на човешкото тяло може да се опазва само при строг режим на диета и упражнения, най-малкото нарушение на който по необходимост води до известна степен на заболяване или разстройство, отговаряща на степента на нарушението [] Кене, който сам беше лекар и то склонен към теоретизиране, се е придържал, изглежда, към същия възглед и относно държавния организъм и си е въобразявал, че той може да заяква и процъфтява само при точно определен режим – строгият режим на съвършена свобода и съвършено правосъдие…” [26] или казано с терминологията на самите физиократи – строгият режим на съобразяване с естествения ред на нещата (ordre naturel).

Физиократите доказват съществуването и показват изискванията на естествения ред най-ярко чрез публикуваните с шум и церемонии през 1758 година “Икономически таблици” на Кене, в които намираме схема на едно земеделско общество, което функционира като организъм, в който потоците на производство и разпределение на печалбите са затворена система. Всичко в тази система е наред, когато земеделците са добре, всичко се разпада, когато бъдат поставени пречки пред тяхната дейност. Философията на Икономическите таблици би спечелила много повече поклонници, ако в схемата не бяха пренебрегнати не по-малко важните, а за меркантилната идеология най-важните, части от обществения организъм – класите на търговците, занаятчиите и манифактуристите. За Кене и неговите последователи, подобно на Кантийон, има една важна класа – земевладелците и друга – земеделците. Класите на земевладелците, фермерите и земеделските работници са единствените производителни класи, защото от техният труд се създава основния или суровия продукт за производството на всички останали стоки, техният труд храни населението и накрая той е създателят на чистия продукт (produit net) или чистата печалба. Трудът на всички останали класи, според Кене и последователите му, е “стерилен”, той не създава, а преобразува вече създаденото. [27] Адам Смит ясно вижда пропуска в тази теория: “Както един брак, който създава три деца, е несъмнено по-производителен от брак, който създава само две, така трудът на арендаторите и селскостопанските работници е несъмнено по-производителен от труда на търговците, занаятчиите и манифактуристите. Но по-големият продукт на едната класа не прави другата класа безплодна и непроизводителна…” [28] Тук няма да се спираме и да разкриваме грешките на физиократите към въпроса коя класа е производителна, труда на коя носи стойност и коя разпределя тази стойност, достатъчно е да отбележим тази особеност в теорията им и да запомним, че те в крайна сметка подценяват значението на класите  на търговците и на производителите на промишлени стоки, когато става въпрос за производство или за създаване на така наречения “нетен продукт”.

            Как по-точно работи обществения организъм, погледнат от перспективата на Кене? Отговорът може да бъде открит още в първите му статии Farmiers” (1756) и Grains” (1757), написани за Encyclopedic. В първата статия Кене казва, че земеделието е фундаменталната индустрия на страна като Франция, а свободата и сигурността са главните нужди за развитието на тази индустрия. Той смята, че ако търговията със зърно се освободи, ако бъде разрешен и дори насърчен неговия износ, то тогава флуктуациите или колебанията в годишните цени ще бъдат значително снижени. Позволете ни да възприемем свободната търговия, казва той, и ние ще станем толкова богати, колкото и англичаните. Като естествен за природата и стопанските традиции на Франция продукт, т.е. като конкурентно способен на международните пазари продукт, продажбата и износа на зърно ще съдейства за просперитета на фермерството в страната, а оттук ще бъде увеличено не само индивидуалното богатство и решен проблемът с глада и бедността в селските райони, но и ще се увеличи богатството на страната и държавното съкровище като цяло. Тук е нужно да отбележим и отношението на Кене към фермера. В него вече прозира някакво смътно усещане за започналото и бъдещо развитие, не толкова на Франция, колкото на по-широките тенденции към капиталистически ред. Кене вижда във фермера интелигентен предприемач, който не владее земята, която обработва, но е свободен да я наема и по силата на договора да прави с нея каквото пожелае без намесата на земевладелеца. Това наистина е едно по-модерно схващане, което обаче не може да се откъсне от по-дълбоките си корени. Шумпетер забелязва, че за да успее фермерът-предприемач, съвременник на Кене, е трябвало да се съобрази най-малко с три условия: 1) да бъде двойно по-енергичен от “нормалното”, ако приемем за “нормална” енергичността на неговия колега в едно модерно капиталистическо общество, където договорните отношения, капиталите, кредитите, пазарите, институциите и т.н. улесняват дейността му; 2) начинанията му да не бъдат подкопани от вноса на външни стоки, т.е. от желаната от Кене свободна търговия; 3) да има на разположение евтин и достъпен капитал. За първите две условия, казва Шумпетер, Кене не си дава сметка. Към третото обаче е внимателен. Усилията му да установи размера на нужния за предприемача-фермер капитал го довеждат до създаването на теория за капитала, която според Шумпетер е най-значимият му творчески принос, но която нямаме възможност да разгледаме тук. [29] “Фермерът-предприемач” в тогавашна Франция е идея. Кене очевидно има ясното съзнание за това тъй като в Farmiers” той описва трите причини, които в действителност правят жестока бедността в земеделските райони на страната – първата е обезлюдяването на селата и бягството към градовете, заради данъка tallie и останалите налози; втората е произволното данъчно облагане, което лишава земеделските инвеститори от сигурност за тяхната собственост (междувпрочем макар да осмива теориите на физиократите, по този въпрос Волтер пише една прекрасна философска новела “Човекът с четиридесетте екю” [30] ) и третата – ограниченията, които спъват търговията със зърно. Не немотията е шпора на селската индустрия, е заключението на Кене, надеждата е по-добър стимул от отчаянието, а активността върви заедно с успеха.

            Във втората статия Grains” изложените дотук принципи са още по-добре развити. В тази статия Кене обръща с главата надолу господстващите вече два века меркантилни доктрини. Дълго време политиката на правителството е била стимулирането на манифактурното производство, особено на луксозни стоки, казва той. Стимулиране, но във вреда на земеделието. На хората им е било забранявано (!) да садят лозя (друг отрасъл, към който Франция има естествено предразположение), докато са окуражавани да садят черници, заради отглеждането на буби и производството на коприна. Напротив, казва Кене, страната трябва да се обърне към насърчаване и развитие на своето естествено богатство като производството на пшеница например. Земеделието и търговията са двата източника на богатство за Франция, но тяхното деление е абстрактно, защото търговията и индустриите всъщност са клонове на земеделието – първичният и безспорен източник на всички други стопански отрасли.

            Преди да престъпи към написването на Икономическите таблици, Кене вече е предложил своите съвети към правителството, те най-общо са свобода на производството и обмяната на стоки, премахване на транспортните такси, премахване на местните или личните привилегии, подобряване на транспортната система, реформа в данъчното облагане. Пряко насочени срещу меркантилните визии са неговите максими: “Нация с обширна територия, която подценява своите сурови продукти за сметка на благоразположението си към манифактурните стоки, разрушава себе си във всички насоки”. “Предимствата на външната търговия не се ограничават до увеличаването на парите”. “Балансът на търговията не показва предимствата на търговията или богатството на нацията, защото то трябва да бъде преценявано и по двете – вътрешната и външната търговия, особено по първата”. “Нация, която извлича най-добрите по възможност резултати от своята земя, хора и корабоплаване, не се ядосва на търговията на своите съседи.” “Във взаимната търговия нациите, които продават най-полезните или необходими стоки трябва да имат предимство пред тези, които продават луксозни стоки.” [31] В Икономическите таблици Кене показва фундаменталните причини, които пречат на превръщането на страната в богата земеделска нация: лоши форми на данъчно облагане, непозволяващи натрупването на капитал за култивиране на земята (тук няма да отделим внимание на данъчните реформи, които предлагат физиократите, макар това да е един от “крайъгълните камъни” в тяхната теория); прекомерна цена на събираните данъци; прекален разкош; прекалено скъпи съдебни спорове; липсата на експортна търговия със сурови материали; липса на свобода във вътрешната търговия и във възможностите за обработване на земята; тормоз върху селячеството; липсата на възвращаемост на годишния чист продукт към категорията за инвестиции.  

            Мисля, че казаното дотук бе достатъчно, за да разберем, че икономическата философия на Кене и на неговите съмишленици и последователи е една нова, либерална философия, която, като всяко ново нещо, е заредена с идеализъм, [32] погрешни преценки и неясни, но все пак усещания за бъдещото развитие. В някои отношения физиократите са пионери на класическия икономически либерализъм, в други те много напомнят, особено със своите принципи за труда и стойността, на бъдещите марксистки теории. [33] Очевидно е обаче, че тяхната система е крайно противоположна на господстващата вече няколко века меркантилна идеология. Следователно тяхната система наистина е нещо ново. Въпреки това, както казахме в началото на параграфа, те не са способни да се откъснат от миналото и това вече бе показано с идеята им за “земевладелеца”. Да, един лишен от феодални права и крепостни селяни земевладелец, но все пак господар, на който по силата на “ordre naturel, му се полага 1/3 от чистия продукт от труда на фермерите и земеделските работници. Това естествено ни кара да се запитаме каква е политическата система в тяхната “благоденстваща” земеделска държава. За тази цел най-добре е да се спрем на Мерсие дьо Ла Ривие (1720–1794) и неговата L’Ordre naturel et essentiel des sociétés politiques (“Естественият и съществен ред на политическите общества”, издадена през 1767).

            Адам Смит казва за книгата на Ривие, че е “най-ясното и свързано изложение” на учението на физиократите, Дидро я приветства, Волтер я атакува в спомената вече новела. Благодарение на това произведение руската императрица Катерина поканва Ривие да й помогне (естествено без успех) в създаването на нов кодекс от закони; в по-ново време Шумпетер нарича автора й “импулсивен” и с “лоши маниери”, които го правят “далеч по-забележим, отколкото всъщност заслужава”, с което ясно показва отношението си и към произведението. В действителност центърът и целта на L’Ordre е разкриването на естествения ред на “легалния деспотизъм”, оттук разбирането и оценката на всеки неин читател във времето може да бъде най-разнообразна.

В тази книга Ривие най-общо се опитва да създаде философия на държавата, която извира от едно привлекателно и популярно в епохата на Просвещението предположение: щом Нютон и другите физици откриват великите закони на хармоничния ред на физическия свят, защо да не бъдат открити и великите закони управляващи моралния ред на социалния свят? Задачата изглежда проста. Тя вече като че ли е решена и доказана по “геометричен” начин от Спиноза. [34] Човек само трябва да научи условията, които управляват доброто и да ги следва. Всички болести на човечеството произтичат от невежата опозиция [35] към тези закони, изучаването на които ще докаже, че благоденствието на всеки член на обществото е неразделимо свързано с благоденствието на останалите – прозрение, не толкова ново за времето си, колкото велико и безсмъртно, в пряка връзка с идеята за човека като “социално животно”.

            Този морален принцип на Ривие не може да срещне сериозна опозиция. Дори и по-нататък, неговата теория в принципно отношение пак би могла издържи на атаките, ако, както ще видим, съвременната държава бъде поставена на мястото на неговия просветен монарх, подчинен на естествените закони на разума и морала. Организацията на човешкото общество, пише той в L’Ordre, доказва, че човекът е социално животно, определено от природата да живее в общество. Животът в общество не може да съществува без неговите членове да са обвързани с права и задължения. Правото на самозащита предполага и правото на собственост, “собствеността е мярка на свободата и свободата е мярка на собствеността.” Но способностите на хората са по природа неравностойни (или различни), поради което възниква и естественото неравенство. Някои имат повече сили да извлекат продукт от земята и следователно да придобият повече собственост, повече земя. Но правото на собственост върху земята и нейните продукти не е нищо, ако една част от обществото е лишена от свободата да използва тази земя и да се радва на резултатите на твоя труд. [36] За да се постигне общо щастие е нужно управление на собствеността, съобразено с естествените й функции. Фаталната грешка в човешката история е неразбирането на този прост факт; човешките нещастия, пише Ривие, са предизвикани от агресията, завоеванието и насилието над правото на собственост, което е основа на човешкото щастие. Естественият ред на човешкото общество е недеспотичен, това един прост ред, в който принцът и народа имат общи интереси. За да функционира този ред, казва Ривие, са необходими две основни социални институции: 1) магистрати, отделени от законодателството и 2) “покровителствена” власт, която да пази публичната власт и да изпълнява законите в съгласие с правото и справедливостта. Най-добрата “покровителствена власт” е тази на единия суверен, който не печели нищо, ако управлява лошо и който осъзнава, че доброто управление е най-изгодното за него. Ако монархът или владетелят е деспот, той нарушава естествените закони. Деспотът, казва Ривие, не управлява, а командва извън закона, следвайки своите капризи. При неговото властване няма нито права, нито закони, нито нация, защото “нацията е политическо тяло, чиито членове са обединени от веригите на реципрочните права и задължения, неразделно свързващи управляван и управляващ чрез общия им интерес.” В естествения ред суверенът е съсобственик на земята заедно със земевладелците. Между земевладелци и монарх има партньорство, включващо у себе си взаимни права, задължения и интереси. Суверенът има дял в нетния продукт, получен от обработването на земята. Ако монархът взима повече от полагащия му се дял, той не само наранява своите партньори, но ощетява и самия себе си. Управлението съществува, за да опазва правата на собствеността, но всеки произволен, деспотичен елемент на данъчно облагане, не само е глупав и самоубийствен, но и несправедлив към правата, за чието опазване правителството трябва да се грижи. Подходящата форма на данъчно облагане трябва да бъде съобразена с пропорционалния дял на чистата печалба от земята. При естествения ред, от всяка реколта трябва да бъде оставяна настрана цялата сума, изразходвана за производството, което позволява започването на ново производство, а за краля и земевладелците трябва да остават само излишъците.

            Както виждаме, Ривие следва тясно философията на физиократите. Той поддържа идеята, че свобода трябва да има както във външната търговия, така и във вътрешната и отделните нации трябва да търгуват така сякаш са една нация. Тази негова идея от една страна противоречи напълно на меркантилната идеология, а от друга събира в едно на пръв поглед противоположните теории на Смит и Шмолер, на които ще се спрем в една следваща глава от тази работа. Ривие смята, че международната свобода на търговията ще даде възможност на всяка нация да преследва и да печели от своите естествени предимства. Това негово твърдение е още един типичен за класическият либерализъм пример. Като рационален принцип то трудно може да бъде опровергано, но подобно на класическите либерални теории, като възможност за прилагане и следователно като възможност за доказване на неговата истинност, твърдението за всеобща свобода на международната търговия остава все пак само едно предположение.

                За да завърша с “Естественият и съществен ред на политическите общества”, ще обобщя, че тази книга събира в себе си основните идеи на физиократите. В първата част от книгата, която е посветена на политическите въпроси, ние виждаме една “консервативна” или умерена позиция спрямо монархията и съществуващия политически ред, а във втората, където Ривие разглежда проблемите на икономиката, се защитават типичните за школата радикални доктрини за свободна търговия, единен данък (impôt unique), непродуктивност на манифактурния труд, насърчаване на земеделието и т.н.

                За да кажем как идеите на физиократите се свързват с развитието на капитализма, трябва първо да изясним въпроса къде най-общо са техните грешки. Икономическата, политическата и социалната им визия е характерна с това, че докато настояват за различни свободи и прецизно разглеждат нужните стъпки към икономическа либерализация, те едновременно с това отделят малко внимание на възможните политически реформи. Това, както казахме, е консервативно отношение. Също така, като едни ранни представители на икономическия либерализъм, дори наричани от някои автори “родоначалници на икономическия индивидуализъм”, те, типично за голямата част от либералните икономически теоретици, забравят или по-скоро подценяват ролята на реалните политически институции и този пропуск подкопава приемането на цялата им теория. Социалната философия на Кене, например, може да бъде ограничена до следното: всеки човек има право да упражнява своите умения, без да вреди на останалите; това е защита на правото на собственост и задължение на държавата е да съблюдава и опазва собствеността на поданиците (гражданите). Или единствената функция на държавата, според него, е осигуряването на сигурност. Дотук добре. Но той не одобрява конституционализма и баланса на силите, които виждаме в Англия. Според него, деспотизмът на държавата може да бъде ограничаван от просветеното публично мнение, което ще се противопоставя на всяко нарушение на “естествения ред” – една крайно наивна и същевременно опасна представа, особено в режим като абсолютната монархия.  Когато е запитан какво би правил, ако е монарх, Кене отвръща “Нищо”, “Тогава кой ще управлява?”, краткият му отговор е “Законът”. Още по-интересен е следния случай. След като един придворен казва, че алебардите управляват кралството, Кене възкликва: “Моля ви сър, а кой управлява алебардите?!И като не получава отговор, казва: “Мнението. Следователно трябва да съсредоточим вниманието си върху мнението.” [37] Тези кратки диалози показват съвсем ясно, че в политическо отношение физиократите са консерватори, тяхната програма е да променят институциите чрез промяна на общественото мнение и промяна на мисленето на монарха. Но ако нямаме наченки на действителни политически институции, позволяващи дори минимално участие на народа в управлението, тази умерена, пацифистка идея за просвещение и промяна на мнението изглежда чиста утопия. И по онова време този утопизъм, за ирония, е атакуван със съвършено логични аргументи от един комунист – абат Мабли. [38] “Утопистът” Мабли е един от най-сериозните критици на Ривие. В своята Doutes sur la théorie de l’impôt (1761) той пита: след като короната е наследствена, кой ще ви гарантира, че следващия монарх ще е също толкова просветен? Казвате, че магистратите ще съблюдават за нередности, но какво ви гарантира, че самите те са безгрешни? Казвате, че в края на краищата народът е съдията, но народът е организиран около деспота. Мабли е съгласен с икономическите идеи на физиократите, но отива по-надалеч с прозорливата си критика към убеждението на Ривие, че има нужда само от разделяне на законодателната и изпълнителната власт. Мабли настоява, посочвайки примера на Англия, че има нужда от едно демократично, дори аристократично законодателно събрание.

            Друг известен и много интелигентен критик на доктрините на физиократите е Галиани [39] (Шевалиер Ганоби,1728-1787). В Dialogues sur le commerce des blês (1770) той ги критикува с аргументи, звучащи изключително съвременно, особено ако бъдат използвани срещу по-късната универсална логика на ортодоксалните либерални теоретици. Абстрактните принципи, казва той, не са водач на търговската политика. На едно място зърнените закони могат да бъдат добри, на друго не. Земята не може да бъде единственият източник на богатство и пример за това са богатите, но не на земя, свободни градове като Женева и Франкфурт. Най-добрата система, казва Ганоби, е липсата на система. Манифактурата е вид производство, тя, както и търговията, допълват стойността на суровия продукт. За опита на Англия, Галиани казва, че Франция не може да го използва. Според него, Англия е най-сложната и изкуствено нагласена политическа машина, която светът някога е виждал. Тя е едновременно земеделска, манифактурна, търговска и цялата е едно пристанище. В Англия всичко е различно – характера, маниерите, почвата, продуктите и т.н. Когато един маркиз казва на Галиани, че е “единственият умен човек, който е против износа на зърно”, той му отговаря: “Аз не съм против нищо, с изключение на износа на разум.” Ако трябва да обобщим, главният му аргумент срещу доктрините на школата е, че свободната търговия е невъзможна под управлението на деспот, следователно невъзможна за Франция през меркантилната епоха на монархическия абсолютизъм.

            Дотук разбрахме с какво физиократите най-общо се противопоставят на господстващите все още меркантилни визии, каква е тяхната икономическа и политическа философия, отбелязахме местата в тяхната доктрина, където свободата присъства като идея и като предложение за конкретни мерки. Остава ни да видим по какъв начин тази школа е свързана със започналото в Европа капиталистическо развитие. 

            Общата икономическа и политическа теория на физиократите се характеризира по забележителен начин със своята двойственост. Както не веднъж посочихме, в своя теоретичен модел те създават една неповторима комбинация между идеите за едно ранно либерално-капиталистическо производство и отношения и политическата доктрина на “легалния деспотизъм”. Поради тази своя двойственост физиократите като че ли остават някъде между традиционния феодален ред и ранния капитализъм. Оттук започват и различните опити да бъдат поставени в една от двете системи. От една страна, Берт Хоселиц твърди, че те “полагат фундамента на индивидуалистичния капитализъм” и че тяхната идеология е “практически еднаква със светогледа на популяризаторите на утилитарния радикализъм и Манчестърския либерализъм в Британия два века по-късно.” [40] Исак Рубин го допълва, че те са анти-феодално настроени “защитници на селската буржоазия”, защото желаят премахване старите феодални права и привилегии. [41] От друга страна, “левите” автори следват разбирането на Маркс, според когото идеите на физиократите са “буржоазно възпроизвеждане на феодалната система”, плод на “противоречивото развитие на историческия процес”. [42] Например Елизабет Фокс-Женовез казва, че физиократите са “преход от органичния средновековен възглед към модерния икономически възглед; преход, който се опитва интегрира тези два възгледа.” [43] Макс Беер твърди, че са проповедници на “рационализираното средновековно общество”. [44] За Норман Уеър те “израстват от специалните нужди на новата земевладелска класа под банкрутиралата монархия и фискалната система, наследена от миналото.” [45]

Без съмнение всички тези автори казват част от истината, но нека завършим с една систематизация, която би ни разкрила по-ясно мястото на физиократите. Влиянието на стария феодален ред в техните идеи се забелязва главно в следните неща: запазване на традиционния политически ред; приемане на идеята за естественото (божествено) неравенство, на старата феодална социална пирамида – народ, барони (земевладелци), монарх; надценяване на земеделското производство и подценяване на търговията и индустриалното производство. Техните модерни/либерални идеи обаче са далеч повече: запазване на политическия ред, но и неговото реформиране – отпадане на феодалните практики на управление и господство чрез намаляване на данъците, освобождаване на търговията и насърчаване и освобождаване на класата на фермерите; създаване на социално-икономически ред и отношения основани на правата и задълженията на всички хора в държавата, признаване на правото на частна собственост; изграждането на икономическа система, която позволява натрупването на капитал, насърчава земеделските начинания и техническите иновации; търсене на пътища за максимализиране на производството и ограничаване на разходите и т.н. Действително, ние можем да кажем много повече за техните модерни либерални възгледи, отколкото за техния политически и социален консерватизъм.

 



[1] Както са наричани от своите съвременници и по-ранните автори.

[2] Вж. например Reponse aux Docteurs modernes, ou apologie pour I’Auteur de la Thiorie des Loix, et des Lettres sur cette Théorie. Avec la réfutation du systême des Philosophes economistes на Simon-Nicolas-Henri Linguet. Самият Тюрго казва, че физиократите имат “сектантски дух”. Изказвайки възхищението си към тях Адам Смит също ги нарича “секта”. Грим нарича тяхната Philosophie rurale “Петокнижието на сектата”. Шумпетер казва: “Това е школа, чиито членове по силата на доктринални и лични връзки винаги действат като група, възхвалявайки се взаимно, подпомагайки се взаимно в борбата срещу опонентите, като всеки поема своя дял за пропагандиране на общите идеи. Физиократите [] бяха нещо повече от научна школа: те представляват група обединена от обща вяра и по тази причина по-късно често биват наричани секта.” (Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 374)

[3] Казвам “сравнително силна”, защото те бързо губят влиянието си и лесно запазват името си може би благодарение на Адам Смит. Освен това, трябва да бъде обърнато внимание и на факта, че те не са първите либерални мислители, а първата група автори с либерални възгледи, съзнателно обединена от своите идеи и интелектуалния си лидер (Франсоа Кене). 

[4] Трябва да отбележим например, че Декларацията за правата, която предхожда френската Конституция от 1791 година, заема от тях важни параграфи – че свободата, собствеността и сигурността са неотменими човешки права. Те оказват голямо влияние на Адам Смит и на Томас Пейн, в чиито трактат Agrarian Justice използването на рентата от земята се разглежда като публичен доход. Друг автор, силно повлиян от тях, е американецът Хенри Джордж.

[5] Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр. 663. (Цитатът не съвпада напълно с превода на българското издание, защото преводът е мой по оригинала.)

[6] Тук, както виждаме, Смит и Шевалиер Ганоби (Галиани) са на една позиция и тя е много важна. И двамата смятат философията на физиократите за неприложима или поне за частично неприложима, а в определени отношения откровено погрешна. Ето какво казва Смит в Богатството на народите: “Ако пръчката е прекалено огъната в една страна, гласи една пословица,  за да се изправи, тя трябва да бъде огъната също толкова в другата страна. Френските философи, които предложиха системата, представяща земеделието за единствения източник на дохода и богатството на всяка страна, са последвали изглежда мъдростта на тази пословица и както в плана на Колбер производителният труд в градовете бе несъмнено надценен в сравнение с производителния труд на селото, така в тяхната система той, изглежда, също тъй несъмнено подценен. (Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр. 648.) Както ще видим в следващите страници именно надценяването на земеделието и липсата им на чувство и разбиране за подходящата политическа система на благоденстващото общество са техните основни слаби места. Недостатъците им обаче се компенсират от идеите им за свободната търговия и ниските данъци, както и от чисто теоретичните им икономически идеи за “репродуктивността”, “циркулиращите потоци” и тяхната Икономическа таблица. 

[7] List, Friedrich. The National System of Political Economy. Third Book: The Systems. Chapter 30. The Physiocratic or Agricultural System; translated by Sampson S. Lloyd, 1885.

[8] Авторитетът е много важно нещо, но авторитетът в политиката няма това вътрешно качество да бъде пазен дълго, както се случва в други области (например в науката), защото същност на политиката e промяната или непрекъснатото търсене на решения на непрекъснато възникващите нови практически проблеми – задача, която очевидно не е по силите на един човек, партия или класа, колкото и “авторитетни” или надарени да са те. Следователно, когато “авторитетът” на политическия водач, на ръководителя, се задържи прекалено дълго, това неминуемо трябва да ни подсети, че той вече не се дължи на естественото отношение на управляваните и тяхната готовност за подчинение, а на насилие и принуда от един или друг вид (разбира се, има и изключения). Едно от най-големите качества на демократичните режими е възможността за постоянна и безболезнена смяна на управляващите партии и лидери, един от най-големите пороци на недемократичните обществено-политически системи е невъзможността за смяна (поне безкръвна) на водачите и затова при тези системи ние вече не говорим за “авторитети”, а за “авторитаризъм”. Независимо дали е спечелил власт и уважение със своите качества, авторитетният водач, от мига, в който е станал или е възприел себе си като висша и несменяема ръководна фигура, се превръща в диктатор. В политиката не можем да разчитаме на управлението на един човек, на една група (дори от мъдреци, доктринери, експерти и пр.), на една партия, на една класа, независимо от качествата, които те притежават. Следователно не можем да разчитаме на управление, ръководено от един,  при това несменяем център, дори този център да е доказал, че е подготвен за добро управление и мисли за доброто на нацията. В управляващия център, както в демократично конституирания и демократично действащ, така и в недемократичния, промяната все пак е нещо неизбежно. Най-естествената промяна настъпва след смъртта на управляващия и възкачването на неговия наследник или на нов лидер (авторитет). Исторически погледнато отделните авторитарни лидери си отиват относително бързо, но централизираната система, която са заварили или която са изградили, остава, разпадайки се значително по-бавно. Така, след “обичания” и може би най-уважаван френски крал Анри ІV, умиротворил Франция и положил основите на една бъдеща силна монархия, идва “безличния” Луи ХІІІ, след него почти век (седемдесет и две години) управлява “бляскавия” и авторитарен Луи ХІV, следва “слабохарактерния” и “развратен” Луи ХV, наследен от “благия” и склонен към компромиси Луи ХVІ, който плаща с главата си пълния разпад на системата на френския абсолютен монархизъм. Този монарх, подобно на други монарси или лидери от историята, става изкупителната жертва на системата, която не е създал, но е наследил, става жертва на реда и греховете, извършени от неговите предшественици. (Вж. Еклисиаст 3:1-8)

[9]  В Богатството на народите Адам Смит разглежда системата на физиократите като противоположност на търговската система. Виж Книга ІV гл. ІХ “За земеделските системи или за онези системи на политическата икономия, които представят продукта на земята за единствения или главния източник на дохода и богатството на всяка страна.” (стр.647-673)

[10] Както казва Дж. Б. Бъри Енциклопедията е “централната работа на рационалистичното движение, което направи Франция от 1789 толкова различна от Франция на 1715” (J. B. Bury; The Idea of Progress. An Inquiry Into Its Origin and Growth. London: Macmillan, 1920)

[11]  В своята книга Économes Royales Сюли говори за Европа, разделена на 15 равни по сила държави, така балансирани, че нито една от тях да не може да застрашава свободата на другите. Това “християнско обединение”, трябва да бъде управлявано от арбитраж, чиято цел е да предпазва от война участниците в съюза. В рамките на тази християнска общност от европейски държави трябва да има всеобща свобода на търговията и религиозна толерантност. Англиканският историк Джон Невил Фигис обяснява съществуването на тази “нетрадиционна” за епохата идея с това, че в нея се съдържат двете всъщност характерни особености на времето - от една страна тя отразява средновековния универсализъм и произтичащата от него идея за международно, наднационално право, а от друга - актуалната и широко прилагана политика на баланс на силите.(Figgis, John Neville. Political Thought from Gerson to Grotius: 1414–1625: Seven Studies; Batoche Books Kitchener, 1999, р. 87)

[12] Фенелон е “центъра” на група аристократи от Кралския двор, която през седемдесетте години на ХVІІ век, отговаря на политиката на Колбер с идеи, определяни като “християнски аграризъм”. Те са против увеличаването на данъците и усилването на държавния контрол. Към края на 90-те години на века Фенелон изпада в немилост.

[13] Себастиен ле Престър, владетел на Вобан (1633-1707). Той е военен инженер, маршал и близък приятел на Луи ХІV до написването на “Projet d’une dixme royale” (първо публикувана през 1698 за вътрешно ползване в двора и издадена свободно през 1707), в която препоръчва отмяна на съществуващата несистематична данъчна политика и предлага въвеждането на общ данък върху дохода, който трябва да се прилага към всички видове доходи, при различни ставки като най-високата да е 10 % (dixme). Вобан вижда като причина за кризата на Франция основно високите данъци. Идеите му са много близки до тези на Боагилбер.

[14] През 1724 година абат Алари посреща гости в своя салон на улица Вандом в Париж. На тези сбирки се обсъждат различни политически въпроси, между които и политическа икономия. Един от членовете на клуба е Хенри Болинбруг (1678-1751), държавният секретар на кралица Ана, водил преговорите за Утрехтския мирен договор между Франция и Англия. Клубът е затворен през 1731 година.

[15] Пиер льо Пьозан, сеньор дьо Боагилбер (1646-1714) е автор на Le Détail de la France и на редица други произведения. Той е наполовина аристократ, прекарва по-голямата част от живота си в Нормандия. Боагилбер критикува директно преобладаващите меркантилни идеи. Шумпетер казва, че неговата “икономическа социология разглежда в почти марксистки дух две социални класи – на богатите и бедните.” (Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 366)  Със сила и престъпления по-здравите индивиди заграбват средствата за производство и престават да работят, започват да трупат пари и по този начин обезценяват реалното богатство и объркват движението на икономическия живот. Така, Боагилбер се противопоставя на меркантилната идея за богатството. Според него упадъкът на френската икономика започва от управлението на Колбер, защото неговата политика приравнява богатството с парите. “Направихме парите идоли” (Pierre de Boisguilbert, "Dissertation de la nature des richesses, de l'argent et des tributs..." in Pierre de Boisguilbert ou la naissance de l'économie politique (Paris: Institut National d'Etudes Démographiques, 1966), 2: 974; по McNally, David. Political Economy and the Rise of Capitalism: A Reinterpretation. Berkeley : University of California Press, 1994.), казва той, а парите имат стойност само като средство за осигуряване и подпомагане размяната на стоките за потребление. Основа на френското богатство, казва в своя Traité de la nature, culture, commerce, et intérêt des grains (1704), е земеделието, “първоизточникът на цялото богатство на Франция е обработката на земята”. Всички класи и професии зависят от земеделието и всички извличат своето препитание от “естественото обръщение”, чието начало е земеделската продукция. Лошата данъчна политика разстройва това естествено обръщение (кръговрат). Тя влияе негативно както на земеделието и търговията, така и на манифактурното производство. Боагилбер приема конкуренцията като начин за положително влияние в икономически кръговрат, но не приема изцяло свободната търговия. Той настоява за свободен пазар и износ на зърно, които, според него, ще доведат до по-висока и балансирана цена на зърното, която ще носи на производителя излишък, който ще му гарантира рентите, данъците и инвестициите в земеделското производство. Боагилбер препоръчва отмяна на тарифите, митата и данъците върху продажбите и замяна на всички съществуващи данъци с един данък върху всички доходи (идея изглежда възприета по-късно от Вобан). Ще завършим бележката думите му: “На всеки десет души един е просяк, петима са толкова бедни, че не са способни да му дадат милостиня, трима са болни и затруднени от заеми и скъпи съдебни дела… Малцина са заможните и сред тях са богатите търговци, държавните служители и любимците на краля.”  

[16] Вж. Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in General(Essai sur la Nature du Commerce in Gйnйral ); 1959 (Reissued for the Royal Economic Society. First published by Macmillan &Co., Ltd., 1931. London. Edited with an English Translation and other material by Henry Higgs, C.B )

[17] Higgs, Henry. The Physiocrats. Six Lectures on the French Еconomistes of the 18th Century; First Edition: The Macmillan Company, 1897 This Edition: Batoche Books Limited, 2001, p.23.

[18] Но и не само за тях. Кантилън е добре познат и на Адам Смит

[19] Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; стр. 367

[20] С това всъщност започва Essai. (Part I, Chapter I. Of Wealth I.I.1 ) Идеята, че трудът е ключ към разбирането на проблемите на собствеността и богатството не е нова. Тя идва от дълбока древност, преминава през средновековната икономическа и политическа мисъл на схоластиците и се “разпръсква” на различни места и под различни форми в кипежа на европейската мисъл от периода на Ранната Модерност. Тук мога да припомня две големи имена, които стоят зад идеята за труда като “ключ” към основните въпроси на богатството, собствеността и (ще добавя) справедливостта. Това са имената на Джон Лок и Карл Маркс. 

[21] Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in Genera. Part I, Chapter I. Of Human Societies. I.II.1.

[22] Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in Genera. Part I, Chapter XII. All Classes and Individuals in a State subsist or are enriched at the Expense of the Proprietors of Land.

[23] Мирабо-баща, който е другата ключова фигура от групата на физиократите, казва че е “чел огромен брой книги посветени на индустрията и търговията, но на всички им липсвала прецизност. Най-накрая в ръцете му попаднал рядък ръкопис, единствената останка от огромната работа на един от най-способните мъже на Европа.” Този мъж бил Ричард Кантилън, а книгата – неговото  Essai (Higgs, Henry "Life and Work of Richard Cantillon" from Cantillon, Richard. Essay on the Nature of Trade in General ed., 1959, pp. 363-392. ) Сред “учениците” на Кене са Кондорсе, Мирабо, Мерсие де ла Ривие, абат Баудю, Дюпон де Немур, Гурне и Тюрго.

[24] Виктор Рикети, маркиз дьо Мирабо (1715-1789) написва коментари върху идеите на Кантийон, които първоначално излизат анонимно през  1755 година със заглавие L’Ami des Hommes и стават изключително популярни със своята теория за населението. Неговото най-известно произведение, написано с помощта на Кене, е Philosophie rurale (1763), което може да бъде разглеждано като обобщение на възгледите и философията на физиократите. Друго негово произведение е Mémoire concernant l’utilité des états provinciau, където пледира за децентрализация и освобождаване на местните власти от контрола на интендантите. Кене е впечатлен от работите на Мирабо и пожелава да се срещне с него. Приема се, че от тази среща, която е била през 1757 година, датира школата на физиократите. Под влиянието на Кене и Кантийон, през 1760 година, Мирабо написва една от най-известните си книги Theorie de l’Impôt. В нея той се обръща към краля: “Където моите хора загубват своите права, там е и границата на моята империя.” В книгата има и една изключителна идея: данъците по своята същност и естество са доброволна жертва (дарение), а не принудителен дял; суверенът няма право да облага своите поданици без тяхното участие и съгласие. За тези си позиции, той е хвърлен в затвора, но благодарение на приятелите си и застъпничеството на мадам Помпадур, е освободен. Една от най-известните фрази на Мирабо е, че “държавата е дърво, а земеделието неговият корен”. Любопитен факт е, че Мирабо има проблеми в семейния си живот, които допълнително го тласкат към усилени занимания с политическа икономия и писане. Неговият авторитет в известна степен е помрачен от коментарите на неговия син в Lettres de Vincennes : “…един човек, който нарича себе си деликатен, състрадателен, законодател на крале, благодетел на хуманността, е насилник спрямо своята жена и деца… Фактите не могат да бъдат изопачени. Например можем да кажем, че той разруши себе си, докато създаваше политическата икономия; че изложи на риск два милиона богатство на своята жена и деца, докато протестираше срещу лукса и данъците…”

[25] Франсоа Кене е син на търговец, като младеж учи за гравьор, после влиза в колеж и получава образование за хирург. През 1723 година става кралски хирург, 1744 получава званието доктор по медицина; той е член на Кралското общество и на Академията на науките. Както отбелязахме в предната бележка през 1757-58 година около него и Мирабо се събира кръг от хора, които стават известни като “икономистите”. През 1758 година е публикувано най-известното му произведение Икономическите таблици (Tableau Oeconomique), Кене пише под псевдоним редица статии, които излизат във вестника на физиократите Gazette of the Trade, през 1767 година под редакцията на Дюпон дьо Немур, е публикуван двутомника Physiocratie, който съдържа избрани негови статии.

[26] Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр.664

[27] Това тяхно мнение като че ли е най-атакувано, може би поради факта, че то очевидно е трудно защитимо. Например Франсоа Верон дьо Форбоне (1722-1800), който е един от основните опоненти на физиократите, задава логичния въпрос: не е ли земята сама по себе си обречена на абсолютна или относителна стерилност без човешкото посредничество?  

[28] Смит, Адам. “Богатството на народите”; София, 1983. стр.665

[29] Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; вж. стр.386-395

[30] вж. Волтер; Философски новели, София, 1972, стр. 274-334

[31] Higgs, Henry. The Physiocrats. Six Lectures on the French Еconomistes of the 18th Century; First Edition: The Macmillan Company, 1897 This Edition: Batoche Books Limited, 2001, p.21

[32] Когато говорим обаче за философите-енциклопедисти, както казва Дж. Б. Бъри, физиократите сравнение с тях не са идеалисти; “те не посяват семената на революцията. Тяхната начална точка беше това, което е, а не това, което трябва да бъде [] те се отличават от философите по два много важни пункта. Те не вярват, че обществото е човешка институция и следователно, те не вярват, че може да има някаква дедуктивна наука за обществото, основана просто върху човешката природа. Преди всичко те поддържат, че неравенството е една от неговите неизбежни характеристики, неизбежни защото е последица от неравенството във физическите сили. Но те вярват в бъдещия прогрес на обществото към състояние на щастие, чрез увеличаване на богатството, което само по себе си зависи от растежа на справедливостта и “свободата”; те наблягат върху важността на увеличаването и разпространяването на знанието.” (J. B. Bury; The Idea of Progress. An Inquiry Into Its Origin and Growth. London: Macmillan, 1920) 

[33] В “Капиталът” Маркс казва, че физиократите стигат до някаква адекватна теория за стойността, но не могат да проникнат до идеята за “принадената стойност”. Той подчертава тяхната идея за манифактуриста, който не прибавя стойност към продукта от труда на работниците, а “събира” (“а събирането, не е умножение”, както казва Ривие) различните стойности, получени от труда на земеделците или казано по друг начин, той само събира суровите материали в едно. И тогава може да бъде зададен следния въпрос: ако труда на манифактурния работник не създава стойност, както твърдят физиократите, то тогава откъде печели манифактуриста? Отговорът на Маркс е близък по принцип до този на физиократите: “от принадената” стойност или от незаплатения труд на работника. Той казва, че ако за физиократите принадената стойност е само рентата, то за капиталиста това е труда. “Капиталът не само командва труда [], но по същество командва над неизплатения труд” (стр.545; вж. Маркс, Карл. “Капиталът” т. І. София 1975.)

[34] вж. Спиноза, Бенедикт де. Етика. София, 1981 г.

[35] Това отношение на Ривие от друга страна е тясно свързано с просвещенската идея, според която проблемите на човечеството не се дължат на несъвършенството на човека или на природата на нещата, а на невежеството и предразсъдъците. В De l'esprit (1758) Хелвеций например, няколко години по-рано вече е казал, че интелектуалното и моралното неравенство между хората се дължи изцяло на разликите в образованието и социалната среда.

[36] Дотук теорията на Ривие парадоксално се приближава до теорията на Маркс като изключим приемането на “естественото неравенство”. Ето какво пише Маркс: “Ако работникът има нужда от всичкото си време, за да произведе средствата за живот, необходими за издръжката на него самия и на неговото семейство – не му остава никакво време да работи безплатно за трети лица. Без известна степен на производителност на труда работникът не разполага с такова време, без такова добавъчно време няма принаден труд, а значи няма капиталисти, но няма и робопритежатели, няма феодални барони, с една дума – няма класа на едри собственици [] не съществува природна пречка, която да възпира човека да свали от себе си и да стовари върху другиго труда, необходим, за да поддържа своето собствено съществуване [] След като хората със своя труд са се измъкнали от своето първоначално животинско състояние [] настъпват отношения, при които принаденият труд на едни става условие за съществуването на други. В началните стъпала на културата производителните сили на труда са незначителни, но такива са и потребностите, които се развиват заедно със средствата за тяхното задоволяване и в непосредствена зависимост от тези последните. Освен това в онези времена относителната величина на ония части на обществото, които живеят от чужд труд, е още извънредно малка в сравнение с масата от непосредствени производители…” (Маркс, Карл. “Капиталът” т. І. София 1975. стр.523) Или приближаването на Маркс до Ривие става чрез идеята, че в миналото по-силните са подчинили по-слабите, като първият твърди, че това подчинение е резултат от историята, а вторият поставя ударение върху “природата”. Но и Маркс, и Ривие, не оправдават порочното състояние на нещата. Ривие обаче приема, че тъй като това състояние е реалност, то “господарите” трябва да бъдат убедени да се подчинят на естествените закони, основани на споменатия вече безспорен принцип: “благоденствието на всеки член на обществото е неразделимо свързано с благоденствието на останалите”; докато Маркс, както знаем, говори за революция “отдолу” .

[37] Междувпрочем тук Кене се оказва пророк, защото влиянието на рационалистичното движение във Франция от ХVІІІ век бе една от големите причини за избухването на Революцията от 1789.

[38] Габриел Боно дьо Мабли (1709-1785). Като комунист, макар да приема икономическите реформи, които физиократите желаят, той смята частната собственост за голямото зло, възникнало при грехопадението на човека.

[39] Фердинандо Галиани (1728-1787) е неаполитанец, уважаван от Тюрго и Волтер, най-известната му книга е Della Moneta (1751). За него Шумпетер казва: “единственият икономист от ХVІІІ век, който винаги е подчертавал променливостта на човешката природа и относителността (във времето и пространството) на всяка политика; единственият напълно свободен от парализиращата вяра, обхванала интелектуалният живот на Европа през този период, в практически принципи, претендиращи за универсална валидност [] който основателно ненавижда всякакъв вид политическо доктринерство, в това число и доктринерството на физиократите.” (Шумпетер, Йозеф А. “История на икономическия анализ” том І, ИК “Прозорец”; вж. стр. 476-477)

[40] Hoselitz. Bert F. "Agrarian Capitalism, the Natural Order of Things: François Quesnay" Kyklos 21 (1968)

[41] Rubin, Isaac Ilyich A History of Economic Thought, trans. Donald Filtzer London: Ink Links, 1979

[42] Marx, Karl. Theories of Surplus Value, trans. Emile Burns, ed. S. W. Ryazanskaya. Moscow: Progress Publishers, 1963.

[43] Fox-Genovese, Elizabeth. The Origins of Physiocracy: Economic Revolution and Social Order in Eighteenth-Century France Ithaca: Cornell University Press, 1976.

[44] Beer, Max. An Inquiry into Physiocracy (1939; reprint, New York: Russell and Russell, 1966)

[45] Ware. Norman J. ''The Physiocrats: A Study in Economic Rationalization"; American Economic Review 21 (1931)


статията е свободна за препечатване при следните условия>>>