Media Times Review    Google   
___









мастило
 февруари 2005

Глобалното затопляне в
личния ни живот

Мариан Желев


 

Любимата фраза на човечеството е “Животът е кратък”. Или поне това заключение си правя, прелиствайки спомените от някои лични контакти. И много често човек, имащ нещо против подобни твърдения се вижда безсилен да предпочете един по-различен начин на размишление. И то по-скоро не към тиха съпротива, а директно към афиширане на лична позиция: че животът не е никак, ама никак кратък. Като доказателство мога да приведа следния пример. За една седмица даден човек е в състояние да се качи при планинските езера, да му се роди дете и в същото време да прекара незабравима вечер с приятели. И в края на същата тази седмица той ще поглади натежалото си със спомени и впечатления чело и ще каже: “Боже, колко много неща ми се случиха, а едва седмица е минала!”

Емоциите действат на времето така, както някои силни разтворители влияят на определени вещества. Изобщо за юношата няма значение колко е часа, докато целува своята първа любов; за вярващия времето, през което трае една молитва, остава с второстепенно значение; какво да кажем за писателя, седнал пред своите чернови…

Европа обича автомобилите. Обича да се надпреварва със времето. Обаче аз днес не обичам Европа. Вчера обичах нея и целия там съюз от държави, приближили се една към друга също като паленца в студено време – притискат се от страх да не изгубят топлината на крехката демокрация. Утре, когато се сблъскам с поредното урбанизирано противоречие – пешеходец на червено, автомобил над пешеходец, псувни и кавги от хора, които не могат да се научат да живеят заедно – тогава пак ще ми се прииска да бъдем част от Европа, част от глобалния свят, който, по една или друга причина стига до онова еволюирано ниво на интелигентност, в което вандализма се наказва снещо повече от презрение. И на мен ми се ще да повярвам, че наистина светът може да стане интелигентен като цяло, хората да се разбират по вече установен начин; и изобщо да гледаме към бъдещето, хванати за ръце. Но точно когато си мисля, че всичко е на път да се подреди, изниква въпроса: А времето, какво ще стане с времето? Така или иначе ние се стремим към съвършенство в този свят. От една страна добре, от друга – ето ти противоречие. Светът на хората не може да бъде съвършен, най-вече в личните ни представи, защото животът – кратък или дълъг – свършва. А именно от представите ни тръгва всичко, от нас самите. Точно ние сме тези, които градим понятия и прочие.

Времето - цялото ни бързане да преоткрием света като че ли е точно такова – надпревара с времето. Или по-скоро битка, която знаем, че ще загубим. Лошото тук е не толкова, че ще пролеем горчиви сълзи в края, а друг един парадокс: че ние сме си измислили това понятие, за да можем да се оправдаваме пред Бога, че животът ни, виж сега, не е вечен, а кратък. В едно от посланията си Апостол Павел иска час по-скоро да се възнесе на небето, където ще бъде близо до Отец. Да, но – казва той в миг на разкаяние – “да, но за мен сега е по-хубаво да остана в тази телесна хижа, за да славя Господа и неговото име.”

Трудно е да си го представиш, но на този етап на глобализиране именно тази телесна хижа е останала сякаш без хижар. Личното ни Аз се е загубило някъде в представите за много добър живот, който ще получим на равни вноски. Наместо това постоянно очакваме от ближния да реагира по точно определен начин. Защото така ни учи съвременния живот. И при положение, че знаем каква помощ ще ни бъде отдадена от нашия приятел, ние никога няма да се обърнем към него. Затова и губим връзката помежду си. Все по-често ще ни се случва да засичаме двама души, говорещи едновременно, даващи да се разбере, че уж се изслушват. А самотата ще се отваря също като дупка, приличаща на онази, причинена на атмосферата от глобалното затопляне. И докато се завъртим, вярата ни ще се е смесила с летливите свойства на представите ни за оптимизъм в съвремието.

Култура – думата не е случайна. Определено глобализацията изпитва вина към тази неземна величина. И за да й отдаде нужното, спонсорира – образно казано – онази изкривена форма на разбиране на културата, при която трудно преценяш кой кой е и защо се е появил. Интересът към подобен род съвременно изкуство е локализиран. Дотолкова, че е заприличал на украшение върху стена, което богаташ си купува, за да не са му стените празни. Тук може и самият аз да изпадам в противоречие – че класическото изкуство отдавна си е отишло, че не може да бъде възпроизведено в същата си форма, че просто не е нужно на никого. Но да не би пък да се окаже, че грамадните порти на нашето развитие, са поставени на грешния път. А ако е имало друга алтернатива за развитие, както при прогреса, така и при културата? И да е имало, вече сме я изтървали. Сега е това, което си е и ние – щем не щем – трябва да се съгласим с него.

Да се върнем на емоциите, а оттам и на моето първо европейско пътешествие. Направих го с нагаласата, че ще се сблъскам с един свят, който тихо боготворях и открито му се възхищавах. Много неща исках да зърна. Едно от тях бе река Рейн. Пътувах с автомобил по една от милионните магистрали на Европа. Валеше дъжд, фаровете на колите се отразяваха в мократа настилка – атмосфера, която те кара да изпаднеш в онова родилно творческо вглъбение. И в този момент видях табела, че след еди-колко си километра ще минем над Рейн. Надигнах се и приближих лицето си кам стъклотото. Автомобилът се качи на мост и тъкмо да видя реката, когато по протежение на цялото шосе се изпречиха големи, тежки метални заграждение. Бяха, естествено, съвсем тенденциозно поставени там. Първо да предотвратят опасност от падане на автомобили, и, второ – заради такива като мен, които се захласват по разни крайпътни красоти и рискуват, шофирайки, да предизвикат непоправими пътнотранспортни произшествия. Разбира се, можех да отбия, можех да потърся съответния приказно аранжиран европарк, по евростандартите, за да се насладя на реката. Не го направих. На мен ми се искаше точно в този момент. Не проявявам каприза на вечно хленчещо дете с лабилни творчески наклоннсти. Като защита точно тук ще си наметна един цитат от К.Г. Юнг: “Изглежда в природата съществува неограничено знание, което може да се обхване в точно определен момент.”

Бях изпуснал своя момент, моята емоция. Не се върнах от Европа разочарован. Видях каквото видях. Но то по никакъв начин не бе обвързано със стремежа ми и по-скоро с желанието да наложа като мехлем на очите си впечатленията от един свят, към който, както вече казах, изпитвах възхищение.

Оказва се, че хапката на Глобализацията е доста, ама доста голяма. Скоро и морето – поне така го чувствам – ще ни бъде отнето. А после и планината. Ще можем само по особено определен начин да им се възхищаваме. След като бъдем пропуснати през заграждение и тръгнем по алея, постлана с пари на незнам си коя програма. С мъка на сърцето заявявам, че така се губи непосредствеността на впечатлението. Но това, естествено са индивидуални разсъждения. Но пък нали самата природа като че ли създава най-големите си красоти заради индивидуалисти. Видени под особен ъгъл, те будят онова особено, различно настроение в нас. Виж, Глобализацията не разсъждава така. Как така – би казала тя – някой ще има право по различен начин да види даден феномен. Я да вземем да го популяризираме. Току-виж се получило разминаване в емоциите на хората. А това е страшно. Тогава вече ще изчезне цялата организация, подредбата на света. Хората ще започнат да искат по различен начин да изживеят живота си. Ще настъпи хаос, анархия, която неминуемо ще има тежки последици. Затова Глобализацията понякога ми се явява в лицето на закономерно зло. Поне до момента, в който не се роди онзи лидер, който с две думи прости да ни нарисува света, в който бихме съществували истински. Без значение дали става въпрос за този, онзи или някой друг свят. Приемам за настолни думите на Балзак, че “не е възможно да няма друг свят, иначе този би бил някакво безумие”.

Обидата, която зрее като горчив плод в сърцето ми, е покълнала от една все по-малко плодородна почва. На мен пак ми се ще да се изправя прав и да извикам: “Ей, къде са класиците на литературата? Къде са големите умове? Защо им забранихте свободно да се движат по земята?”

Всъщност няма такова нещо – никой не им е забранявал. Де се е виждало роден талант да не смаже препятствията по пътя. Мисълта ми е, че таланти трудно се раждат. Бих могъл донякъде да дам отговор на въпроса “Защо?”. Тук имат пръст и загражденията по магистралите, и самите магистрали, бързащи да ни преведат с двеста километра в час към следващото по-материално нещо в живота ни, и изкривената ни представа за удоволствие, раждаща похот, и страхът ни, водещ до ялови удоволствия... и какво ли не. Родилката, материалът, рудата, от която би се появил геният на новата ни цивилизация, като че ли няма да е замесен от тукашно, земно тесто. В този ред на мисли вмятам, че една нова поява на Христос няма да е случайна. Но тя би била факт само тогава, когато човешката суровина за раждане на гений се изчерпи. А ние точно натам сме се запътили. Обаче положението не е чак толкова отчайващо. Поне докато има любов. И хора, които да вярват в нея. Геният – оказва се, че подобни личности в съвременния ни свят, са като спасителните пояси. Скоро все по-често ще ни се налага да протягаме ръка към тях.

Не мога да се съглася. Всичко сякаш се обърка. Обърка се и представата ми за света. Исками се всичко да е цивилизовано, подредено. И в същото време съм склонен да бягам с големи изречения от глобалното, мощното, което ни залива, за да ни превърне в аквариуми с еднаква течност. Колкото това противоречие се засилва, толкова потъвам в собствената си некомпетентност. Та кой е дръзнал да се изправи срещу общото. Там му е силата на него, на глобалното. На такива самоизтъкващи се индивидуалисти като мен сякаш казва: “Хубаво де, цивилизацията, еволюцията, глобалното ти пречат, дразнят те, обвиняващ ги в яловост, безплодие, дай тогава друга, твоя алтернатива, която освен че е удачна, ами и да убеди людете по света.”

Ще проявя смелост, даже дързост, защото на тази реплика също имам готов отговор. Да, бих назовал онзи, другия свят, в който хората биха повярвали и в който със сигурност нямаше да има заграждения по пътя на човешкото възхищение – тази черта, която ние кътаме цял живот като дар от детството. Бих могъл, с наличното красноречие да нарисувам границите на едни нови човешки отношения, които нямя да се влиаят нито от време, нито от пространство. Сериозно, бих го направил, стига да бъде в състояние да намеря лицето на Глобализацията. Защото искам да знам точно с кого разговарям. Ето тук съм вече наистина объркан. Колкото и да се мъча, не мога даже да направя и контур. Кое е лицето на Глобализацията? Хората с компютри и мощни коли, с телефони във всяко ухо? Или бетона и желязото, опитващи се под формата на небостъргачи да оближат останалото в нищожни количества вдъхновение по небето? А може би лицето на Глобализацията са аутобаните, мостовете, които носят на гърба си трафика? Не зная. Трудно се общува с такъв събеседник.

И все пак това не е глобализацията. Лицето на глобализацията е друго. А именно – нашето лице. Виждам го в поредния напън на неуспял творец, който се бори със себе си и най-вече с липсата на мощно предизвикателство, осигуряващо му суровина за революция. Рволюциите започнахме сами да си ги измисляме. Те са по-скоро индивидуални, краткотрайн и траят във времето на великите дела толкова, за колкото една клечка кибрит може да достигне опашката си. Може би ни пречат куп, хиляди неща. Може би новините по телевизията ни карат да се чувстваме като парцали, прекарани по мръсния плот на световните събития. Новините и изобщо нахлуването на глобализирания свят в нашия “частен” дом минава в сърцата ни под формата на псевдокатарзис. Уж се радваме, че не сме на мястото на давени, убити, обесени или простреляни с патрони “дум-дум”, а в същото време клапата на психичното ни налягане често гърми, пука и прави на пух и прах плановете ни за евентуално осъществяване на мечтите. Всъщност и те, мечтите, колкото по-зрели ставаме, толкова по-заприличват на старите ни дрехи в гардероба. Спокойно, може и да им дойде модата. Може и нашите деца да решат да ги облекат след няколко деситилетия. Пък ние ще наблюдаваме отстрани с клатеща глава и ще си викаме: “Ей, това и аз го можех!”

А през това време новините продължават да текат. Първо се усмихваме на веста, че някой е подал ръка на човек изпаднал в беда, а в следващия кадър виждаме овъглена десница, подадена изпод руините на взривен от терористи автомобил. Изведнъж пък на преден план цъфва поредната бляскава звезда, крепяща своята светлина единствено на кавичките, в които обществото я обгражда уж като украшение. И то тъкмо в момента, когато трябва да отдадем последна почит на загиналите наши войници в чужбина; а така също падналите жертва деца на хора с извратена сексуалност.

Може да се каже, че от ден на ден все повече се разделяме с обикновеното. Не спират да рекламират превръзки, които са много по-добри от обикновените, както и памперси, а така също и прахове. Винаги ни карат да погледнем как действат обикновените, за да можем в крайна сметка да усетим силата на по-доброто. А в интерес на истината започнахме да забравяме какъв точно е вкусът на обикновеното. И все повече ни се струва, че бъдещето ни ще става все по-добро, забравяйки от друга страна колко обикновена може да е човешката природа. Свят, не признаващ нищо друго, освен съвършенството, може да ражда повече егоисти, отколкото философи, които да запишат в книгата на цивилазията, че именно през обикновеното и през грешките минава пътя ни към съвършенство

Човек сам определя границите на своите възможности. Има една разлика тук обаче: Откъде сам човек ще реши да черпи суровина? Сега в нашия глобус са прокопани хиляди мини – за руда, за нефт, за газ. Земята ни прилича на пациент, посетил кабинета на китаец, практикуващ алтернативна медицина. Вадим стомана, вадим бензин, горим въглища, за да получим електричество; цепим атома, така както учените си блъскат главите за още и още напредък, прогрес, бъдеще.

А така ми се иска точно сега, въпреки възрастта си, да бъда при баба на село. При кокошчиците, край живия плет и другите нишки, каращи ме да използвам красив шрифт, когато говоря за детството си. Какво се случи? Къде остана връзката ни с природата – не с гората на село, а с човешката природа, откъдето можем да дърпаме струните на нашето вдъхновение. Сега друг ги опъва. Сякаш някакъв световен, голям разум се забавлява с нашата неспособност да разтворим гуреливите си очи. Не съм превърженик на идеята, че сме попаднали в ръцете на голям заговор. По-скоро виждам яловите напъни на една цивилизация да стъпи върху илюзиите си за плодовитост. Изобщо геният на човечеството дотакава степен се е изчерпал в стремежа си да се самооткрива в прагматичната половина на своето съвършенство, че е забравил най-хубавия урок: “Красотата ще спаси света!” Тя, красотата, не изисква време. Но светът бърза. Бърза към Марс, към Венера, към Слънцето. Бърза като нощна пеперуда към палещите лъчи на гибелта. Такава му е орисията. От друга страна на човек не му се занимава повече с онова толкова скучно и отживяло “вглеждане в самия себе си”. Времето е пари. Парите дават свобода; свободата може и да пусне капка самочувствие. И с тези параметри спокойно можем да застанем пред Бога, за да му просъскаме: “Ти повече не съществуваш! Оттук-насетне съм само аз, човекът!” А това означава, че и последната нишка с цял един свят, пълен с наслоени спомени на поколения, отива на вятъра.

Личности като Достоевски, Толстой, Балзак, а и в по-близък, наш си план – Талев, Йовков – те остават в един илюзорен, друг някакъв свят. Прехвърлят се окончателно в небитието. Там, където никога няма да бъдат преоткрити, пък дори цивилизацията да си направи уж на шега карнавал, преобличайки се като Алиса на Карол. Тинейджърите четат класици така, както на бебета насила им бутат в устите пюрета. А бебета все по-малко се раждат – говорим за Европа. А България никога не изостава в негативните показатели. Не че жените забравиха да раждат. Или пък мъжете загубиха своя авторитет. Просто страхът, че можеш да загубиш независимостта си, своята свобата и неприкосновеността си с раждането на едно дете, те кара още по-здраво да се вкопчиш в миришещите на мастило нови еврозакони. Понякога – само понякога – може да ти се струва, че времето наистина спира и си в състояние да му се насладиш с пълна сила. Поне до мига, в който не се видиш окован в еднотипни представи за това как да разнообразиш битието си. Или пък не видиш, че от прекомерното претопляне на някои наслади, тиганът, поставен на собственото ти чело, е започнал да загаря. Объркани сме, защото пак в този миг някой насила ни шепне в ухото, че трябва да разчупим миналите си представи за живот и спокойно да се отдадем на съвременността. Прощавайте, но тук виждам нещо общо с думите на сводника, който се опитва да убеди младото момиче за първи път да проституира.

Ти не искаш да губиш младостта си, емоциите, които си проверил, изпитал; и търсиш нови и нови все в тая насока. А по този път пътни знаци, които да ти кажат, че е време да отвориш кладенчето за бащини и майчини сълзи, липсват. Обикновено човекът, който до онзи ден вдъхваше вяра и олицетворяваше надеждата за спасение при един поробен народ, а именно – отчето, Божия човек – днес е заменен с леко брадясал, носещ очила вездесъщ познавач на човешката природа – психологът. Землемерите на човешката природа сякаш твърде бързо очертаха едно малко квадратче от тази сложна природа и ни казаха: “Тук ще живеете, защото само това сме успели да разберем!” Напомня ми малко на пещерен живот – живот около дупката и толкова. Навън има само страх и ужас. Е как няма да забравим в такъв момент що е изпитание, що е предизвикателство и преоткриване на човешката природа. Понеже се наситихме да откриваме земята и не остана непосетено кътче, сега като че ли идва ред да погледнем навътре. Но дали ще успеем? И дали ще се осмелим преди всичко да тръгнем навътре в себе си. Може, ако ни остане време.

Има една друга възможност – човек да започне да черпи суровини само от себе си. Навярно подобно изречение стои в като мото в личното тефтерче на заклет индивидуалист. Дали пък не е възможно? Златото е талантът, стоманата характера, бензинът енергията, с която сме готови да впръскаме в очите на ближния си любов, вяра, сила... Разбира се списъкът, почерпен от изпуснатата книга на някой алхимик, може да продължи. Ала ние отдавна сме изтървали времето, когато сме имали право да избираме посоката на своето развитие. И дума не може да става, като се замислим с ум, в който са пришите готови форми от урбанизирани концепции – и дума не може да става за човечество, живеещо без крамоли, без войни, без възможност да се отиде отвъд, зад или направо върху онова, което ни е създало.

Остава ни едно: да продължаваме да се взираме в дупката, отворена в озоновия слой, и да чакаме някой през нея да ни подаде ръка. За да може най-после да настъпи зима в глобализацията. А и ние да си починем от комплекса, че не живеем пълноценно.

Януари 2005 г.