Media Times Review    Google   
___









перспективи
 февруари 2005

Съдбоносният Триъгълник: Съединените щати, Европа и Близкия Изток

Жюстен Вейс


Ние, европейците, рядко гледаме по един и същи начин на Близкия Изток. От войните на младия флот на САЩ с пиратите от Северна Африка в началото на 19 век, до наложеното от президента Айзенхауер спиране на огъня срещу англо-френско-израелската военна операция в Суец през 1956 година, Америка и Европа действаха общо взето самостоятелно в този регион, и често пъти една срещу друга. Разбира се има изключения като Войната в Залива през 1991 година, когато най-значителните държави изпратили войски бяха Великобритания и Франция. Общата картина, обаче, се характеризира с разногласия и поражда реална загриженост за нашето общо трансатлантическо бъдеще. Близкият Изток, като регион по който обикновено сме в несъгласие, но който се намира в периферията на нашите общи грижи, се измести сега в епицентъра на американо-европейските геополитически отношения.

Лесно е да се види откъде произлизат тези американо-европейски търкания. От една страна,
след падането на Берлинската стена, една по-безопасна Европа излезе от центъра на американското стратегическо мислене, и бе заместена от глобалния Близък Изток заедно с Източна Азия. Преди рухването на комунизма, Европа бе в центъра на американските стратегически и политически съобръжения и стана върховният геополитически залог, подлежащ на отбрана с всички налични средства -- включително с войни в отдалечени области на света -- за да се запази необходимата политическа и военна разубедителна мощ на Европейския театър. Това вече не е на дневен ред. Изявлението на президента Буш през август 2004 година, че между 30,000 и 45,000 американски военнослужащи ще се изтеглят от Германия до идните 10 години е просто закъснял резултат от новата реалност. Тези войници ще бъдат на разположение да служат там където са наистина необходими, а именно в Близкия Изток.

Също така, от европейска гледна точка Америка не предоставя повече очевидни услуги по сигурността, каквито тя осигуряваше в продължение на половин век. Разбира
се, Съединените щати все още играят важна роля за оформяне на мирна глобална обстановка -- особено в Азия -- или за осигуряване безопасността на морските пътища. Тази полезна роля, обаче, е далеч по-малко очевидна за европейците, които имат тенденцията да виждат само образа на една егоистична и безразсъдна Америка, която не само не укрепва, но застрашава тяхната сигурност. Това е особено вярно за американската политика в Близкия Изток и войната в Ирак. Според проучване на общественото мнение, извършено от германската фондация «Маршал» с резултати, обнародвани през септември 2004 година (Трансатлантически тенденции 2004, намиращи се на www.transatlantictrends.org), 73% от европейците вярват, че войната е повишила риска от тероризъм в света, предизвикала е всеобща нестабилност, и е подхранила впечатлението за сблъсък на цивилизации.

Има внушения, че за разлика от Западна Европа, обществеността в Източна Европа храни различно мнение по въпроса. В Източна Европа, особено в Прибалтика, където Русия може все още да бъде считана за потенциална заплаха, на Съединените щати и НАТО се гледа положително и репутацията на Америка е добра. Най-нови проучвания на общественото мнение обаче оборват това предположение поне в две страни от региона. Само 52% от поляците и 47% от словаците считат НАТО за основен компонент на тяхната национална сигурност, в сравнение със 70% от германците, англичаните и холандците. Освен това, 79% от поляците и словаците смятат, че Европейският съюз е по-важен от Съединените щати за техните жизнени интереси -- пропорция близка до тази на италианците (81%) и англичаните (57%). Въпреки че подобно проучване не бе извършено в балтийските републики, считани за най-ревностни поддръжници на НАТО като застраховка срещу потенциално застрашителния съсед, резултатите от проучването са многозначителни.

След рухването на Берлинската стена, много коментатори считат сега издигането на Китай на световната сцена като следващата голяма грижа в американското геополитическо мислене през идните десетилетия. Атаките на
11 септември 2001 година обориха тази теория и Близкият Изток като цяло засенчи Източна Азия като връх на американските стратегически съображения. За съжаление този въпрос противопоставя европейците на американците. Не се касае толкова за принципно разногласие относно стратегически разминавания -- дълбоко вкоренено в европейската история, география и вътрешна политика. Фактически, европейците и американците са единодушни по много общи принципи и цели и -- поне на повърхността -- трансатлантическото единство изглежда непоклатимо. И двете страни на Атлантика виждат демократизацията и стопанското развитие в Близкия Изток като най-сигурния начин за неутрализиране на терор от порядъка на Ал-Кайда, и като правилния курс за всеки друг регион на света. Европа, както Америка, подкрепят идеята за създаване на палестинска държава, която да живее в мир с Израел. Опитваме се също да избегнем разпространяването на оръжия за масово унищожение (ОМУ) в региона. Имаме и общ интерес да продължат доставките на нефт от региона през идните десетилетия.

На оперативно ниво, обаче, нещата не изглеждат толкова ясни. Там именно възникват трансатлантическите противоречия. Добър пример за това е концепцията за «трансформиране» на Близкия Изток, която фигурира на видно място измежду обявените американски цели във войната с Ирак (заедно с тези за елиминирането на Садам Хюсеин и неговите ОМУ, и изтеглянето на американските войски от Саудитска Арабия). Тази идея се подкрепя от историческата интерпретация на американския политолог Бернард Люис. Той казва, че арабският свят (не мюсюлманският като цяло) е спрял развитието си към модернизъм някъде между 14 и 19 век. Програмата на Обединените нации за развитие в периода 2003-2004 година потвърждава, че регионът е изостанал далеч зад останалата част на света в областта на икономическото развитие, образованието и основните свободи.

Чрез военното си нахлуване и процеса на демократизация в Ирак, Америка се предполагаше да предизвика шок, който да разтърси съседните страни и насърчи демократични промени из целия регион. Най-малкото, твърдяха някои политици, това ще бъде скъсване с неморалната традиция за толерантност, ако не подкрепа на авторитарни режими, само и само да има регионален стабилитет и да не спира потока от нефт. На 6 ноември 2003 президентът Буш говори за слагане край на «60 години извинения и акомодиране липсата на свобода в Близкия Изток от страна на западните нации». Доктрината стана известна под названието «Инициатива за по-големия Близък Изток», преименована по-късно като «Разширена инициатива за Близкия Изток и Северна Африка».

Когато администрацията на президента Буш обяви плана, много европейски правителства изразиха подкрепа и някои дори предложиха да изпратят войски в Ирак. Някои като Великобритания сториха това най-вече защото споделяха идеята за «трансформиране» на Близкия Изток и се опасяваха от иракски ОМУ. Други, най-вече в Източна Европа, сториха това по най-различни причини, между които благодарност за американската роля в разпадането на съветската империя и чуството за дълг
като американски съюзници. Повечето от тези правителства нямаха никакви значителни политически или търговски връзки с региона, нито определени гледища относно бъдещето му, но бяха уверени, че Америка знае какво прави.

Други, между които най-вече Франция и Германия, повдигнаха силни възражения, които съвпаднаха до голяма степен с общественото мнение в Европейския съюз. Те смятаха че след нашествието, Ирак ще бъде извънредно труден за стабилизиране, да не говорим за демокрация, и че операцията няма да причини никакъв «домино ефект». Те се опасяваха, че войната ще увеличи нестабилността и ще спомогне за вербуването на нови терористи. Те също предполагаха, че конфликтът ще задълбочи впечатлението за сблъсък на цивилизациите, което не предвещава добро нито за региона, нито за вътрешната му политика. В разрез с гледището на администрацията на президента Буш, че пътят към Ерусалим минава през Багдад, те също се съмняваха, че войната ще спомогне за разрешаване на израело-палестинския конфликт. И най-накрая -- но не
и на най-маловажно място -- те смятаха, че антиамериканизмът в региона ще достигне нов апогей, подкопавайки по този начин всякакво демократично послание на американците.

Дори да е още рано да се пресметне цялостно отражението на интервенцията в Ирак, възможно е да се види как различните гледища относно Близкия Изток са обтегнали американо-европейските отношения. Американският анализатор Робърт Каплан изтъква в новата си книга «За Рая и Властта», че европейското предпочитание за многостранност, преговори, помощи за развитие и други подобни, е било просто рационален израз на своята собствена военна слабост. Политиката на администрацията на президента Буш обаче изглежда поне също толкова опорочена от американската въоръжена мощ. Освен това, в началото на 21 век военните интервенции и окупации се оказаха толкова неприемливи за коренните населения, колкото са били в миналото -- дори когато тези интервенции са вършени с най-добри намерения.

Преобладаващата визия на Европейския съюз за това, което трябва да се прави в Близкия Изток започва с различни предпоставки от американската теория за «трансформацията». Тя приема факта, че демокрация не се постига за един ден, но и не смята това за причина да се изостави борбата. Напротив. Тази визия възприема идеята, че ако се работи ежедневно и систематично с гражданските общества в Близкия Изток, като се подобрява икономиката на Близкия Изток и се преобразуват регионалните методи на управление -- което е залегнало в същността на Барцелонския процес, започнат в 1995 година, и неговото финансово измерение Европейско-Средиземноморско партньорство или «МЕДА» -- Европа създава условията за демократична промяна, каквато може да произлезе единствено от самите засегнати общества. (Вярно е, че засега тези програми не са се утвърдили като ефикасни.) Европа дава също така висок приоритет на разрешаването на израело-арабския конфликт посредством по-балансиран посреднически процес, който да не компрометира националната сигурност на Израел, но и без да оказва непосредствена подкрепа за всяко решение на израелското правителство. В полето на сигурността, Европа насърчава диалога и активно подкрепя идеята за многостранни структури, но е готова да осигури прилагане на санкции срещу държави, които не спазват правилата. (Добър пример за това е Либия през 90-те години). Европа също счита войната с терора от ресора на полицията, разузнаването, силите със специално предназначение и прокуратурата.

Тези идеи не са резултат на някаква самопризната «слабост». Те произлизат по-скоро от специфично европейското чуство за историята, в рамките на традиция на интензивни -- приятелски и антагонистични -- взаимоотношения с арабския свят, и в различен географски район. Близкият Изток е в нашата непосредствена близост и радикални разрешения от порядъка на войни --
с техните евентуални положителни резултати, но и колосални рискове -- са внимателно преценявани. Освен това, в Европа живеят сега между 12 и 15 милиона мохамедани, които са 5% от населението на Германия и 8% от това на Франция. Когато в Близкия Изток се предприемат враждебни действия, считани за нелегитимни, те може да имат отражение и у дома.

Тези структурни различия и острите разногласия относно Ирак не означават, че трансатлантическото сътрудничество по въпросите на Близкия Изток е невъзможно. Освен това, курсът следван от администрацията на президента Буш между 2001 и 2004 година може да бъде изоставен от бъдещи американски администрации. Сериозни дебати обаче във връзка с Близкия Изток навярно ще доведат до нови разногласия между Европа и Съединените щати, и партньорите от двете страни на Атлантика трябва да ги разрешат, ако искат да постигнат целите за демокрацията, които те споделят -- сигурност срещу тероризма и предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожение.


Статията е публикувана в New Europe Review

Жюстен Вейс, който е гостуващ професор по Политически науки в Париж, е научен сътрудник в Центъра за Съединените щати и Европа към Брукинската фондация във Вашингтон. Той е автор на редица трудове и статии за Америка и Европа.