Media Times Review    Google   
___









Литература
 февруари 2005

Кавичките на Джойс

Митко Новков


     Джойс ненавиждал кавичките, споделя неговата великолепна българска преводачка 1 Иглика Василева 2. Ако сме малко по-романтични и доверчиви, бихме могли да причислим този факт към графата “капризите на гения”, но – познавайки Джойс, особено след прочитането на “Одисей”, това би било просто израз на лековерна наивност. Няма как ирландецът, който сам казва за романа си: “Вмъкнал съм толкова неясноти и загадки, че в продължение на векове професорите има да спорят какво съм искал да кажа” 3, да не инвестира в тази своя неприязън нещо повече от каприз, нещо по-голямо от прищявка. Горните са психо-прояви на една определено по-гореща, по-пламенна кръв, докато той: “Живял е хладно и сребристо” 4. Знаем също и друга важна подробност: “За всеки епизод от романа си “Одисей” Джойс съставя отделен скрит план или, както сам го нарича, схема, която публикува посредством свои приятели литературни критици и коментатори... Всеки епизод на романа се развива в точно определено място на действието и час, свързва се (с изключение на първите три епизода) с даден орган на тялото, както и с дадено изкуство, притежава свой съответен символ и специфична техника. Всеки епизод има и заглавие, съответстващо на герой или епизод от Омировата “Одисея”. Някои от епизодите имат и свой цвят” 5. Ето го например този скрит план (схема), обяснен за глава 4 “Калипсо”: “Време на действието: осем сутринта на 16 юни 1904 г., четвъртък. Място: къщата на Леполд Блум на улица “Екълс” № 7, Дъблин. През 1904 този жилищен квартал на Дъблин е бил доста по-заможен, отколкото е сега. Орган: бъбреци. Изкуство: икономика в смисъл икономисване в домакинството. Цвят: оранжев. Символ: нимфа, още вагина, семейство, изгнаничество. Техника: повествователна.
     Съответствия: Нимфата над леглото – Калипсо; Длугач – вестителят Хермес, изпратен да призове обратно Одисей: “Да се върне героят сърцат у дома си”; Цион – Итака.” 6 Необходимо е тук да припомним и мнението на руския преводач на Джойс Сергей Хоружий, че “именно дребното, незабележимото, по правило, носи главният смислов пласт” 7 в романа. Тъй че “ирландската” враждебност към кавичките няма как да е случайна (едно от стриктните изисквания на внука на писателя Стивън Джеймс Джойс било в никакъв случай превод(ач)ът да не огражда в кавички имената на улиците и кръчмите 8), зад нея също има скрита план-схема. И, струва ми се, разгадаването на тази скрита план-схема на демонстрираната открито (от автор и наследници) quotes-фобия може да ни даде ключ за разбирането на “Одисей” – тази “библия на модернизма” 9. Или поне за едно от многото възможни негови разбирания.
     Според поставената на първо място правописна препоръка за употреба на кавичките, дадена от Светлана Рашева в сайта “Словото”, те са нужни, ако цитираме чужда реч или ако герой в литературно произведение мисли или си казва нещо наум. Второто поставено по важност правило е, когато изписваме наименования на фирми, марки, организации, училища, художествени произведения, улици, а третото – когато употребяваме някоя дума в преносен смисъл 10. Внукът на Джойс изрично е фиксирал забраната върху имената на улиците и кръчмите, изпълнявайки педантично заръката на своя дядо, но това – от страна на неговия предтеча – е май единствено за отклоняване на вниманието от дълбочинната същност на ветото. Забрана на кавичките за улици и кръчми, за да се обвие в мъгла необходимостта от поставяне в кавички на целия роман “Одисей”. Защото само по себе си произведението на Джойс е една гигантска реплика-цитат на всичко онова в културата и въобще в живота на човечеството, случило се до деня 16 юни 1904 година, че и след него – до годината 1921, когато Джойс фактически приключва писането на романа. Но пак не докрай: известно е, че той непрекъснато е променял, добавял, изхвърлял части от текстовия “торс” 11 и то така, че и до днес критици, преводачи и изследователи не са сигурни кой точно от немалобройните преизтъкавани (текст = тъкан) варианти е класически, е най-съответният на намерението на писателя. Разбиране за романа като Протей – той се променя заедно с културните, духовни и исторически промени. А “Одисей” е техният постоянно течащ, разливащ се и репликиращ ги цитат, но и техният преносен смисъл – граматически чак (!?) третият, но критически първият по важност случай, изискващ кавички. (Или, както казва Георги Господинов, не можеш да влезеш два пъти в една и съща книга.) “Одисей” е литературната употреба на културата в преносен смисъл; иронична и саркастична реплика на природата, знанието, историята, Ирландия и на всичко останало, което човечеството е трупало, трупало, трупало като бобър през вековете, провъзгласявайки го за свои мъдрост и знание, та чрез тях (приписвайки им богатство, дълбочина, сложност, филигранност, възвишеност) да се възхищава само на себе си. Е, Джойс без никакво колебание поставя това възхищение под въпрос и по този начин, между другото, поставя началото на (пост)модернизма, който не е нищо друго освен предверие към осъзнаването и примиряването от страна на човека със собствените му граници и несъвършенства. Така “Одисей” – “тази библия на модернизма”, е всъщност и първият истински, неподправен, чист пост-модерен роман. Може би така вече ще знаем кога и къде точно е почнал този “пост-“ – в Дъблин, 16 юни 1904 година, в деня четвъртък...
     Едва ли който и да е ще бъде особено изненадан от заключението спрямо “Одисей” като промислена Джойсова добро-употреба на солидния корпус натрупани през вековете човешко знаене и можене. Внушителният пласт култура, върху който се основава романът, е общо разбиране за всички негови коментатори: “Шеметно е потъването във водовъртежа от скрити цитати от Библията. Тома Аквински, Данте, Шекспир, детски песнички, стилови подражания, да не говорим за алитерациите, при които значението е на заден план за сметка на играта със звуците и музикалността на езика” 12. Нека чуем и Иглика Василева – човекът, който може би има най-голямото право да говори за Джойс и неговия роман тук, в България: “Публиката на “Одисей” е много широка, защото самата книга е много широка. Един критик заявява, че в “Одисей” има и музиката на небесните сфери, и музиката на изпразването на червата. И много интелектуалщина, и много файтонджийски лафове, и много кръчмарски бърлоги. Обхватът на перото му е необятен. И какво асоциативно мислене само, непрестанно полита в нови неведоми посоки.” 13 Владимир Набоков обаче – със специфичната за всички славяни подозрителност, в лекцията си върху “Одисей” предупреждава своята аудитория: “Улис” е превъзходно, дълговременно съоръжение, но той е леко надценен от онези критици, заети повече с идеите, обобщенията и биографическата страна на творбата, отколкото със самото произведение на изкуството. Длъжен съм да ви предпазя от съблазънта да откриете в безпорядъчните блуждаения и дребни приключения на Леополд Блум в летния дъблински ден директна пародия на “Одисея”-та, в която рекламният агент Блум изпълнява ролята на Одисей или, както е на латински, Улис, хитроумния герой; склонната към адултер 14 жена на Блум да представлява добродетелната Пенелопа, а пък на Стивън Дедалус да се отрежда ролята на Телемах. Много приблизителното и много общото преплитане с Омир очевидно съществува в темата за странстванията на Блум, което посочва и названието на романа, но то съществува заедно с много други налични в книгата класически алюзии; и би било напразно губене на време да се търсят преки паралели във всеки персонаж и във всяка сцена на “Улис”. Няма нищо по-скучно от завързаните алегории, основани на овехтял мит; след като романът е излязъл на части, Джойс в същия миг задрасква псевдоомировите наименования на главите, забелязвайки към какво точно са се втурнали учените и псевдоучените педанти. И още: един от тях – Стюърт Гилбърт, заблуден от насмешливите изброявания, открил, че на всяка глава съответства определен орган – ухо, око, стомах и т.н., ала тая унила безсмислица ние ще оставим без внимание. Всяко изкуство е в известна степен символично, но ние крещим: “Дръжте крадеца!” – критика, която съзнателно превръща изящния символ на художника в сухата алегория на педанта, хиляда и една нощ в колекцията на храмовниците.” 15 Набоков говори така, сякаш като че ли за нещо му е яко ядосан на Джойс и ми се струва, че причина за това е, че смътно е усещал: “Не съм прав!”; глождело го е чувство, че съзнателно изкривява истината за написването на “Одисей”: някак си твърди, че то се е случило по-скоро по силата на Божията искра, отколкото като грижливо промислен, добре конструиран и съвършено изпълнен проект. Изглежда, на руснака не му достига интуитивност у ирландския Улис: прекалено “хладно и сребристо” му звучи той, прекалено отстранено, дори може би високомерно. Но точно за постигането на такъв звук май се опитвал да настрои инструмента си-перо Джеймс Джойс, точно към такава леденостудена, сякаш композирана от Снежната царица, музика се е стремил той.
     И тук не можем да отминем без внимание нещо, което поне на мен ми се струва от особено значение: ирландецът избира за име на романа си не гръцкото “Οδϋςςεος”, а латинското “Ulisses” (в друг превод на кирилица – руския, това Джойсово предпочитание е съхранено), за да покаже по този начин вероятно, че романът му е, така да се каже, вторичен, че е наследник, мажоритарен собственик върху правата на цялата европейска култура; също както римската цивилизация се оказва в своите материални и духовни измерения вторична, наследяваща, но отново с мажоритарен дял върху древногръцката култура. “Ulisses”, а не “Οδϋςςεος”, защото Джойс изглежда е възприемал романа си не като първоизточникът, не като начинателят, а като второ-възприемателят, -преработвачът и -тълкувачът. Един вземащ от келти, елини, римляни, евреи, християни и какви ли още не народи и вери, свързали се помежду си и със съдбата на Европа; литературен градеж, целящ да изчерпи из дъно всичкото им знание, чувствителност, изкусност, да ги втъче в своята текстуалност и така да изтъче картина, неприличаща на никоя друга – мащабна, внушителна, възхитителна. Иглика Василева 16 ми позволява да направя тази аналогия: също както преди повече от 9 века абат Сигерий е търсил откъде ли не дървета, камъни, мрамор и скъпоценности, за да издигне катедралата в Сен Дени и така да сложи началото на цялата готика, така и Джейм Джойс е търсил откъде ли не, за да съгради своята литературна катедрала, с която да сложи край на modern-a и да възвести началото на postmodern-a. И точно по същия начин както готическата катедрала е музика, “симфония от камък” (Ервин Панофски дори я нарича “каменна Summa”), така и “Одисей” е музика, симфония от думи, която именно благодарение на Иглика Василева вече можем да чуем/прочетем на български 17. Една музикално-литературна творба, която едниствено поради това, че е съставена от думи, а не от ноти причисляваме не към музиката. Но това не u пречи да бъде великолепна, да бъде чародействаща симфония, макар: “езикът се пука по шевовете” 18. Или, за да бъдем съотговорни на неистовия експеримент на Джойс (и на също толково вълшебно-неистовия негов български звук), редно е да речем не симфония, а симлогия и симграмия: симлогия на европейското мислене като език, симграмия на европейското чувстване като знак, разпукани по шевовете и поставени в кавички, за да укажат така зевовете на собствената си недостатъчност, на отчаяната си несвършена несъвършеност. И най-големият парадокс тук е, че цялата тази човешка несвършена несъвършеност е посочена – подчертавам, без кавички – от едно наистина съвършено замислено и още по-наистина съвършено изпълнено, сиреч свършено човешко произведение – Ulisses на Джеймс Джойс. Което на български звучи така: Одисей на Джеймс Джойс, превод Иглика Василева. Да.
 
31 май 2004, София

     1 Тук няма как да не си спомним знаменитата теория за непреводимостта, която Иглика Василева опровергава със замах. Практически със своя превод, а теоретически в интервю за в. “Култура”, бр. 23, 8 май 2004 г.: “Не съществува определение за “неподатлив на превод текст”... Аз не бих говорила толкова за неподатливост, колкото за трудност. Не бих казала, че “податливост или неподатливост на превод” може да бъде свойство на оригинала. Текстът си съществува самостоятелно, а не в някакво съотношение спрямо превода. Посатливостта на превод не е качество на оригинала, а на преводача и зависи от неговата способност да тълкува и претворява.” В “литературен вестник”, бр. 23, 19-25 юни 2004 г. Към Иглика Василева се присъединява и Мариана Мелнишка: “Всичко може да се изрази на български, доказва преводачът, стига да притежаваш ерудиция като на автора и да познаваш семантичните възможности и фонетична гъвкавост на родния си език...” (“когато ирландският Одисей заговори и на български...”)
     2 “Роман № 1 в света, който не се чете”, интервю на Кристин Димитрова с Иглика Василева, в. “АртТруд”, бр. 1, 2 май 2004 г.
     3 Цит. По “Роман № 1...”
     4 “Одисей”: българският 16 юни 1904”, интервю на Зорница Христова и Марин Бодаков с Иглика Василева, в. “Култура”, бр. 23, 8 май 2004 г.
     5 Бележки към “Одисей”, стр. 751.
     6 Пак там, стр. 763.
     7 http://www.ireland.ru/dublin/James_Joyce/introduction.html
     8 “Роман № 1...”
     9 “Одисей”: българският...”
     10 http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=194&WorkID=6191&Level=1
     11 “Джойс е от онези писатели, които постоянно редактират текстовете си и допълват пасажи. При една от редакциите главата “Итака” е почти пренаписана – добавените 9 380 думи са 42 % от текста. При този подход Джойс пише “Одисей” 7 години, а “Бдението на Финеган” – 17.” (“Роман № 1...”)
     12 Мариана Мелтишка, цит. съч.
     13 “Одисей”: българският...”
     14 Адултер (лат. аdulter) – който изневерява на съпружеската вярност, разпътен.
     15 http://www.joyce.msk.ru/nabokov.htm
     16 “Прочее, и българският превод на “Сума на теологията” на Тома от Аквино се появи със закъснение спрямо превода на “Одисей”. Съжалявам за това, работата на проф. Цочо Бояджиев щеше да ми бъде от голяма полза, тъй като католикът Джеймс доста използва Тома в своя пародиен катехизис.” (“Одисей”: българският...”)
     17 Един мой познат наскоро ми направи изумилото ме признание, че няма да прочете “Одисей”, защото бил прочел върху него толкова много критическа, аналитична и интерпретаторска литература, че живеел с чувството, че вече отдавна е прочел романа. Държа настрана комичното, то не е важно; важното е, че едно такова твърдени епотвърждава тезата за “вторичността” на “Одисей”, за синтезиралата огромни пластове култура “вторичност” на романа: мета-мета-текстовете са из/за-местили мета-текста, който от своя страна е из/за-местил текста. Културата може да чете сама себе си дори и когато не се чете.
     18 “Одисей”: българският...”
 
Текстът е публикуван в юбилейния бр.12/2004 на списанието за чуждестранна литература и изкуството на превода "Панорама".

Можете да поръчате юбилейния брой на списание "Панорама"
оттук:

Тази вечер в Москва, в навечерието на Коледа на 1918 г., историята можеше да поеме по друг път, но това не стана. Поводът бе най-страхотният автомобил в Москва. Платен в злато. Солиден. Нов-новеничък. С току-що смазан двигател. Всичко по него блести, като че ли е излязло изпод ръцете на самия Кегрес, инженера на царския гараж. Черният автомобил проблясва в нощта. Марката? Ролс-ройс. Модел “Горски дух”. С платнен подвижен гюрук. Едва на три-четири години. От кована и валцована стомана; дори куршум от автомат не може да я пробие. Купето му като броня. 

Йовица Ачин