Media Times Review    Google   
___









мастило
 февруари 2005

ЕДИН РАБОТЕН ДЕН НА
СТ.Н.С. II СТ., КФН Д. ДАСКАЛОВ

Лазарин Лазаров


Драголюб Даскалов, наскоро прехвърлил четиридесетте мъж с очила, прошарена коса и брада и малко попрегърбена стойка, беше физик и работеше от близо петнайсет години в БАН. Жена му – библиотекарка в ЦИНТИ – обичаше да споменава че мъжът й е доцент. Тя намираше това за семейна отлика, въпреки че не считаше, че един доцент не може да бъде товарен с домашни задължения.

Драго – така го наричаха по-близките му колеги – слезе от не особено пълния трамвай на спирка “Електроника”. Часът минаваше девет, софийската утрин беше ведра. Въпреки че вече бе успял да остави едната дъщеря в Алианса, да плати една сметка в общината (за щастие опашката беше съвсем малка), той се чувстваше бодър и готов за научния си работен ден. “Днес вече няма начин да не проведа опит от втората серия” – мислеше си той. Мина покрай полуспящите кучета пред института, усмихна се на портиера и заизкачва прашното стълбище за към своята лаборатория на третия етаж.

Драго беше ръководител на група
изпълняваща договорен проект. Всъщност, освен него групата включваше само двамата му аспиранти и една лаборантка. В момента, обаче, той не можеше да разчита на почти никой от тях. Славчо, по-старшият, беше пред защита и прекарваше повечето време или в библиотеката, или пред компютъра, оформяйки дисертацията си. А Димитрина си беше уредила, напълно през главата му, някаква тримесечна стипендия в Чехия и сега правеше всичко възможно да я продължи, въпреки че нямаше твърде общо с дисертационната й тема.

В лабораторията беше само Тоня, лаборантката. Тя ни най-малко не се смути, че Драго я сварва да чете “Нощен труд”. Тоня твърдо държеше да вьрши само “лаборантска” работа. Драго беше свързал online един пиролизатор с един газов хроматограф и беше компютъризирал
системата до известна степен, но тя въобще не искаше да погледне тази апаратура, която, според нея, била само за физици. Всъщност Тоня беше завършила само гимназия и се готвеше за поредно кандидатстване в Икономическия. Драго не можеше да си позволи да назначи по-квалифициран човек с парите, които получаваше от договора с Фонда за научни изследвания.

“Слагай образците за темпериране, днес ще провеждаме опит” – каза той.

Тоня само насочи погледа си към бюрото му, където бе оставила написана с едри букви бележка: “11 ч. – Съвещание на ръководителите на договорни проекти при Директора!”.

“Пак ли?” – изстена Драго, но никак не се учуди, че директорът насрочва съвещания “за след два часа”.

“Нищо. В един да бъдеш на линия! След обед ще имаме достатъчно време”
– каза той. “А сега, гледай да не изпуснеш да ми ксерокопираш заявките за симпозиума в Берлин”.

Ксероксът на техния етаж си имаше “операторка”, която приемаше “поръчки” само между 9.30 - 10.00 и 14.00 – 14.30 ч.

Драго се отпусна на стола пред бюрото си.
Все още мислеше за опита. Готвеше постер за пореден международен симпозиум. Семплата апаратура, която беше сглобил, даваше резултати, но изискваше внимателно поддържане на параметрите и напрегнато отчитане в продължение на 3 – 4 часа. А вече втора седмица все нещо попречваще за провеждане на опит. Драго не искаше да прави постер само с въведение, изводи и съвсем малко данни, както правеха много от неговите колеги.

Телефонът му извъня. Беше Мичето, една от секретарките в канцеларията:

“Г-н Даскалов, може ли да слезете да ми се подпишете на един документ!” – чу той алтовия й глас.

Мичето беше много важна. Тя признаваше за шефове само директора, двамата му заместници и научния секретар. Считаше, че разните му “старши” – зав лаборатории и ръководители на проекти – трябва незабавно да слизат и да й се подписват на документите, които обработваше.

Като се върна Драго завари на бюрото си куп пресни ксерокопия. Тоня ги беше оставила и изчезнала на някъде без да си даде труд да ги сортира, подшие и т.н. Драго искаше да я изпрати и до стъклодувната работилница в съседната сграда, която пък “приемаше” само между 10.00 и 10.30 ч. И той наново заслиза по стълбите, този път към барчето за да я търси.

Към 11 ч влезе в заседателната зала, свързана с директорския кабинет.

Двама-трима колеги възбудено го посрещнаха:

“Пак ще режат от Фонда!”

Залата се понапълни и тогава влезе Директорът, придружен от Главната счетоводителка – руса, попрезряла дама, минала четиредесетте. Все пак, чувстваше се, че е била хубава жена. Всички,
впрочем, знаеха, че тя беше любовница на бившия им директор, който се беше издигнал по-нагоре в йерархията на БАН.

Г-жа Яламова (така се казваше главната счетоводителка), която се държеше с директора като с повече от равен, погледна снизходително аудиторията от различни “старши” и с почти садистичен тон обяви, че се налагало ново 15-процентно рязане на средствата от Фонда. Намаленията трябвало да се разпределят по проекти…

Драго напусна залата леко поизморен и изнервен чак към 1.15 ч. Беше се отървал само с 10-процентно намаление. Можеше да съчетае ходенето до стола с отбиване в съседната сграда, където имаше компютърна зала и от където единствено можеше да влезе в Интернет и провери e-mail-а си. За щастие тя биваше отворена точно между 1.00 и 2.00 ч.

Като се върна в лабораторията телефонът звънеше. Г-жа Яламова му каза, че трябва бързо да слезе при нея за да подпише че е “съгласен” с измененията на финансирането на проекта му. Драго подсети Тоня, че трябва да прати един факс до Берлин (факсът се намираше
също в съседна сграда и “приемаше” само между 14.30 и 15.00 ч) и пак заслиза по стълбите.

Щом се върна в лабораторията, още от вратата Драго енергично извика:

“Тоня, почваме! Ако трябва ще стоя да 7 ч, но ще направя опита”.

Обаче телефонът пак извъня. Този път беше секретарката на директора:

“Г-н Даскалов, нали знаете, че на БАН гостува проф. Гупта от Индия, той ще бъде в института след малко и Директорът каза да имате готовност да го приемете към 3 ч и да му разкажете за работата си”.

Към 4.15 Драго изпращаше вежливо индуския професор от лабораторията. Професорът попита за тоалетната, което малко посмути Драго защото той знаеше, че в тоалетната на техния етаж не само че нямаше тоалетна хартия, но и че крушката беше изгоряла и от две седмици нямаше кой
да я смени. Но той съобрази и го поведе надолу по стълбите надявайки се, че тоалетната до кабинета на директора ще е малко по-прилична.

Когато се върна и изправи пред апаратурата Тоня кисело започна да приготвя образците. Оставаше само половин час до края на работното време. Наново телефонен звън:

“Ало, Даскалов ли е? Обажда се противопожарният служител на сградите. А бе какви са тия варели в мазето ви?”

“Празни” – отговори Драго. “При това, не са на пътеката, не пречат на
движението…”

“Аз отде да знам
, че са празни. Я, молим, да слезеш веднага при портиера да видим тая работа!”

В 5 без 15 Драго беше отново в лабораторията, пред апаратурата. Тоня си червеше устните метнала чантичката си през рамо. “Нищо. Така е даже по-добре. Ако трябва ще стоя до 10 ч
, но ще направя опита. Сам най-добре се работи. Нали нямам да взимам малката от яслата тази вечер…” – мислеше си той.

Институтът беше поутихнал. Драго започна опита. Отначало всичко тръгна нормално, помпичката бръмчеше равномерно, получиха се първите криви на мониторчето. И изведнъж – екранът запримига и изгасна. Токът спря.

Драго си заприбира чантата готвейки се да се прибира в къщи. “Днес пак нищо не свърших” – мислеше си той. “А защо съм толкоз уморен?”.