Media Times Review    Google   
___









Мастило
 февруари 2005

Черният Ролс-Ройс

Йовица Ачин


     Тази вечер в Москва, в навечерието на Коледа на 1918 г., историята можеше да поеме по друг път, но това не стана. Поводът бе най-страхотният автомобил в Москва. Платен в злато. Солиден. Нов-новеничък. С току-що смазан двигател. Всичко по него блести, като че ли е излязло изпод ръцете на самия Кегрес, инженера на царския гараж. Черният автомобил проблясва в нощта. Марката? Ролс-ройс. Модел “Горски дух”. С платнен подвижен гюрук. Едва на три-четири години. От кована и валцована стомана; дори куршум от автомат не може да я пробие. Купето му като броня. 
     Докато неговият копой и съветник го осведомяваше за златната възможност, Яша, именуван Кошелков, хрупаше краставичка и я поливаше с изстудена водчица, в която плуваха парченца портокал. Ех, това ще е достойно за разказ, мислеше си Яшка Джебчията, докато бършеше уста с опакото на ръката си, ама де ги в Москва тия писатели, кадърни да го напишат. Лъжат тия нищожества, продажни души, трябва всичките в пандиза, в мазетата да ги избесят. Малоумници без мъде, празни кречетала. Лижат краката на оная сволоч вместо да полетят с орлите. Така си мислеше Яша, твърдо решен да свие колата, напук на основателното предположение, че в по-късните разкази, литературни или полицейски, няма да бъде възхваляван, а оплют като най-ужасен злодей, като пръв враг на първата държава в света, ама хич не му дреме на оная работа, помисли си той, като се хвана за нея и я поразтърси в шепа. Нима аз съм злодей, аз, дето светих маслото на Вася Бръснача и опосках Кредитната банка, аз, дето заклах Сипаничавия Ефим и смачках цялата оная гмеж, дето се вреше в краката ми. От мен трепери цяла Москва, а името ми се изговаря със страх из цяла Русия. Кой не е слушал за Яшка Джебчията, от Одеса та чак до Сибир? Такъв още не се е родил, пък и да се роди, няма да поживее дълго. На всяка цена ще има този кремълски автомобил. Решено. Почувства, че е влюбен в тази кола, макар още да не я беше виждал, нито докосвал. Щом я докопа, първо ще се поразходи с нея по Арбат, а после из Подмосковието, ще полети с ангелите чак до Ташкент, ще се гмурне във врявата на живота, който не секва никога, ще попилее керваните с камили и пътьом, дето свари, ще товари в автомобила чували със злато и банкноти. До вчера пренасяха плячката си с талиги, от утре край на талигите. Техниката не струва нищо, ако не я следваме и в добро, и в зло. Яша Кошелков смяташе себе си за най-просветения духом в своя тъмен занаят.
     - Тоя е някакъв мухльо от ония, новите, дето са най-сладки, поне веднъж седмично се отбива в къщата при нашата Маргитка Курвата, знаеш я, до Патриаршите езера, та случаят е сгоден, мно-о-го сгоден, златен - убеждаваше го копоят Беня Стипцата, доверен, опитен помощник. - Можем да сме сигурни, че ще бъде там вечерта преди Коледа. Автомобилът е един път, пръстите си да оближеш. Мернах го. Царски. Държавната хазна не струва пет пари пред него.
     -Хм, аха, хм – сумти одобрително Яшка между залъците и глътките. Маргитка значи, помисли си той, а защо пък не Глафира? После с кутрето на дясната си ръка даде знак, който означаваше “изчезвайте, искам да остана сам да помисля”.
 
     Преди час снегът бе спрял да навява. Небето беше ясно. Сигурен знак, че коледният ден щеше да осъмне приятен. Онези, които празнуваха, се радваха, че Бог не ги е забравил, макар че радостта за такива неща бе забранена. Декретът бе неумолим: вечерта е като всички други, религията е опиум. Дори Комитетът на народните комисари заседаваше в Кремъл с пълна пара. В началото на уличката, в сянката, с още двама души Яша дебнеше плячката. Ако сведенията бяха точни, тримата щяха да са достатъчни за операцията. Точно тогава на улицата се появи и колата. Тя е. Бръмчи. Номер 236. Спря точно пред входа на къщата. Яша изчака със своите още половин час. “Каза, не по-малко от час”- заплашително просъска на Беня, който кимна с глава и тутакси след подадения знак се заклатушка пиянски към автомобила. След него пое и Яша, също ужким пиянски преплитащ крака, докато Ося Маймунека го придържаше под мишница.
     В автомобила на шофьорското място, отдясно, седеше някакъв мъж-планина с нахлупена ушанка на главата, с къса кожена куртка, препасана през гърдите с планшет. Беня почти се стовари върху колата и ококорил очи се втренчи от капака в човека вътре, който сънено и гневно отвърна на погледа му.
     - Хей, приятел – като се разкиска глупашки, рече Беня Стипцата на мъжа планина - дай огънче.
     Мъжът планина повдигна ръка и показа маузера с тънка цев, който бе измъкнал от кобура на кръста си.
     - Не исках чак такъв огън – изфъфли, преплитайки език Беня, - само да запаля. И надигна ръка, където между пръстите му се мъдреше цигара, изпомачкана, почти скъсана.
     Мъжът планина освободи спусъка и прокара дългата му цев под брадата си, като че ли искаше да отмахне невидима паяжина. В този миг дойдоха Джебчията и Маймунека. Маймунека се метна върху Беня и започна дивашки да го млати. Събори го на снега. Започна да го тъпче и тъкмо да го ритне зверски в главата, мъжът планина отвори вратата и им викна да се пръждосват оттук.
     - Ние само да помогнем – рече Яша, отдалечен на четири крачки от автомобила. Пресметнато разстояние. - Виждаме, тоя негодник пречи на гражданина – угоднически занарежда Яша, поклащайки се видимо, ужким на градус и той.
     Маймунека продължи, поел си дъх, да налага Беня, който пиянски се опитваше да се изправи, като стенеше и всеки път отново рухваше под ударите. Мъжът планина кипна, изскочи от автомобила и тръгна към двамата скандалджии. Всичко приключи светкавично. Щом стигна и насочи пистолета към двамата, за миг забрави за Яша, и тогава, сякаш го бе сгазил трамвай, строполи се на заледения тротоар. Беня и Маймунека се нахвърлиха върху шофьора да го довършат.
     - Стига – заповяда Яша.
     Всичко се разигра за по-малко от две минути, откакто Беня се бе приближил до автомобила да иска огънче.
     - Вмъквайте се отзад – нареди Яша на помагачите си. - Аз карам – добави с гордост в гласа.
     - Маузер, а, пък аз ти исках огънче – промърмори Беня, като срита в ребрата изгубилия съзнание шофьор.
     - Казах стига - тихо и рязко повтори Яша.
     На осветения вход на къщата се появи нисичък мъж, почти плешив, с ушанка в ръце, с разкопчано късо кожухче. Биеше на очи богато извезаната копринена вратовръзка, до чийто възел в яката на бялата риза бе бодната скъпоценна игла.
     - Спрете там – гръмко се провикна той. – Какво става? С отривисти крачки стигна до колата, в която вече един до друг се бяха притиснали Беня и Маймунека.
     - Нищо особено – отвърна Яша, като вдигна пистолета на шофьора и го затъкна в пояса си. - Тоя тука се опита да ни отмъкне колата.
     - Ама това е моята кола - каза новодошлият.
     - Твоя? – позачуди се Яша. – Не може да бъде. Виждам, силно обичаш истината.
     - Е, добре. Не точно моя. Народна.
     - Може да е твоя, може да е народна, минало бешело, сега вече е моя, ощастливи ме народът за Коледа, затуй ти прощавам заблудата. И не ми казвай повече не, когато всичко наоколо твърди да, да.
     -Няма дупка, където да се свреш, и аз да не те открия. Знаеш ли кой съм аз, нещастнико?
     - Хич не ми казвай – отвърна Яша и се засмя пресипнало. - Млада власт, а вече силна, пък на туй отгоре иска да е и единствена, че и вечна; хайде, холан! Да не си брат на Дзержински, на оня проклетник, дето му викат железния, и то пред мене, който съм от стомана – подигра го Яша Джебчията. – Брат ли си му или рода, та обикаляш наоколо и пълниш дупките и го тръскаш, като се добараш, пък на цицорестите женки им мачкаш жлезите и им изкарваш пот по раменете, и всичко туй за четвърт самун хляб.
     - Още по-лошо, младежо – сериозно рече новодошлият. – Феликс Дзержински е само народен комисар…
     - А ти, чичка, си негов помощник!? Ех, ех, млади-зелени, пък си мислят, че са хванали Господ за онуй, дето го няма.”
     - Още по-лошо – още по-сериозно изрече новодошлият и препречи на Яша пътя към автомобила. - Той е само един от моите народни комисари за такива като теб, а след това тук няма да бъде задълго, нито пък ти ще оцелееш. Такива шпиони ги разстрелваме веднага.
     - Слушай, дупеглавецо, ако не искаш да ти откъсна главата и да тръгнеш по света без тая празна тиква, дигай задника си от моя автомобил. Качвай се при оная женска, да не ти изтръгна сърцето, и я поздрави от Яша Джебчията.
     - Каква женска! Това е революционерка.
     Яша се приближи до новодошлия, чието теме му стигаше едва до брадата, обмисляйки дали да не го заколи. Но все пак само поясни набързо:
     - Щом ти казваш, щом добре революционизира със задник и знае да го върти напред-назад, значи е революционерка, а пък аз я знам само като Цицорестата Маргитка.
     - Надежда Крупская като… - но не довърши, защото Яша неочаквано се наведе, целуна го в устата и някак милостиво го тласна с длан в гърдите, като едновременно с това измъкна диамантената игла от яката му. Този лек удар в гърдите несъмнено бе достатъчно силен блъснатият да отстъпи непохватно няколко крачки назад, за да не се пльосне като покосен. През това време от задната седалка на автомобила озъбеният Маймунек размаха ножа си почти под носа му.
     - Надюшка или Маргитка, все едно, домакиня, само се пази от трипер или други такива френски болести - загрижено, като че ли съветваше някой младок, нареждаше Яша, тутакси схванал, че смотанякът Беня трябва да е объркал нещо за това кой кой е. Нищо ново; и без това в града е пълен хаос. От глад мозъкът отслабва. Ама какво толкова: грешна сметка, точен резултат. Автомобилът е негов. Съвсем същият, с какъвто доскоро из Петроград и Москва се развяваше великият княз Михайлушка.
     Яша зърна хромирания амулет на върха на радиаторната решетка и окото му се насълзи от умиление. Амулетът, олицетворяващ “духа на екстаза”, изобразяваше гола девойка, увила около ръцете си плащ напомнящ крила, готова да скочи и да полети. Боже мой, каква кола! Няма втора такава на хоризонта в цяла Русия, защото и царете Романови с техния гараж вече ги няма, както се шушука, избил ги оня новия злодей, май Улянов, твърдят осведомените, дето злословят навред. Като погали летящата дамичка, Яша въздъхна доволен от себе си, инстинктивно съзнаващ, че трябва да се омитат още същия миг, спешно, иначе феликсовците и чекистите ще изникнат наоколо, и тогава отиде му главата, защото жив няма да даде своя автомобил. Завъртя два пъти манивелата и запали мотора. Влезе в колата и погали волана. Съвършена машина. Звъни като сребро. Това се казва ръчна изработка.
     Преди да затвори вратата, извика на омърлушения тип:
     - Може да си и самият Ленин – заговори му уж като на съучастник, но после смени тона с подигравателен, - някакъв си там вожд на световния пролетариат и да властваш над цяла Москва, но запомни, това е отскоро, и то само през деня. Истинският господар съм аз, Яша Джебчията, Яша Черния, Яша Погрома, аз съм кралят на Москва през нощта. Така е било и така ще бъде, докато дяволът не ме прибере. Сбогом, авер! - И с великодушен жест на ръката изпрати към небето целувка с три пръста.
     Снегът заскриптя под колелата с гъсенично профилирани гуми и посипа Владимир Илич Улянов, който машинално бършеше с шапка мустачките си и със слисано изражение следеше как неговият народен автомобил изчезва по улицата към Любянка, за да не бъде намерен, може би, никога вече. Снегът, с които рязкото потегляне го засипа, като че ли нямаше край, защото към него се присъединиха и едрите перести снежинки, тъй като отново бе започнало да навява, нагъсто, така че белият мрак се стелеше над очите му, полепваше по миглите и мустачките му.
 
     - Сигурно е било така - разсъждаваха над силен чай, сменен с водка и конски салам, вероятно година по-късно двама обещаващи млади писатели, които още нямаха тридесет години, Михаил Афанасиевич (който бленуваше за бурканче хайвер от сибирски лосос) и Исак Емануилович (който настояваше все пак да нарекат курвата Глафира и ноктите й да са сини като на китайка), – но така не можем да го разкажем.
     Беше им възложено да опишат заедно тази история, разбира се в полза на народа и на народния министър-председател. Скалъпиха разказа криво-ляво в няколко версии, но нито един от вариантите не ставаше за публикация. Всеки от тях, по един или друг начин, потвърждаваше, че подземният свят с фантома Яша Кошелков съществува в Москва, а точно това бе проблематично, и макар че в разказа им Илич се оказваше по-силен от бандита, в крайна сметка неговото надмощие, такова или онакова, изглежда не бе достатъчно за бъдещето, което щеше да трае до края на света.
     И така този разказ на Булгаков и Бабел остана непубликуван, заровен в полицейските архиви, в досието сред другите своевременно отбити контрареволюционни удари под кръста. Може би някога ще го четем в оригиналния вариант, без да ни е грижа кое е истина, и кое лъжа, защото в разигралото се събитие и двете са еднакво достоверни и възможни. Разказът изисква да бъде измислено онова, което още не е открито.
 
Текстът е публикуван в юбилейния бр.12/2004 на списанието за чуждестранна литература и изкуството на превода "Панорама".
 
Преведе от сръбски: Русанка Ляпова

Можете да поръчате юбилейния брой на списание "Панорама"
оттук:

Джойс ненавиждал кавичките, споделя неговата великолепна българска преводачка Иглика Василева. Ако сме малко по-романтични и доверчиви, бихме могли да причислим този факт към графата “капризите на гения”, но – познавайки Джойс, особено след прочитането на “Одисей”, това би било просто израз на лековерна наивност. Няма как ирландецът, който сам казва за романа си: “Вмъкнал съм толкова неясноти и загадки, че в продължение на векове професорите има да спорят какво съм искал да кажа”, да не инвестира в тази своя неприязън нещо повече от каприз, нещо по-голямо от прищявка.

Митко Новков