Media Times Review    Google   
___









мастило
 февруари 2006

Малкото оранжево петно в безкрая

Деян Енев

Из сборника разкази "Всички на носа на гемията"


     Днеска е важен ден за мен, може би най-важния през целия ми не дълъг живот. Станах много рано и се избърсвах. Поисках си нова пижама. И веднага излязох на терасата да будя гълъбите. Хайде, ятото ми, хайде, милите ми, бързо да ми донесете вест.
     Алеите в малкия болничен парк тъмнееха като цеви. Зората едва-едва просветваше в листака на дърветата. Но отвъд парка, отвъд тихия му сребърен листак градът вече започваше мощно и равномерно да бучи.
     Днес синът ми става на четири години. (…татенце-сълзичка, добро утро.)
     Хайде, ятото ми, хайде.
     Набързо изгълтах две цигари в мразовития въздух. Че като се заточат сега часовете – чак през обедната почивка пак ще мога да пуша.
     Тук – както се досещате – пушенето е абсолютно забранено.
     След визитацията се помъчих да заспя. Вече нямаше това суетене около мен както в началото. Лекарите влизаха в стаята, питаха ме какво съм сънувал и си излизаха. Погледът им беше непроницаем.
     Така че какво друго ми оставаше тук, освен да спя. Много да спя, чак до следващата цигара. Когато за миг животът отново ме парваше в гърдите.
     Навярно бях задрямал. Изведнъж по прозореца чукна камъче. После още едно. Успокоих дишането си, благодарих на ятото. И бавно се надигнах, бавно-бавно, уж като човек, на който му е все едно. Веднага ги видях, милите ми, родните ми две глави. А третата я нямаше. Облякох си халата и излязох на терасата.
     Погледът на мама беше толкова спокоен, че чак ме досмеша. А синчето ми приличаше на стреснато плюшено мече.
     Здравей, татенце-сълзичка – казах. – Здрасти, мамо.
     Още нищо не питах. И мама още нищо не казваше.
     – Татенце-сълзичка, честит рожден ден – казах тържествено. – От днеска вече си голям мъж. Аз на четири години ехе...
     Малкият железен парапет помежду ни страшно ни разделяше.
     – Чакайте – казах. – Ще дойда при вас.
     И го прескочих.
     С крайчеца на окото си видях как мама настръхна и неволно заслони детето. „Не съм заразен, исках да изкрещя, не съм заразен.”
     Но нищо не изкрещях. Успях да сподавя дивото си гукане някъде дълбоко из корема, някъде още в диафрагмата.
     – Донесла съм ти портокали – каза мама, докато бързахме към най-затънтената алея. Използвах, че синът ми беше изтичал напред, и вече я попитах:
     – Вероника къде е?
     – Те днеска пак са на работа. Експериментът им се е провалил и сега работят денонощно.
     – Аха – казах. – Добре. Вие как сте?
     – Занимаваме се с Цецо. Знаеш ли колко приказва вече. Толкова е умен.
     Правех се, че не забелязвам дребната хитрост на мама – да върви по една измислена права линия на два метра встрани от мен. Правех се, че този висок говор е най-естественото нещо за мен.
     – Аха – казах.
     Синчето ми беше изследвало храсталаците и сега тичаше към нас.
     – Тате – каза, - там има тигър. Аз го видях.
     По един удивителен детски начин то ми съобщаваше, че щом е с мен, не го е страх от нищо. Как исках наистина да се покаже сега от храсталака един огромен тигър, най-огромният. И аз да отида и да го прегърна. Да го стисна в желязната си прегръдка.
     От храсталака бавно се показа един котарак на сиви и черни ивици. Той ни погледна с презрение и отмина. Татенцето-сълзичка ме наблюдаваше внимателно, дали ще се уплаша. Аз също изгледах котарака с презрение. Забелязах вълна от възторг в погледа на синчето и това ми беше достатъчно, за да се наградя. Извадих пакета с цигарите и лапнах една. Мама ме погледна с ням ужас.
     – Дай – казах аз и си размърдах пръстите на дясната ръка. – Хайде.
     Без да си смени гримасата на ужас, тя бръкна в чантата и незабелязано от синчето ми подаде два пакета цигари. Изведнъж татенцето-сълзичка застана пред мен.
     – Тате, ти защо пушиш? – попита ме строго синчето. – Мама каза, че цигарите са виновни за всичко. Проклетите ти цигари.
     – Права е – казах – майка ти. Само че...
     И се загледах в ятото си, което беше окичило близкия храст.
     Цигарите, казваш, Вероника. А когато те са единствената ти връзка с миналото? Човек пуши, за да улесни спомените, Вероника.
     Как исках да подаря един велосипед на сина си сега. И аз да яхна моя стар железен кон. И да завъртим педалите – един до друг, един до друг. Страшно е, когато синът ти има рожден ден, а ти си безпомощен да го превърнеш в празник.
     Гълъбите ме следяха с очи. Мама белеше портокал след портокал и ги слагаше върху един вестник на тревата. Оранжевите корички слагаше отделно на малка купчинка. После щеше да ги изхвърли. И тогава нещо пламна в съзнанието ми. Нещо, което бях видял и запомнил от моя прозорец. Едно оранжево петно в края на алеята, досами високата ограда на парка.
     – Ела, татенце – скочих аз. Синът ми изтопурка подир мен, изпълнен със сляпа вяра.
     Наистина беше електрокар, както и предполагах. Бяха извозвали шумата с него. Оранжевата му сплескана муцунка криеше едно чудесно приключение. Разходка с електрокар – та това беше цяло събитие.
     Зеленият халат мигом се превърна в ожулено кожено яке с цип. Огромните целулоидни очила паднаха от челото, където обикновено ги носех, върху очите ми. Синчето с почуда наблюдаваше тази промяна.
     И разбира се, чак като седнахме на седалките, аз съобразих, че електрокарът е изключен. Малкото човече тръпнеше до мен. Вятърът на големите скорости вече развяваше косичката му.
     Бях карал електрокар навремето. Трябваше ми само една желязна пластинка, за да го включа. Но синът ми не биваше да разбира, че аз я нямам. Господи, не биваше. Та днес той навършваше четири години. Четиригодишните момчета сляпо вярват в бащите си: че могат да подкарат всеки електрокар, който им се изпречи.
     Бръкнах нехайно в джобовете на халата.
     Могат, разбира се. Бащите всичко могат.
     Пръстите ми бяха напипали едно ножче за рязане на ампули. Пъхнах го в процепа на контакта и завъртях. Електрокарът забоботи. Обърнах на място и сетне го засилих по алеята. Вятърът на големите скорости задуха в лицата ни.
     „Милите ми мъже – казваше Вероника. Колко сте невъзможно еднакви. Когато гледам единия, сякаш виждам другия.”
     Взех завоя като професионалист. Окапалата шума се разхвърча встрани.гумите свистяха. И двамата бяхме примижали с еднаквите си очи. Еднаквите ни устни бяха стиснати – както подобава на героите, живеещи във вечен риск.
     Гълъбите изостанаха назад. Ние летяхме. Дърветата отляво и отдясно се сляха в две непрекъснати черти. Вече нямаше подробности – камъчета, пейки и храсталак, нямаше даже пейзаж, а само далечина: достъпна и мамеща. Да, аз наистина бързах. Аз трябваше да покажа на синчето си много неща. Аз трябваше да му отговоря ня всички онези въпроси, които някога то бездруго щеше да ми зададе. Този миг трябваше да е достатъчно дълъг, за да побере всичко. Този хубав оранжев миг.
     Господи, научи го да търси малкото оранжево петно в безкрая.
     А сега, татенце-сълзичка, трябва да спрем, преди да са ни хванали. Това също е част от кодекса на големите мъже, живеещи във вечен риск.
     Но изненадите, разбира се, никога не са изключени. Там, откъдето взех електрокара, ни чакаше мъж с дочени дрехи. Приближавайки, аз го изгледах втренчено. Ако беше от хартия, щеше да избухне в пламъци. Докато слизахме от електрокара, видях, че раменете на човека изведнъж омекнаха.
     – Добър ден – казах. – Защо не си почистил добре машината?
     – Съжалявам, шефе – каза непознатият. – Утре всичко ще е тип-топ. Ти нямай грижа.
     Тръгнахме бавно към мама. Синът ми крачеше до мен с ръце в джобовете. Това ми стигаше. Защото на таен език това значеше, че баща ми е най-силният от всички.
     Те ме изпратиха по алеята и аз пак прескочих парапета. И кацнах на тераската си.
     – Утре пак, нали, тате? – каза синчето ми.
     – Да, тате. Утре пак.
     Наблюдавах го внимателно. Търсех очите му. Да, той наистина беше станал на четири години. Сега в очите му нямаше никакви сълзи. Това беше погледът на мъж, който знае цената на утрото. А значи – и цената на спомена.
     Погледнах и мама. И тя се държеше разкошно. Усмихна ми се.
     – Тате, и да целунеш майка си.
     – Добре, тате.
     – И много да я слушаш.
     „Вероника, нали е много хубаво, когато има един човек на тоя свят, който съвсем прилича на тебе. Когато гледаш единия, сякаш виждаш другия.”
     В края на алеята синчето ми помаха с ръка. И мама ми помаха. Сетне се скриха зад ъгъла. Зад вечната му скоба.
     Преди да се прибера в стаята, хвърлих един бегъл поглед към дъното на парка. Оранжевото петно беше там. „До утре”, казах му. И си повярвах.
     Хайде, ятото ми, къде сте. Сега вече можем да гукаме на воля. А може и да полетим малко – съвсем мъничко, – колкото лека-полека да свикнем със студа горе.
 
Copyright© Деян Енев

Деян Енев е завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като учител и журналист. Има издадени шест сборника с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987), "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994), "Клането на петела" (1997), "Ези-тура", (2000) и "Господи, помилуй" (2004). Третият, "Ловец на хора", е преведен в Норвегия, печелил е Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев". Петият, "Ези-тура", спечели Годишната награда на СБП за белетристика за 2000 г. и Националната награда "Хр. Г. Данов" за художествена проза за 2000 г.


MTR връзки:
Можете да си поръчате новата книга на
Деян Енев
"Всички на носа на гемията"
online от книжарница www.helikon.bg

"Непрекъсващата вяра на страдалеца е най-истинската прослава на Господа", гласи един от православните фрагменти на писателя Димитър Коруджиев в книгата му "Разговор за Бога". Вътре има десетки нажежени прозрения на човек, който сам се е опитал да разбере какво представлява живият християнски опит. И нещо повече - не е забравил да го сподели и с нас, неговите съвременници.

Деян Енев


"Господи, помилуй"

Деян Енев


Разказите на Деян Енев в този сборник са наистина християнски. Не обаче защото в тях присъства някаква изрична „църковна тематика“ — ако бе така, това би ги белязало с евтина доктриналност. Те са християнски всъщност по друга, по-деликатна причина. Ето каква е тя според мен.

Калин Янакиев