Media Times Review    Google   
___









мастило
 февруари 2006

Начален урок по лицемерие

Разказ от Явор Костов
Включен в новата книга, сборник къси разкази
"Някой пред вратата
"


     Млада, руса, с очила с тънки рамки, подчертаващи наличието на разработен ум в красивата й глава, Миглена Станчева се намираше в най-прекрасния период от живота си. Преди три седмици навърши двадесет и пет, а вече й се носеше славата на един от десетте топ журналисти, работещи за най-четените всекидневници от национален мащаб. Все още “принцът на бял кон” се губеше някъде, но очакването му я караше често да се впуска в сладки мечти, които допълнително украсяваха настроението й в цветове - пъстри и жизнерадостни като самата нея.
     Това, което я изпълваше с копнеж за живот повече от всичко друго бе, че работата й даваше възможност да среща различни популярни личности, които, както се казва, имаха привилегията и отговорността да са каймакът на обществото. В много от деловите познанства с този тип хора госпожица Станчева оставаше с впечатлението, че няма достатъчно дълбочина, но тя се удоволстваше и в това да плува на плитко в океана на висшето общество. Важното бе, че се цамбурка точно там, а не в провинциалното блато на някое държавно предприятие, например.
     Днешното преживяване обаче притежаваше необходимите предпоставки да бъде различно и сигурно щеше да надмине в пъти всичките й опитности до този момент. Различно, по причина на това, че й предстоеше да срещне Боян Пасков - любимият й писател. Госпожица Станчева бе пораснала с неговите романи, всичките му пиеси заемаха първите места в личната й театрална класация, а стиховете му често я караха да сънува Него - Принца от мечтите й, Истинския. Ето защо, Миглена Станчева безкрайно се вълнуваше от срещата с този литературен гигант, изиграл основна роля в оформянето й като романтична личност.
     Навсякъде в писателските кръгове се говореше, че Пасков е много болен и едва ли ще надживее отоплителния сезон, затова младата журналистка имаше задачата да вземе последното, може би, интервю от него. Госпожица Станчева пристигна точно в уречения час пред входната врата на писателя и плахо натисна копчето на звънеца. Кукувичи звук веднага предупреди собственика на къщата, че има посетител. Докато чакаше някой да се появи, журналистката още веднъж преговори наум въпросите, които бе подготвила да зададе на писателя. Имаше такива, които щяха да задоволят разнообразния читателски интерес, но имаше и въпроси, на които тя, като жена и почитателка на Пасков, искаше да получи отговор от извора.
     След по-малко от минута отвътре се чуха стъпки и дебелата дървена врата се отвори широко. Показа се дребно плешиво старче, наметнало мръсен сив халат. На лицето му веднага изгря беззъба приятелска усмивка и той с лек поклон покани русата дама да влезе.
     - Здравейте! - изтръгна се тих стон във вид на поздрав от устата на журналистката.
     - Вие сигурно сте уважаемата госпожица, с която разговарях по телефона? - дребният старчок посочи дълъг коридор, по който гостенката да тръгне, а сам той заситни след нея, оглеждайки я в гръб от главата до петите.
     Влязоха в широка дневна стая, където беше пълно с книги, нахвърляни върху безразборно разпръснатите ретро мебели. Писателят се извини и се скри зад съседната врата, която явно водеше към кухнята. Миризма на старческо застояло, хартия и вехто, отдавна лакирано, дърво посрещнаха Миглена и я подканиха да седне, където намери, защото другата възможност бе да припадне. Настани се на единствения стол и без да мърда главата си, заоглежда подредбата в жилището на литературния колос.
     Разочарованието от тези първи впечатления заоблачаваше мислите й и заплашваше да се превърне в голям и тъмен гръмоносен облак. Не си го представяше така. Та нали светът на неговите книги я караше да мечтае безспир за нови вълнуващи места, за красивата първа среща с неземно очарователен мъж, с който да усети силата на истинската любов. Този майстор на словото се изразяваше така, че събуждаше най-хубавите неща у нея, които иначе щяха да си спят дълбоко и непробудно.
     А какво виждаше сега. Грохнал, миришещ, беззъб старец с малки похотливи очички, с които гледаше така, сякаш бяха рентген. Тези мисли я удряха безмилостно. Интервюто беше на косъм от това да се провали.
     - Искате ли чай? - Пасков държеше в ръцете си две димящи чаши. - Черен, ароматен и горещ, специално за вас, прекрасна госпожице.
     - Да, благодаря - Станчева взе една от чашите, сложи я на масата, и за да спечели време, се разрови в чантата си в търсене на бележника с въпросите.
     Старчето разчисти един стол, създавайки нова купчина от книги върху дивана, и се настани срещу журналистката. Демонстративно посръбна от ароматния чай и зяпна младата жена с очакване тя първа да започне разговора.
     - Господин Пасков, в началото бих искала да отбележа колко много се вълнувам от това, че ви виждам. В този момент една моя детска мечта се превръща в реалност. - Станчева потисна разочарованието си и се подготви за среща с гения, живеещ в тази непривлекателна обвивка. - Романите, пиесите и стиховете ви изиграха огромна роля в моя живот. Благодаря ви ...
     - Сладък ли е чаят? Сложих само две лъжички захар.
     - Да, благодаря за гостоприемството. Благодаря ви и за посланията в творбите ви ...
     - О, много мило започвате. Чудесно ласкателство.
     - Но ... аз не ви лаская! Казвам истината ...
     - Истината!? - на лицето на Пасков се изписа изразителна, щърба и лукава усмивка. - Моето момиче, аз не съм вчерашен. За какво ми говориш? За истината!? Ще поживееш малко, ще те засипят безбройни разочарования и ще охладят до неузнаваемост ентусиазма ти за истина.
     Настана кратка, смразяваща кръвта тишина.
     - Но, нали в “Мечтателят” вие говорите за неугасимите копнежи, за любовта, която дава крила на живота, за онази неизбежна среща с добрата съдба, след която всичко вече става различно? - Миглена Станчева изпитваше зловещо безпокойство, което едва прикриваше с изкуствено залепена усмивка в левия край на устните си.
     - Не го казвам аз, а моят герой Димитър - писателят се хихикаше цинично и това караше заклетата романтичка силно да желае да го удостои с шамар, какъвто само една разгневена и силно наранена жена може да удари.
     - Та нали този ваш герой живее във вашето въображение? - Миглена почти викна.
     - Аз го убих!
     - Как? Защо? Кога?
     - М-м, три бързи въпроса. Уважаема госпожице, виждате ми се леко притеснена. Ако искате чаша вода, само ми кажете - старчето едва се въздържаше да не избухне в смях. - Ще ви отговоря в реда, в който ми ги зададохте. Убих го, като се разграничих в сърцето си от идеите му. И така реших да спра да му давам живот. Тези идеи са овехтели, заблуждаващи ... между другото, вие сте нагледен пример за това, и нямат никакво бъдеще. Да изброявам ли още?
     - Не! - Миглена изглеждаше силно пребледняла.
     - На въпроса “защо” май вече отговорих, а на “кога”- когато се сблъсках с безброй ситуации, които ми показаха, че Димитър и другите като него са абсолютни лъжци и само заблуждават, че са истински. Зле ли ви е?
     - Да, лошо ми е! - русокосата журналистка вече беше изпуснала нервите си. - Как можахте за три минути да разрушите това, което съм изграждала с години!
     - Една илюзия - Боян Пасков придоби човешко изражение, - една прекрасна, розова илюзия, която обаче, ако не разрушите сега, то тя ще ви разруши в бъдеще.
     - Що за циник сте вие!?
     - Стар и много, много страдал. Освен това и изключително талантлив, съдейки по ефекта, който произвеждам у вас - писателят вече изглеждаше сериозен, и дори загрижен, и това допълнително придаваше на разговора нереални краски.
     Настъпи дълга и тягостна тишина. Миглена прикри очите си с длани и тихичко се разплака. По някое време се изправи и помоли да бъде извинена. Излезе за глътка студен зимен въздух. След няколко минути се върна обратно на мястото си, видимо освежена.
     - Нека продължим - с пресипнал глас журналистката се насили да се усмихне, - ако не възразявате, разбира се!
     - Ни най-малко - старчето отново дари дамата с беззъбата си усмивка, - целият съм в слух.
     - Сега работите ли над нещо?
     - А вие искате ли?
     - Честно казано, не - младата жена усети леко удовлетворение. - След убийството на Димитър не мисля, че бих искала да прочета нещо от вас.
     - Така ли!? Чуйте последното нещо, което написах!
     - Не, не ...
     - Ако не искате, разговорът ни приключи - Боян Пасков гледаше жената директно в очите. - Какво ще кажете?
     Миглена отново се почувства унизена от този ужасен човек, който само допреди час беше неин кумир. Ако зависеше от нея, щеше да си тръгне веднага, но тя беше тук в качеството си на журналист, при това - много добър, което я задължаваше да свърши работата си докрай.
     - Добре, над какво работите?
     - Казва се “Начален урок по лицемерие”. Попийте всяка дума, ще ви е от полза:
 
За да е правдиво
гледай направо,
нахално вдигнал брадата,
без срам.
Браво!
Не е поредна лъжа
и не е идея банална
на суетата
да си в храма,
издигнат за всеки,
за много,
за двама.
След това, залепи си усмивка,
нежна, невинна и вечна,
важна придобивка,
за да нямаш проблем
с малко по-умните.
Може и с морална извивка
да премахнеш шумните
големи съмнения.
После лъжа!
Но, за това по-малко труд.
Не е проблем
при толкова свои.
Домашното си научи
от вестници,
приятели,
от някои свои полулъжи,
от лъжите на Ти Ви гадатели.
И никаква истина!
Липса на чувства
и на сълзи.
В това е изкуството
да бъдеш Ти -
Един от Другите.
 
     Дойде поредната порция мълчание с огромно напрежение във въздуха. На Миглена Станчева й се повръщаше толкова много, че бе на косъм от момента да осъществи тази си потребност. Неясна празнота, идваща от дълбините на стомаха, заплашваше да изсмуче и последната й капка живец.
     - На мен май ми стига за днес - младата жена се изправи и понечи да тръгне към изхода на тази гробница за мечти.
     - Искате ли да чуете само още нещо? Моля ви!
     Госпожица Станчева се закова на място. Добре ли чу или вече започваше да халюцинира. От това “моля ви” тя остана с впечатление, че досега наистина е разговаряла с напълно нормален представител на човешкия род.
     - Кажете!
     - Искам да споделя с вас кой всъщност е върхът в оформянето ми като творец - Боян Пасков приличаше на наранено и безкрайно самотно дете. - Върхът бе, когато разбрах, че нямам право с писанията си да заблуждавам хората. Такива мили и нежни като вас. Почувствах, че нямам право да предлагам път или пък еликсир на щастието, при положение че аз самият съм в безпътица и съм напълно нещастен. Разбирате ли?
     - Да разбера, че съм идолизирала един пълен нещастник!?
     - Да.
     - Не, не мога да го разбера. Все още не, и знаете ли ... Мисля, че ще повърна.
 
* * *
 
     Млада, руса, с очила с тънки рамки, издаващи наличието на разработен ум в красивата й глава, Миглена Станчева попадна в най-ужасния период от живота си. Близо седмица след срещата с големия писател Боян Пасков, младата жена не можеше да се опомни. Всичките й мечти се срутваха пред очите й, а тя не можеше да спре този процес, който сякаш се случваше, за да я убие. Миглена мразеше писателя, така както би мразила убиеца на майка си, но в същото време продължаваше да му се доверява. И ако той беше попаднал в безпътица, нямаше ли логика в това и тя да се чувства така объркана? Въпроси без отговори един след друг валяха и покриваха с дебел слой бяла празнота ранената й душа. Имаше ли въобще път, по който да поеме? Как да го намери? Щеше ли да го познае?
     В този момент звънецът на входната врата издаде своя кукувичи звук. Идваха й гости за празника. За Бъдни вечер ...

"Някой пред вратата: Къси разкази”, от Явор Костов,
издателство Кръстопътя+++, декември 2005 г., ISBN 954-91770-1-7

MTR връзки:
Можете да купите книгата с разкази на
Явор Костов
"Някой пред вратата"
от online книжарницата
www.bgbook.dir.bg