Media Times Review    Google   
___









перспективи
 февруари 2007

Елементи на фасадната демокрация

I. Обречени ли сме на фасадна демокрация?

От Момчил Баджаков


"Погледнато формално - всичко е нормално.

Погледнато нормално - всичко е формално."

Турхан Расиев, 1988 г.


1. ЗА "ПРЕХОДА" В БЪЛГАРИЯ, НА БАЛКАНИТЕ И ПО СВЕТА

Глобалното разпространение на демокрацията от края на 80-те години на ХХ век е внушително. В края на 2005 г. 122 държави (64% от държавите в света) са определени от организацията Freedоm House като "електорални демокрации", което е с 24% повече в сравнение със 1985 г. 89 страни (46% от държавите в света) са оценени и като "политически свободни", в сравнение с едва 25% през 1975 г. Въпреки това, особено през последните години разпространението на демокрацията е в застой. Негативните примери обхващат както запазилите авторитарния си облик страни и региони като Китай, Куба, Северна Корея, Беларус, страните от Близкия изток и Средна Азия, така и започналата и надигаща се вълна на контра-демокрация в страни и региони като Латинска Америка (най-вече Венецуела), Русия (която все повече се превръща в авторитарна държава), спирането на демократизацията в постсъветското пространство, Тайланд и други страни от Югоизточна Азия.

Дори в развитите западни страни се наблюдава ерозия на гражданските свободи, очевидно отслабване на участието и изобщо интереса към политиката, породени от свързаните със сигурността ограничения върху тях след инвазията на международния тероризъм.

Според по-задълбоченият анализ на състоянието на демокрацията по света, изготвен от Еconomist Intelligence Unit (Е IU ), когато демокрацията се оценява с около 60 показателя, обединени в пет категории - свободни избори, граждански свободи, функциониращо правителство, участие в политиката и политическа култура се оказва, че днес броят на "пълноценните демокрации" е удивително малък - само 28.

54 страни са оценени като "нестабилни демокрации". 30 страни са определени като хибридни режими (полудемокрации), а 55 като авторитарни. ( Виж: http://www.economist.com , 23.11.2006 ) .

Какво е положението на демокрацията на Балканите? От страните в региона единствено България и Румъния се оценяват като вече "консолидирани демокрации" по стандартите на Freed о m House . Но според класацията на Е IO те са оценени като "нестабилни демокрации" и заемат съответно 49 и 50 място в света.

Останалите страни в региона са в група на хибридните режими - тук са Албания, Турция, Македония, Сърбия, Черна гора, Босна.

Сравнителният анализ на преходите към демокрация в Югоизточна Европа показа едно изключително многообразие от форми, в които този преход се осъществява. От войните и последвалите ги кървави етнически прочиствания след разпадането на бивша Югославия - в Хърватско, Босна, Косово - през периода 1991-2000, до коледната, оказала се впоследствие псевдо-, но достатъчно окървавена революция в Румъния през 1989 г.; от мъчителния "мирен преход" към демокрация и пазарна икономика в България до циничният и двусмислен преход към "национална независимост" на т.нар. "бившата югославска република Македония". От спокойното и почти без сътресения освобождение на Словения до периодичните катастрофални кризи в Албания. Разпадането на комунистическо-номенклатурната държава почти навсякъде в Югоизточна Европа доведе до дълбоки икономически кризи, разпад на многонационални държави и създаване на националистически държави - особено в Западните Балкани; демократизация, която води до разпад или най-малкото значително отслабване на самата национална държава или на нейните основни институции, загуба на доверие във властта и възможностите, които само демократичното и мирно развитие предоставя за икономически напредък и благоденствие за всички.

За разлика от Централна Европа, където бившите комунистически държави - Полша, Унгария, Чехия осъществиха един болезнен, но успешен бърз преход към политическа демокрация и пазарна икономика, за разлика дори от плътно следващите този модел новопоявили се държави като Словения, Словакия, Литва, Латвия и Естония, които осъществиха още по-сложната задача да изградят успешна пазарна икономика едновременно с изграждане от нулата на нова демократична държава, в Югоизточна Европа и особено в Западните Балкани - в Босна, Сърбия, Косово, Албания, Македония, Черна гора преходът се осъществи в повече или по-малко немирни форми, изграждането на демократична държава, особено там, където етническите малцинства са значителни, среща изключителни трудности, а подмяната на демократичните ценности е честа, да не кажем повсеместна практика.

Според Р.Коларова "Макар в началото шансовете на посткомунистическите държави за бърз и успешен преход да изглеждат относително равни, 13 години по-късно впечатлява разликата в темпа на реформите и тяхната резултатност. Словения, Чехия и трите прибалтийски републики са изключително успешни в изграждането на национални държави; Сърбия, Хърватска, Македония и Словакия в различна степен онагледяват тезата, че националното строителство може да блокира демократизацията. Сред страните, имали привилегията да разполагат с национална държава, Унгария и Полша са пример за бърза и успешна икономическа реформа, България и Румъния илюстрират как бавната и фиктивна икономическа реформа може да блокира демократизацията; Албания онагледява случая, когато икономическите проблеми могат да доведат и до разпадане на националната държава. В Македония, Албания, Босна и Косово с основание можем да говорим дори за провалила се национална държава, при което международни институции трябва да установят протекторат или полу-протекторат, за да гарантират гражданския мир. В тази връзка можем да се запитаме дали е удачно да говорим за “провал на икономическите реформи” в България, в резултат на което се установява не само валутен борд, но и започва необратима и перманентна вълна на обедняване. " (Виж "България и краят на парадигмата на прехода?")

Какво ни дават оценките за състоянието на демокрацията по света, на Балканите и в България? Една картина на състоянието на демокрацията съобразно определени общовалидни критерии. Това става предимно в рамката на т.нар. "парадигма на прехода към демокрация", която оценява демократизацията от гледна точка на нейното интитуционализиране и налагане като външна политическа рамка на заявили, че отхвърлят авторитаризма държави.

В своята критика на парадигмата на прехода Томас Кародърс формулира нейните пет основни предпоставки:

•  всяка страна, която се отдалечава от някаква диктатура, може да се смята за страна в преход към демокрация;

•  демократизацията по принцип се разгръща в три задължителни етапа – от отваряне към пробив и консолидация;

•  вяра в определящата важност на изборите;

•  вяра, че в крайна сметка ”структурните фактори” – икономическо развитие, политическа история, институционална среда – не са така важни;

•  вяра, че функциониращата държава съществува априори и че държавното и демократичното строителство си помагат взаимно. (Кародърс, Томас, Краят на парадигмата на прехода. Разум 2003, №1)

"Проблематичността на парадигмата на прехода е свързана с нейния нормативен характер и с нейната телеологичност. Предполага се, че всички нови демокрации следват един и същ път. Демокрацията не се анализира чрез отношенията между избрани и избиратели, а се преценява по нивото на своето институционализиране. В своя краен вариант парадигмата на прехода прилича на бюро за насърчаване на глобалната демокрация, където всички нови демокрации попълват своите формуляри и очакват да бъдат оценени въз основа на това, колко честни и свободни са техните избори, колко независими са съдебните им власти, колко свободни са техните медии и т.н. Докладите на Freedom House ”Нации в преход” са класически пример на тази парадигма. Анализът на демократичната политика е подменен от класации по демократичност. " (Виж Кръстев, Иван (2003). Капанът на политическата безалтернативност. За състоянието на демокрацията на Балканите. Център за либерални стратегии. София)

Качествата на демокрацията могат да се оценят и от гледна точка на парадигмата на необходимия демократичен консенсус. От гледна точка на тази парадигма става ясно, че на Балканите, за разлика от Централна Европа липсва напълно или отчасти необходимия относно три фактори консенсус. Докато в Централна Европа консенсусът е едновременно антитоталитарен - отхвърляне на тоталитарната държава и тоталитарните практики; антикомунистически - отхвърляне на комунистическата партия и идеология и антиноменклатурен - отхвърляне на господството на управляващата класа на номенклатурата - то в България и Румъния се изгради само антитоталитарен консенсус, докато в Западните Балкани, които в по-голямата си част са и в период на национално строителство за дълго след 1989 г. се запазиха тоталитарните практики, а комунизмът успешно се трансформира в нова господстваща, вече националистическа идеология.

"Разпадът на Югославия показа, че когато едно общество трябва да избира между демократизация и самоопределяне, то избира второто. Очакванията, че демократичните промени в Белград ще отстранят независимостта на Косово от дневния ред на косоварите, се оказаха нереалистични. Демокрацията е важна за косовските албанци, но в границите на тяхна собствена държава, която трябва първо да бъде установена… Допускането, че функциониращата държава е априори налична и че държавното и демократичното строителство си помагат взаимно, се оказа особено опасно с оглед на Балканите. Това най-добре личи от начина, по който проблемът с независимостта на Косово бе разглеждан в парадигмата на прехода. " (И.Кръстев, цит. ст.)

От друга страна политическото приемане или идеологическия консенсус относно необходимостта от демокрация на Балканите още не означава скъсване с практиките на бившата номенклатура, на нейната партия и на нейните явни и тайни служби за сигурност. На практика не само в България и Румъния, но и навсякъде другаде на Балканите е очевидно, че демокрацията няма алтернатива. С други думи тя външно е приета идейно и дори ценностно. Балканските държави се смятат за демократични. Повечето хора на Балканите са убедени, че живеят в несъвършени, формални демокрации, но в се пак в демокрации. Те съдят за предимствата на демократичните режими не въз основа на идеалния тип демокрация, а според собствения си жизнен стандарт и демократичен опит.

Но приемането в масовото съзнание на демокрацията като нещо, което няма алтернатива не означава, че авторитарните практики са изчезнали. Те само са се адаптирали към новите демократични условия. И това хората на Балканите добре разбират. Те имат дълъг исторически опит на имитиране на идващите от Западна Европа ценности - демокрацията е само една от тях. Хората казват -"преживели сме фашизма, преживели сме комунизма - ще преживеем и демокрацията". "Това, което за теоретиците е "преход" за хората е животът им. Няма начин тяхното разочарование от статуквото да не се отрази на вярата им в системата, която се самоопределя като априори "демократична"…

От тази гледна точка е по- целесъобразно да се анализира балканската политическа практика през последните години като криза на демокрацията, отколкото като неуспешна или незавършена демократизация. " Представата на избирателите за реалността е единствената реалност, която има значение в демократичната политика … Това води до преосмисляне на господстващите парадигми, чрез които се схващат политическите процеси в региона. Начинът, по който хората възприемат статуквото, определя начина, по който те гласуват, това, какви спестявания правят, и това, дали са готови да живеят заедно. В такава аналитична рамка понятието преход е празна метафора. " (И. Кръстев, цит.ст.)

2. ЗАД ФАСАДАТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Условията за приемането на дадена държава като страна с демократичен режим, според Еconomist Intelligence Unit (Е IU ) са:

•  граждански контрол над легитимните средства за принуда на държавата - армията и полицията;

•  масови демократични убеждения и доминираща демократична политическа култура на народа;

•  Липса на силен външен контрол, който да се противопоставя на демократичните промени;

•  Наличие на модерна пазарна икономика;

•  Развитие на гражданското общество, което позволява наличие на различни субкултури в него.

По тези критерии България се нарежда в групата на нестабилните (дефектните) демокрации. Тази оценка според нас е реалистична, не защото демокрацията в България не се консолидира, не защото има процеси на връщане назад, не и защото са незадоволителни икономическите резултати от прехода и криминогенната ситуация. Основната причина е в самото ценностно отношение към демокрацията в съвременното българско общество.

Не само днешният, но и по-раншният исторически опит показва, че демокрацията все още не е изстрадана ценност за повечето българи. Както казва Стоян Михайловски България след своето освобождение от османско владичество не е свободна, а освободена страна, българите не са свободни, а освободени. Културната модернизация на българското общество изостава значително след неговата индустриална и политическа модернизация. Оттук и отношението към материалните и духовните (постматериалните) ценности в Европа и България е твърде различно и до днес.

80% от българите изявяват ясно предпочитание предимно към материалните ценности - стремеж към гарантирана икономическа сигурност, физическа безопасност и оцеляване. Само за 20% са важни постматериални ценности като разчитане на собствените сили и самореализация, изискване за влияние върху решенията на правителството, самоценност на свободата на словото и другите свързани с демокрацията свободи. За сравнение между 42% и 57% от европейците определят като първостепенни по своята значимост социетални цели (Вж. Мантарова А. 2006)

От изследванията на Роналд Инглехарт се вижда, че по отношение на дилеми като "Един за всички, или всеки за себе си", "По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене" европейците смятат, че е по-добре да умреш прав, но всеки за себе си. Американците отговарят, че е по-добре да умреш прав, но всички за един". От нациите в Европейския съюз най-много българи, следвани от ръмънците смятат, че е по-добре да живееш на колене и всеки да се оправя сам. Това разбива мита за нашето свободолюбие, за нашата масова православна християнска ценностна ориентация и дори за нашия патриотизъм, който се оказва обикновено патриотарство, както си го знем още от Ботев …

Оказва се, че мнозинството българи се чувстват много по-нещастни от много по-бедни и гладуващи народи на Африка…

Причините да вярваме, че у нас няма или е само формална и непълна демокрацията, че страната върви по погрешен път, че "всички са маскари" и т.н. се коренят не само и не толкова в нашето материално положение, паднал морален дух, демографската криза. Ние или по-точно мнозинството от нас са нещастни не защото са бедни, а са бедни защото непрекъснато се вайкат, нямат си никакво доверие един на друг, страхуват се от всички и всичко. Крайната атомизация на нашето общество, крайният индивидуализъм, който господства в него показва не само, че у нас е слабо гражданското общество, а че изобщо е слаба обществената спойка, която прави народа народ и нацията - нация. Изглежда малко сме се променили след вопъла на дядо Славейков от преди век и половина - "Не сме народ, а мърша…"

Стигайки дотук вече можем да си обясним как и защо постматериалните, духовните ценности, към които толкова слабо се стремим всъщност ни "удрят" по най-милото - парата, сигурността, децата. Ние си патим не защото искаме сигурност, а не свобода, а защото не разбираме, че свободата ще ни донесе и сигурност, и икономически просперитет и бъдеще за децата ни.

Оттук тръгвайки към приемането на демократичните ценности и критериите, по които се изгражда демократичната държава можем да си направим няколко основни изводи.

Ние можем да си обясним, защо България е последната страна (при това засега само на думи!) която ще отвори досиетата на бившите комунистически тайни служби. Гражданският контрол над военните и полицията е необходим на сигурността, а не я разрушава, както се опитват успешно засега да ни убедят. Ако гражданите продължават да са подчинени на уж разградените бивши служби за сигурност, това не е в интерес на сигурността, а на службите! В интерес на националната сигурност е да има повече свобода и повече прозрачност, защото националната сигурност е сигурност на гражданите, а не на службите в държавата!

Вторият критерий - доминираща демократична политическа култура на теория съществува, също както и масовата убеденост на гражданите в предимствата на демокрацията. Но на практика не е ли подменена у нас гражданската култура с "културата" на поданика, на подчинения и затова изцяло разчиташ на държавата беззащитен раб божий?

По третия критерий - липса на силен външен натиск и контрол, който да се противопоставя на демократичните промени страната безспорно постигна огромен напредък, особено в годините 1997-2001, когато получи покани и заработи усилено за пълноправно членство в НАТО и ЕС, въпреки огромните трудности и предизвикателства на бившата метрополия. През последните една две години обаче се забелязва не просто връщане назад, но засилване на икономическата и особено енергийната зависимост на България от Русия, с което настоящето правителство нанася силен удар върху наскоро отвоюваната с толкова усилия национална независимост и евроатлантическа интеграция.

По четвъртия критерий - наличие на модерна пазарна икономика е ясно, че такава в момента няма. Тя не е само предмодерна, но и недостатъчно пазарна. Става дума за клиентелистко-корупционен модел, който продължава да господства в българската икономика. Доказателство за това на правителствено равнище е официално и открито обявения клиентелистки модел на получаване (разбирай партийно разграбване) на европейските фондове в съотношение 8:5:3 от управляващата трипартийна коалиция.

По отношение на последния критерий - развитие на гражданското общество, което позволява наличие на различни субкултури в него страната имаше значителен напредък до 2001 г. След това самото гражданско общество започна доброволно да се свива в полза на държавата. Що се отнася до търпимостта към различни субкултури и групи в България се проявява висока степен на нетолерантност към роми, бивши затворници, хомосексуалисти, болни от спин, различни нови религиозни секти и други малцинствени и в неравностойно положение групи. Поне в това отношение все пак сме малко по-толерантни в сравнение с балканските си съседи, ако това може да ни успокои.

И като заключение е ясно защо в България се наблюдава както "отвън", така и "отвътре" неустойчива, частична, дефектна, фасадна демокрация.

Терминът "фасадна демокрация" характеризира според нас най-точно установените демокрации в България и в другите балкански страни. Той придоби популярност след някои интервюта и изказвания на бившия министър-председател (1997-2001 г.) на България Иван Костов (Вж. Иван Костов: Не искам тази фасадна демокрация и благоденствие за мутрите . В-к "Сега" 13.11.2003)

В политологичната и транзитоложка литература се срещат термини като "неконсолидирана демокрация", "делегирана демокрация", "полудемокрация", които описват от различен ъгъл случващото се с демокрацията в редица райони на света. Термините фасадна демокрация, неустойчива или неконсолидирана демокрация, делегирана демокрация, непълна демокрация, полу-демокрация и крехка демокрация показват и различни равнища на демократичното изграждане. Всички тези термини показват определено ниво на развитие . Когато става дума за Източна Европа основният въпрос е дали сме достигнали нивото на консолидирана демокрация, дали сме изградили демократични институции, дали демократичният консенсус не е формален и дали зад демократичната фасада не съществуват в една или друга форма старите тоталитарни практики и рефлекси.

От тази гледна точка не е толкова важно дали "консолидираната демокрация" означава "п олитически режим, при който демокрацията в качеството си на сложна система от институции, правила и превърнали се в стереотипи положителни и отрицателни стимули е станала безалтернативен избор на цялото общество. " По-важно е дали този избор не е само формален, дали в и чрез демократичните институции не се прави нямаща нищо общо с демокрацията политика и дали хората в крайна сметка оценяват положително или не своя досегашен демократичен опит.

В какво се състои същността и каква е спецификата на фасадната демокрация?

На първо място фасадната демокрация показва външното имитиране на елементите на модерната демократична държава - свободни избори, многопартиен плурализъм, свобода на медиите, разделение на властите - изобщо налице са и външно функционират всички или повечето елементи на съвременната демокрация.

На практика обаче това е само външна фасада, която прикрива дълбоки противоречия и същностни разминавания между провъзгласените и дори формално действащи демократични принципи и практика, която няма нищо общо с тях.

"Всички политически институции в момента са в една или друга степен в криза. Демокрацията се превръща в бутафория, във фасадна демокрация, която скрива това, което се случва. Беше демонтиран законът за достъп до досиетата, беше премахнат този член, който забраняваше бившите кадри от ДС да заемат публични длъжности и те влязоха в МВР, влязоха в държавната администрация и те инфектират политическата структура на България до степен тя да спре да функционира. ( Иван Костов , цит. ст.). Бихме добавили, че това е само малка част от списъка с проблемите на фасадната демокрация. По нататък ще видим, че образцова за Балканите демокрация като българската страда от загуба на перспектива, липса на практика на идеен плурализъм, прекратяване и подмяна на същностния политически дебат, изобщо подмяна на основни демократични ценности с техни сурогати. Например от 2001 г. насам политическата десница, която всъщност бе ракета-носител на демократичните идеи успешно се подменя с популистки, авторитарни, националистически и други не-десни и анти-десни послания, които в "свободните" медии се представят като едва ли не "автентични десни".

Контролът върху медиите и контролът чрез медиите над (доколкото го има) гражданското общество в България е следващият огромен проблем на фасадната демокрация. Известно е, че напълно справедливо през 1998 г. при правителството на Иван Костов България бе призната за страна с "пълна свобода на словото". От 2004 година обаче България е извадена от този престижен списък и е класирана отново в групата страни с "частична свобода на словото". Това стана след редица уволнения на демократично мислещи, особено разследващи журналисти, редица съдебни процеси срещу тях и дори покушения. Особено шокиращо бе уволнението от уж частна влиятелна телевизия на водещия политически журналист Иво Инджев след като той си бил "позволил" да разкрие "непроверени" (всъщност нелицеприятни) факти за действащия президент. Това на практика показа за каква "сбобода на словото" става дума в демокрация като българската. Разбира се България още не е стигнала до положението в Русия, където отново започнаха да избиват писателите и журналистите с демократични убеждения, дори когато са прогонени от страната си…

Напоследък описанието на ситуацията с демокрацията в България, под влиянието и очевидно във връзка със ставащото в Русия се свързва с т.нар. "олигархия". " По пътя си от тоталитаризъм към демокрация България се отклони към състояние на фалшива демокрация, прикриваща нарастващата власт на новата олигархия. " (Антоний Гълъбов, Държава или гасударство)

Очевидно е, че една "консолидирана", макар и непълна демокрация като българската не би могла да понесе съжителство с една, особено предимно импортна, олигархия. Въпросът е доколко точно това, което се определя като "българска олигархия" е първо "българска" по произход и доколко е реално олигархия. От древността е известно, че олигархията е власт на малцинство богагаши, които най-често използват своята неограничена власт за увеличение на своето богатство. В този смисъл днешното съжителство на олигархия с демокрация изглежда твърде екзотично и се нуждае от обяснение. Това обяснение може да се търси по пътя на изследване на взаимодействиетно между политически и икономически елити в посткомунистическите условия, в зависимостта между властта и богатството, във връзката между власт и организирана престъпност, организирана престъпност и икономически елити. Но конкретният анализ на фасадната демокрация ще ни разкрие най-добре тези зависимости.

Очаквайте в следващия брой:

ЕЛЕМЕНТИ НА ФАСАДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

и

ПРИНЦИПИТЕ НА ДЕМОКРАЦИЯТА В "ЕВРОПЕЙСКА БЪЛГАРИЯ"

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

•  Данни от социологически проучвания на различни агенции за периода от 1990 до 2006 г.

•  Статистически данни за Избори: 1990, 1991, 1992, 1994, 1996, 1997, 1999, 2001, 2005, 2006

•  Баджаков, Момчил (2002), Политика, Част Първа: Основи на политиката. Благоевград

•  България и краят на парадигмата на прехода.(2003) Стенограма на дискусията, организирана от редакцията на списание Разум 18.03.2003.

•  Владимиров , Жельо и др. (2000) България след 1997. Ефекта на тунела. С офия

•  Гълъбов, А., Държава или гасударство (2003). Про & Анти Година 13, брой 34 (610)
21 - 27 август 2003 г.

•  Евробарометър 64, 2006:29-30

• Кабакчиева, П., ( 2006 ) Н овият прагматизъм или за работата и грижата . http://politiki.osf.bg

•  Кабакчиева, П., ( 2006 ) Популизмът и страхът от съвременността. Доклад пред Международна конференция "Новият популизъм" София.

•  Кародърс, Томас (2003), Краят на парадигмата на прехода. Разум 2003 №1

•  Костов , Иван. (2003) Не искам тази фасадна демокрация и благоденствие за мутрите . В-к "Сега" 13.11.2003

•  Кръстев, Иван (2003). Капанът на политическата безалтернативност. За състоянието на демокрацията на Балканите. Център за либерални стратегии. София

•  Александър Кьосев, (2006) Медийната върхушка у нас е една от най-вредните www.mediapool.bg 20 Октомври 2006

• Мантарова, Анна, Мариана Захариева.(2006) Ценностен профил на българското общество - характер и динамика. В: Балканската културна матрица и Европейският проект. София

•  Минев, Д., Кабакчиева, П. (1996 ) България и Русия. Висяща демокрация. София

• Нагласи на гражданското общество за присъединяването на България към ЕС (2005). Социологическо изследване на инициативата "Граждани на Европа", София

•  Сартори, Джовани (1992) Теория на демокрацията т.1. София

•  Е conomist Intelligence Unit (Е IU ) (2006) http://www.economist.com/media/pdf/

•  Freed о m House. Reports (2005)

• Inglehart, R. (1995) Changing Values. Economic Development and Political Change. Internatonal Social Science Jurnal. XLVII, 379-404

•  Linz J., Stepan A., ( 1996) Problems of Democratic Transitions and Consolidation: Southern Europe, South America and Postcomunist Europe. Baltimore-London

•  O'Donnell, G. (1994). Delegative Democracy. Journal of Democracy, 5, 1, pp. 55-69.

•  World Values Survey ( 2002 )


МОМЧИЛ ДОЙЧЕВ БАДЖАКОВ е доцент по "Теория на политиката" в департамента по Политически науки на Нов български университет. Преподава и в Правно-историческия факултет на Югозападния университет Н.Рилски" Благоевград. Д-р по философия от 1988 г. Член на Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството от тяхното основаване. Бил е говорител на Софийския клуб за демокрация в СДС и заместник-председател на Партията на свободата. Негови са книгите "Политика. Основи на политиката", "България в кръговете на аномията" (в съавторство с Ж. Владимиров, И. Кацарски и Т. Тодоров ) и "България след 1997 г. - ефекта на тунела" (в съавторство с Ж. Владимиров, И. Кацарски и Т. Тодоров )