Media Times Review    Google   
___









перспективи
 февруари 2007

Изгубеният континент

От десетилетия наред тежестта на Латинска Америка в света намалява. Континентът не е икономически генератор, не представлява заплаха за сигурността, нито пък е демографска бомба. Даже и трагедиите му бледнеят пред тези на Африка. Регионът няма да отбележи възход, докато не прекрати своето търсене на магически формули. Може това да не звучи много атрактивно, но търпението е най-сериозният дефицит в Латинска Америка.

От Мозес Наим *


Латинска Америка е свикнала да живее в задния двор на САЩ. Десетилетия наред тя беше регион, в който американското правителство се месеше в местната политика, бореше се с комунистите и налагаше своите бизнес интереси. Дори ако останалият свят не обръщаше внимание на Латинска Америка, САЩ от време на време го правеха. След това дойде 11 септември и американците загубиха интерес. Вниманието на света естествено се насочи предимно към тероризма, войните в Афганистан, Ирак и Ливан, както и към ядрените амбиции на Северна Корея и Иран. Латинска Америка се превърна в Атлантида, изгубен континент. Тя почти внезапно изчезна от картите на инвеститорите, генералите, дипломатите и журналистите.

Наистина – както наскоро остроумничеше един коментатор, Латинска Америка не може да се конкурира на световната сцена по никакъв начин, дори и като заплаха. За разлика от антиамериканските сили на други места по света латиноамериканците не желаят да умират в името на своите геополитически омрази. Латинска Америка е зона, свободна от ядрено оръжие. Единственото й оръжие за масово поразяване е кокаинът. За разлика от новопоявяващи се пазари като Индия и Китай Латинска Америка е незначителен икономически играя, чието глобално значение намалява. Някои от тамошните страни наистина изнасят петрол и газ, но единствено Венецуела влиза в топ лигата на световния енергиен пазар.

Даже и катастрофите на Латинска Америка вече не се превръщат в световен проблем. Аржентина преживя масивен финансов колапс през 2001 година, който не притесни никого в чужбина. За разлика от предишните икономически катастрофи при тази не се появи държава или международна финансова институция, която да се притече на помощ. Латинска Америка няма масовия глад, геноцида или трагедията с ХИВ/СПИН, провала на цели държави, нито пък осиновяващи нейните трагедии рок звезди, с каквито разполага Африка. Боно, Бил Гейтс и Анджелина Джоли са загрижени за Ботсвана, а не за Бразилия.

Но освен че очерта необходимостта от борба със заплахите на място, петгодишната война срещу тероризма извади на бял свят и опасностите от пренебрежението. Както Афганистан, Латинска Америка е пример за това колко бързо и лесно САЩ могат да загубят влияние, когато Вашингтон се посвещава изцяло на други приоритети. И на двете места загърбването на проблемите от страна на Вашингтон предизвиква вакуум, който се запълва от политически групи и лидери, варждебно настроени спрямо САЩ.

Разбира се, Латинска Америка не произвежда ислямски терористи като Афганистан по времето на талибаните. В нейния случай властовият вакуум се запълва от групи, водени от разединени лидери, които често механично се обединяват под знамето на популизма. Редките случаи, когато латиноамериканска страна се превръща в международна новина, обикновено са свързани с избирането на един от т.нар. популисти – отявлено антиамерикански и антипазарно настроен политик, който изправя мнозина на нокти. Все пак популистите на Латинска Америка не са едно монолитно цяло. Някои от тях са по-вредни за международната стабилност, отколкото обичайно се приема. Други обаче разполагат с потенциала да прокарат нов положителен курс в региона. В основата на издигането на тези нови лидери са няколко реални и упорити мотива, пронизващи цялата враждебност на хората в Латинска Америка към статуквото в техните страни. За съжаление САЩ, както и останалият свят не изпитват интерес към региона, което означава, че силите, оформящи различните политически движения в Латинска Америка, често биват слагани под общ знаменател, тълкувани погрешно или пренебрегвани. Това, което в крайна сметка има значение, е не какво мисли или върши северният гигант САЩ, а какво мислят и правят половин милиард латиноамериканци. А през последните няколко десетилетия бурното люшкане в тяхното политическо поведение създава една изключително нестабилна територия, на която става все по-трудно да се изграждат институциите, без които прогресът или борбата с бедността са невъзможни. Има изход от ситуацията. Но той не е в прибързаните решения, предлагани от повечето латиноамерикански лидери и желани от нетърпеливите граждани.


Неосъщественият завой наляво

През 90-те години политиците в цяла Латинска Америка печелеха избори с обещание за икономически реформи, вдъхновени от “Вашингтонския консенсус” (комплекс от неолиберални политики за стимулиране на икономическия растеж – бел.ред.), и за близки връзки със САЩ. Свободната търговска зона на двата американски континента похранваше надежди за по-добро икономическо бъдеще на всички техни граждани. САЩ можеха да разчитат на южните си съседи като надеждни съюзници в международните дела. Политическите и военните връзки на Аржентина със САЩ тогава бяха толкова силни, че през 1998 година страната бе поканена да стане част от подбрана група – т.нар. основни съюзници извън НАТО. Днес обаче президентът Нестор Кирхнер се радва на 70-процентно обществено одобрение, проповядвайки възмущение и хвърляйки обиди срещу “империята” на север. Неговият основен чуждестранен съюзник е венецуелският президент Уго Чавес, а не Джордж У. Буш. Да се домогваш до политическата власт в Латинска Америка днес, като открито проповядваш приватизацията и свободната търговия или твърдиш, че имаш подкрепата на САЩ, е политическо самоубийство. Бичуването на корупцията и неравенството, създадени от “дивашкия капитализъм” на 90-те години, обещанията за подпомагане на бедните и борба с богатите и изобличаване на агресивното международно поведение на американската свръхсила, както и на глобализацията, която се тълкува като преднамерен американски трик – това е политическата платформа, която отново набира потенциал в целия регион. В почти всяка страна тези идеи помагат на новите политически лидери да придобият национална популярност, а в Аржентина, Боливия и Венецуела дори и да завоюват президентската власт. В повечето от останалите страни, и по-специално в Мексико, Перу, Еквадор и Никарагуа, носителите на тези възгледи се радват на широка популярност, която се превръща във фундаментален фактор в политиката.

И така, какво се случи? Първият сигнал за тревога бяха последователните изборни победи на Чавес във Венецуела през 1998 година, на Луис Игнасио-Лула да Силва в Боливия през 2002 година, на Кирхнер в Аржентина през 2003 година и на Табаре Васкес в Уругвай през 2004 година. Всички те представляваха леви коалиции и всички обещаваха да премахнат “неолибералните ексцесии” на своите предшественици. А и всички те подчертаваха необходимостта да се затвърди националната независимост на тези страни от САЩ и да се ограничи влиянието на суперсилата.

Никой от тези нови президенти обаче не изпълни своите най-крайни предизборни обещания, особено тези за ревизия на икономическите реформи от 90-те години. Лула в Бразилия следва праволинейна икономическа политика, очертана чрез болезнено високи лихвени нива и активно насърчаване на чуждестранните инвестиции. В Аржентина единственото сериозно отклонение от икономическата праволинейност на 90-те години беше практиката на широко простиращ се ценови контрол и враждебност спрямо международните инвеститори.

Във Венецуела риториката (а понякога и делата) по-скоро се вписват в духа на бесния антиамериканизъм и антипазарните настроения. За Чавес нарушенията на споразуменията за свободна търговия със САЩ се превърнаха в обичайна практика: негови са заявленията, че капитализмът ще погуби човечеството и че САЩ са дяволът, който представлява капитализмът. Антитърговските нагласи на Чавес обаче удобно прикриват факта, че Венецуела на практика се радва на споразумение за свободна търговия със САЩ. Всъщност именно те са най-големият пазар за венецуелския нефт. По време на управлението на Чавес Венецуела се превръща в един от най-бързо растящите пазари в света за продуктите, произведени в САЩ. А даже и самите капиталистически дяволи, които често са обект на гнева на Чавес, не страдат толкова, колкото би могло да се очаква. Както отбелязва “Файненшъл Таймс” през август: “В революционни времена банкерите по принцип са изправяни на разстрел. Но във Венецуела те празнуват фиеста.” Местните близки на режима банкери жънат огромни печалби. Чуждестранните банкери, които обслужват богатите, се връщат от посещенията си в Каракас с дълги списъци с новопридобити клиенти, нуждаещи се от дискретно управление на активите си в чужбина.

Макар че някои от тези популистки лидери досега не успяват да проведат радикалните икономически промени, които са обещали в предизборните си кампании, разминаванията между пламенната риторика и действителната практика са далеч по-малки в областта на външната политика, особено в случая с Венецуела и нейните отношения със САЩ. Президентът Чавес, който без съмнение е най-гласовитият антиамерикански настроен политически лидер, нарича президентът Буш наред с други определения магаре, пияница и убиец. Даже Осама бин Ладен не е бълвал толкова хули. Чавес обяви кубинския лидер Фидел Кастро за свой ментор и другар по оръжие, като с това се превърна в най-изявения лидер в региона от времето на Че Гевара. Както и Че, Чавес нерядко изглежда решен да подпали въоръжен конфликт, за да продължи революцията си; той нарича Саддам Хюсеин брат; междувременно въоръжи нови отряди от местни доброволци със 100 000 автомата AK-47, с които да отблъсне “предстоящата” американска инвазия. Международният му активизъм непрестанно го отвежда в различни части на света. Това лято в Дамаск Чавес и сирийският президент Башар Асад излязоха със съвместна декларация, в която се заявява, че те са “неразривно свързани срещу империалистическата агресия и хегемонните намерения на американската империя”.

Основният проблем е не в това, че Чавес изгражда тесни връзки с отявлени врагове на САЩ по света, а в неговите усилия да промени вътрешната политика на съседните нему страни. Неговата личност и послания със сигурност привличат големи маси избиратели в други страни. Политиците в други латиноамерикански страни, които му подражават и приемат неговата платформа, добиват популярност, като едва ли можем да си представим, че Чавес се въздържа да използва огромното си нефтено богатство, за да подпомага техния политически възход. Международната загриженост за тенденциите в Латинска Америка достигна своя връх към края на 2005 година, когато в течение на няколко месеца се провеждаха президентски избори в дванадесет страни. В няколко от тях – Боливия, Коста Рика, Еквадор, Мексико, Никарагуа и Перу, кандидатите левичари с платформи “а ла Чавес” имаха големи шансове за победа.

Очакванията обаче не се оправдаха съвсем. Досега единствените избори, спечелени от съюзник на Чавес, са в Боливия. Ево Моралес, водачът на производителите на кока, обяви, че ще се превърне в “най-лошия кошмар на САЩ”, след което незабавно влезе в тесен съюз с Венецуела и Куба. Избирането на подкрепяни от Чавес кандидати обаче се оказва по-скоро изключение, отколкото правило. За всеобща изненада кампании, които прекалено тясно се идентифицират с Чавес или с неговия тип политика, с оказват обречени на изборите. Дори и обещанията на Чавес за евтини доставки на петрол и финансова помощ при победа на близкия нему кандидат не са достатъчни, за да компенсират изявеното несъгласие на гласоподавателите с откритите опити на един чужд президент да влияе на резултатите в националните избори.

Но изборното поражение на кандидатите с платформи, смятани от избирателите за прекалено екстремистки или прекалено близки до Чавес, не означава, че представляваните от тях идеи не са привлекателни. Латиноамериканските гласоподаватели са унизени и оскърбени, нетърпеливи и жадни да гласуват за нови кандидати, които предлагат скъсване с миналото и обещават изход от мрачното настояще.


Накъде, ако не наляво?

От края на 90-те години латиноамериканските политически системи са разтърсвани от различни кризи. Заблуждаващо е да се лепят на различните видове недоволства общи етикети като левичарски или популистки. Наистина в днешна Южна Америка някои от недоволствата са очевидно насочени срещу пазарната икономика, докато други се коренят в проблемите, предизвикани не от прекомерното доверие в пазара, а от прекомерната роля на държавата. Озаптяването на корупцията например е силно заявен политически стремеж, който едва ли може да се постигне чрез повече икономически дейности, контролирани от един и без това хаотичен и корумпиран държавен сектор. Други недоволства обединяват крайната левица и крайната десница. Групата на икономическите националисти, които мразят реформите за отваряне на пазара, позволяващи на произведените в чужбина продукти да изместят националното производство, включва както дясно настроени бизнес групировки, така и левичарски настроени профсъюзни лидери, чиито организации оредяват с фалирането на местните фабрики, неспособни да се конкурират с чуждестранния внос.

Реакциите спрямо тези политически искания също са доста разнообразни. Някои от лидерите, като Чавес и Кирхнер, се държат по традиционно популистки начин, като разчитат на огромни и често прахоснически държавни разходи за задържането на изкуствено ниски цени или жертват частния сектор, за да циментират своята популярност. Много други обаче, като Лула в Бразилия, Висенте Фокс в Мексико, Алваро Урибе в Колумбия или Рикардо Лагос в Чили се превръщат в еталон за по-отговорно икономическо управление, понасяйки загубите от непопулярни, но необходими икономически решения.

Това, което обединява почти всички латиноамерикански страни обаче, са две отдавнашни тенденции, които разширяват и задълбочават спектъра на недоволствата, никнещи по целия регион: посредствени икономически резултати от доста време насам и разпад на традиционните форми на политическо представителство и особено на политическите партии.

Латинска Америка страда от нисък икономически ръст повече от четвърт столетие. Епизодите на ускорено развитие са кратки и често завършват с болезнени финансови катастрофи, които имат съсипващи последствия за бедните и средните класи. Икономическият растеж в Латинска Америка е по-бавен сега, отколкото през 60-те и 70-те години, с по-ниски стойности от всички други новопоявили се пазари в света и неотклонно по-нисък от необходимия за подобряване на жизнения стандарт на голяма част от населението в региона. Това икономическо разочарование става все по-нетърпимо за гласоподавателите, които са се наслушали на големи обещания, а получават много малко. Междувременно те са все по-добре информирани относно качеството на живот, което могат да си позволят някои хора както в собствените им страни, така и в чужбина. На латиноамериканците им е дошло до гуша. Естествено недоволствата, породени от пропастта между очаквания и реалност и между жизнения стандарт на малцината, които имат толкова много, и мнозинството, което няма почти нищо, са плодородна почва за политика на парче, която от своя страна прави управлението толкова трудно. В резултат на това политическите партии и особено тези, които са на власт, неизбежно страдат от огромна загуба на популярност, на доверие и легитимност. Част от тази липса на уважение е напълно заслужена, а много често и самопричинена, тъй като много политически партии не успяват да модернизират своето мислене или да заменят своите некадърни лидери. Свободно виреят и корупцията, клиентелизмът и използването на политиката като най-бърз маршрут към личното забогатяване.

Но не по-малко вярно е, че е обречено на провал политическото управление в регион, където настроенията на огромни маси от населението са пропити с ярост, отмъстителност и нетърпение и където социалната система е често разнебитена. А туй като регионът е богат на природни ресурси, най-общото обяснение на бедността сред такива огромни потенциални богатства е корупцията. Сложете край на корупцията и жизненият стандарт на бедните ще се повиши повече или по-бавно автоматично, гласи популярната идея. Тази нагласа, обаче, пренебрегва факта, че просперитетът на една страна зависи повече от наличието на компетентни публични институции, от върховенството на закона и от доброто образование на населението, а не от природните ресурси за износ.

Нещо повече – въпреки, че повсеместното присъствие и съсипващите последствия на корупцията са неоспорими, бедността в Латинска Америка се дължи в по-голяма степен на неспособността на региона да се конкурира по-ефективно в една глобализирана икономика, отколкото на упоритото обирджийство на властимащите. Трудно може да се защити тезата, че Китай, Индия или бързо растящите икономики на Източна Азия са по-малко корумпирани от Латинска Америка. Въпреки това нивото на техния ръст и способността им да извадят своите населения над прага на бедността са много по-добри от тези на Латинска Америка. Защо? Факт е, че демокрацията и политическият активизъм в Латинска Америка вдигат заплатите прекалено високо, за да бъдат те конкурентни на ниските заплати в азиатските икономики. От друга страна, слабите образователни системи и ниското ниво на технологично развитие в Южна Америка правят невъзможно ефективното й съревнование на повечето международни пазари, където успехът се генерира от ноу-хау и иновациите. Със своите високи заплати и ниски технологии Латинска Америка не успява да се впише в свръхконкурентната глобална икономика. Този факт е обект на далеч по-малко внимание, отколкото други фактори, които изглеждат по-спешни, видими или политически популярни. Много от сегашните проблеми на континента – безработица, бедност, нисък икономически ръст, са проявления на национални икономики, които не са пригодени да просперират в условията на съвременния свят.


Играта на изчакване

Както и всички останали проблеми на развитието, неспособността на Латинска Америка да бъде глобално конкурентна не може да бъде преодоляна просто и бързо. Конкретните причини за неблагоприятната позиция на региона в глобалната икономика са разнообразни. Тяхното преодоляване изисква едновременни усилия на много фронтове от различни действащи лица за дълъг период от време. И тук именно се съдържа основният проблем, обричащ на провал всички опити за създаване на позитивна и дълготрайна промяна в Латинска Америка. Тези усилия отнемат по-дълго време, отколкото гласоподавателите, политиците, инвеститорите, социалните активисти и журналистите имат желание да чакат, преди да скочат към други идеи и други лидери.

Най-същественият недостиг в Латинска Америка е недостигът на търпение. Ако всички важни действащи лица не се въоръжат с това качество, опитите ще продължат да се провалят, преди да са напълно изпробвани и осъществени. Инвеститорите ще продължат да пренебрегват качествени проекти, които не могат да предложат незабавна възвращаемост. Правителствата ще предприемат само мерки, които могат да генерират бързи видими резултати, дори и да са козметични или неустойчиви. А гласоподавателите ще продължат да свалят лидерите, които не дават очакваните резултати с исканата бързина.

Въоръжаването с търпение е невъзможно, без да се решат най-неотложните и непосредствени потребности в Латинска Америка. Грешно е обаче да се мисли, че устойчивите подобрения могат да се реализират само посредством радикални, спешни мерки. Мащабният социален прогрес изисква дългогодишни упорити усилия, които да не се прекратяват преждевременно, за да бъдат заместени от някакво ново грандиозно решение. Продължителният прогрес изисква стабилност при социално споразумение, основано върху основни цели и идеи, споделени от главните политически играчи. В миналото подобно търпение или се е налагало безогледно на населението от военни правителства, или е било обусловено от възприемането на подобна идеология от влиятелни социални слоеве. И двата подхода са дълбоко проблематични и нежизнеспособни в по-дълга перспектива.

По тази причина, вместо да търсят идеологически консенсус или да налагат идеологическа хегемония, латиноамериканците би трябвало да надграждат това, което вече съществува и очевидно работи, вместо да го отричат просто защото негови носители са политическите конкуренти. Само онези личности и организации, които могат да хвърлят мостове над идеологическите пропасти и да обединяват различни подходи, биха могли да решат отдавнашните проблеми на Латинска Америка. И да осигурят необходимото време за това.

Не че липсва прецедент за подобен вид прогресивно управление. Бившите президенти Фернандо Енрике Кардосо в Бразилия и Лагос в Чили обединяваха различни идеологически гледни точки и разработиха прагматични методи, за да постигнат баланс на противоречивите тенденции. И двамата имат социалистическо минало и по време на своето управление направиха огромни и доста успешни усилия за борба срещу бедността и за подобряване на социалните условия. Но те проявиха и чувствителност към необходимостта от икономическа стабилност, често предполагаща болезнени съкращения на обществените разходи, както и към поддържането на привлекателна бизнес среда за инвеститорите. Макар че нито Кардосо, нито Лагос успяха значително да подобрят лошите социални условия в своите страни, и двамата без колебание могат да бъдат включени в групата на най-ефективните и успешни президенти в света от последното десетилетие. Те отбелязаха далеч по-решителен напредък в преодоляването на бедността в своите страни от които и да било от пламенните латиноамерикански революционери, чиито радикални действия в името на бедните често водят единствено до повече бедност и неравенство.

Естествено е латиноамериканските граждани и политици да бъдат запленени от обещания, които изглеждат прекалено хубави, за да са верни. Нормално е за живеещите в крайна мизерия хора да се стремят към крайни и бързи решения. Латиноамериканците експериментират с бруталните насилствени обрати в своята политикономия от 70-те години насам. Въпреки това търсенето на магическо разковниче, колкото и разбираемо да е при отчайващите проблеми в региона, е погрешно. Латиноамериканците трябва да разберат, че именно защото техните заболявания са толкова остри, решението – парадоксално – трябва да бъде по-умерено. В регион, толкова обръгнал на провали и пренебрежение, загърбването на политиците, даващи обещания за радикална промяна, може да изглежда противоречащо на нормалната логика. Ала това може би е единственият начин милионните населения да се избавят от бедността. И заедно с това Латинска Америка да се върне отново на картата.

* Мозес Наим е главен редактор на Foreign Policy


Статията е публикувана във
Foreign Policy - България
,
ноември/декември 2006