Media Times Review    Google   
___









идеи
 февруари 2007

Горчивият спомен Будапеща

Адам Михник


На първи ноември 1956 година малко преди осем вечерта премиерът Имре Наги прави по радиото паметното си обръщение към унгарския народ:

„Правителството на унгарската държава, водено от чувството за отговорност към унгарския народ и историята и като изразява единодушната воля на милионите унгарци, обявява независимостта на Унгарската народна република. В духа на Хартата на обединените нации и на принципа на равенството Унгария иска да живее в истинско приятелство със съседите си, със Съветския съюз и с всички народи в света… Така се изпълнява изконното желание на унгарския народ… Обръщаме се към нашите съседи, към близки и далечни страни, да уважат окончателното решение на нашето общество. Днес то застава така единодушно зад тази кауза както сигурно никога досега в своята история.”

Тези думи, деклариращи излизането на Унгария от Варшавския договор, са решаващи за унгарско-съветския сблъсък. В него Унгария няма никакви шансове. С искането си за национални и човешки права Имре Наги отправя предизвикателство към съветската империя.

На 23 октомври в Будапеща пред паметника на Юзеф Бем 1) се събира многохиляден митинг. В името на свободата унгарците демонстрират солидарността си с Полша и Октомври 2), рецитират патриотични стихове, скандират лозунги за полско-унгарската дружба.

На 4 ноември съветските войски нахлуват в Будапеща, за да удавят в кръв революцията. Драмата на унгарския народ се разиграва за десетина дни.

Неизбежен ли е крахът на унгарската революция? Какво е тази революция за Полша? Кой е всъщност Имре Наги, нейният исторически символ?


I.

Чарлз Гати, унгарски емигрант от 1956-а, по-късно професор в американски университети, търси отговор на тези въпроси в книгата си „Изгубените илюзии” 3). Връща се към събития отпреди половин век, за да възкреси „прокълнатите проблеми”, да оцени грешките и пропилените шансове на всички участници в тогавашните събития – американската администрация, съветската власт, унгарския кабинет от комунисти реформатори и въстаниците.

Блестящият анализ на тогавашната американска политика дава убийствен резултат: Вашингтон няма ясна политика. Има само официални декларации, пълни с празни обещания, войнствена и демагогска реторика на Радио „Свободна Европа” и игра около предизборната кампания в САЩ.

Ричард Никсън, тогавашният вицепрезидент, на тайно съвещание на Съвета за национална сигурност през юли 1956 г. заявява, че „от гледна точка на интересите на САЩ няма да е чак толкова лошо, ако източният блок отново усети железния съветски юмрук, макар че по принцип би било по-добре, ако се задържат сегашните либерализиращи се отношения между СССР и неговите сателити”. Такъв е по онова време стратегическият хоризонт на американската политика: по-добре да е по-добре, но ако стане по-лошо, пак е добре. Унгария не може да разчита на никаква реална помощ. Оставена е сама на себе си.

А унгарците се отнасят към коментарите на РСЕ като към глас на Вашингтон. Затова жадно слушат атаките срещу Имре Наги, който, според коментаторите на Радиото, е извършил „предателство” и е „човек с клеймото на Каин на челото”. Слушат също – в решителните моменти на революцията, когато се решава съдбата на потенциалния компромис с Москва – призива: „Вън руснаците!”

Гати е на мнение, че тези гласове са довели до объркване в редовете на въстаниците, затруднили са комуникацията им с правителството на Наги, стеснили са до минимум полето му за маневри. Неизбежно ли е било това? Динамиката на революционния процес обикновено блокира действията, насочени към постигане на компромис. И все пак, подчертава Гати, в Полша не се стига до съветска интервенция. Поляците – и разбунтувалите се маси, и Католическата църква, и емиграцията (включително РСЕ) – се вслушват в призивите за самоограничаване и фактически подкрепят Владислав Гомулка. В тази ситуация Хрушчов също избира пътя на компромиса.

На 30 октомври той се решава на компромис и с правителството на Наги. „Обаче Унгария – пише Гати – не иска да бъде втора Полша, затова Хрушчов променя мнението си. Унгария не иска по-хлабава верига; тя не иска никаква верига. В Полша – благодарение на реализма и на случая, който събира в една посока действията на комуниста Гомулка, католическия кардинал Стефан Вишински и Ян Новак от РСЕ, запазил спокойствие и сдържаност – обществото, въпреки силните традиции на идеализъм, одобрява предложените му полумерки. Имре Наги не е Гомулка, кардинал Миндсенти не е Вишински, а унгарската редакция на Радио „Свободна Европа” не се оглавява от Новак. На 30 октомври унгарските комунисти не ръководят държавата си. И което е по-лошо, повече не се и опитват. Двете най-важни събития този ден в Будапеща – сутрешната разправа с офицери от тайните служби на Площада на републиката и следобедната декларация за връщането към многопартийната система – явно са убедили Хрушчов, че Наги и другите комунисти са прекалено слаби, за да удържат положението.”

На 31 октомври се взема решение за интервенцията. Следващия ден съветските войски прекрачват границата на Унгария.


II.

Когато унгарската революция избухна, аз бях на десет години. Помня тревогата вкъщи, помня и разговора с майка си, която ме убеди да предоставя всичките си спестени пари за унгарските деца. Наговорих и съучениците си да сторят същото. Това беше първата политическа акция в живота ми.

Запомнил съм и дългите опашки от хора, които направо на улицата даваха кръв за унгарците. Съзрявах също в сянката на унгарската революция. Четях внимателно нашите вестници от края на 1956-а и репортажите и стиховете в тях, както от полски, така и от унгарски писатели, мнозина от които по-късно станаха мои приятели. Запознавах се с изтъкнатите водачи на унгарската демократична опозиция – Дьорд Конрад, Янош Киш. Попивах унгарската литература и филми. Навсякъде откривах някакви фрагменти от трагедията през 1956-а. Никога няма да забравя прекрасното есе на Киш за Кадаровата нормализация. Постепенно се свързахме с унгарските опозиционери, публикувахме ги в нашия нелегален печат.

И ето че дойде юни 1989-а – денят, в който Имре Наги бе тържествено реабилитиран.

Чарлз Гати, който е бил в Будапеща тогава, пише: „Настроението на площада беше приповдигнато, направо увличащо. Хората, които бяха горди, че „живеят в най-хубавата барака в комунистическия лагер” и ползват скромни свободи, гарантирани им от полуавторитарния режим на Янош Кадар, изведнъж сякаш си бяха възвърнали дълго потисканата памет за истинската свобода от 1956 година. Бяха ли вдигнали чела най-сетне или просто така им се струваше? Плачех. За втори път в живота си бях свидетел как се ражда историята.”

Аз също бях тогава на Площада на героите в Будапеща. Бях трогнат от голямата демонстрация в памет на убитите герои на унгарската революция. На този ден се изпълни мечтата ми отпреди 33 години – справедливостта беше удовлетворена. Такива мечти рядко се осъществяват.


III.

Унгарската революция – както всяка революция – има различни лица: радостно и мрачно. Радостното е триумфът – кратък, но какво от това – на свободата и истината. Мрачното е избуялата омраза, превърнала се в жестокост и насилие. На 30 октомври в Будапеща стават трагични и позорни неща. – на Площада на републиката, пред градския комитет на унгарската компартия.

Гати разказва: „Започна се от слуховете из града, че под тротоара пред входа в сградата има някакви подземия. Скоро се струпаха доста хора, имаше и такива, които твърдяха, че са чували изпод земята как затворници викат за помощ. Въоръжението въстаници се опитаха да нахлуят в сградата, за да ги търсят, но бяха арестувани. Стигна се до същинска битка; въоръжените офицери от тайните служби, изпратени да охраняват партийния комитет, откриха огън по събралите се на площада. Дойдоха военни танкове, боят ставаше все по-яростен, накрая кадесарите бяха изведени от сградата и линчувани. Сред убитите беше будапещенският партийният секретар, съмишленик на Наги. Оказа се, че не е имало никакви подземия, не бяха намерени и политически затворници.”

Тази саморазправа дълги години служи за оплюване и демонизиране на унгарската революция. Но тя трябва да се запомни. Революцията срещу насилието не трябва да предизвиква само радост и надежда. Трябва да предизвиква и страх – от отмъщението и омразата.


IV.

Имре Наги става символ и легенда на унгарската революция. На другия полюс е Янош Кадар, определен от Съветите за диктатор на Унгария.

И двамата са комунисти, а Наги има спорен период като емигрант в Москва. И двамата са жертви на политиката на Матиаш Ракоши, Сталиновият наместник в Будапеща. Наги е отстранен от влиятелните длъжности, Кадар е тикнат в затвора. Освобождават го с декрет на Наги през 1954 г., когато той става за кратко премиер.

И двамата получават властта от революцията. Наги огласява декларацията за неутралност на Унгария на 1 ноември, след като я е съгласувал с Кадар. По-късно пътищата им се разделят драматично и завинаги.

Наги е затворник в Румъния (там е откаран от югославското посолство, където е потърсил убежище). През 1958 г. е съден заедно с други съмишленици в Будапеща, в процес подобен на сталинските, и получава смъртна присъда. Присъдата е изпълнена.

Гати пише: „Наги, който по време на революцията изглеждаше колеблив и несигурен в правотата си, през 1957-1958, по пътя към бесилката, стана решителен, твърд, упорит и непоколебим. Изправи се смело, като истински патриот и герой, пред следователите и в тайното съдилище. Това е необикновена постъпка не само с оглед на московското му минало, но и, а може би главно заради, друга причина: ако след съветската интервенция се откажеше официално от поста си и признаеше наложения от Москва кабинет на Кадар, можеше да остане жив и дори да играе някаква роля в политическия или научния живот. Той обаче не се съгласи да сътрудничи с хората, които го бяха тикнали в затвора, и не призна политически грехове. Няколко пъти упорито отказа да подпише протоколите от разпитите и започна гладна стачка, защото следователят не му позволил да изложи своята гледна точка.”

По време на процеса издържа докрай. „Сякаш очаквайки, че един ден записите от процеса ще бъдат огласени – пише Гати, - Наги се бореше поне това да бъде завещанието му. Отказа да подаде молба за помилване. В паметните си последни думи призова „международното работническо движение” да изчисти името му. Загина като истински мъченик и единствения добър болшевик, известен на света. За Наги може най-просто да се каже следното: беше истински комунист, който стана истински унгарец. Малко по-сложно, макар също правдиво, е и заключението, че беше комунист, който стана патриот, оставайки си комунист.”

Струва си да съпоставим неговата биография със съдбата на Янош Кадар. Кадар изчезва от столицата на 1 ноември. Дотогава подкрепя Наги – привърженик е на идеята Унгария да се върне към многопартийната система, гласува за декларацията. В обръщение по радиото, записано преди да изчезне, слави „нашата прекрасна революция”.

Веднага след това получава информацията, че Кремъл е решил да смаже революцията. Гати пише: „На Кадар и (Ференц) Мюних са предложени (в Москва) най-високите постове. И двамата знаят, че водачите на старата гвардия – особено Ракоши, (Ерньо) Герьо и (Андраш) Хегедюш са в Кремъл, готови за връщане и поемане на властта в държавата. Така че трябва да избират – или предателство, или да оставят Унгария в ръцете на сталинисткия „бетон”. (…) Кадар напуска Будапеща, без да уведоми жена си къде отива. Професионалните политици и обективните аналитици биха казали, че с оглед на невероятно трудните условия това е разумен избор, добавяйки, че точно така трябва да постъпи политикът патриот. В истинския свят, където се държи на почтеността и законността, Кадар се оказа безпринципен човек с неограничени способности да оправдава постъпките си.”

Ако добавим към горното и това, че именно Кадар „изпълнява” смъртното наказание на Наги и останалите водачи на революцията, ще трябва да признаем, че Гати е прав.


V.

Вълнуващата книга на Гати има мото, което си струва да бъде цитирано: „Нямаме право да лишаваме хората от илюзии.” Тези думи казва принц Куно Клебелсберг, унгарски министър на културата от 20-те години, в разговор с един историк, обяснявайки защо не е съгласен да се публикуват открити нови документи, от които става ясно, че един любим герой от националното въстание през 1848 година е бил австрийски агент.

Гати смята, че в името на истината си струва хората да бъдат лишавани от илюзии. При това говори като историк, който иска да научи истината, а не като лустратор, който иска да съсипе омразните си противници.

Той пише: „ Да разгледаме отговорите на няколко въпроса. Бил ли е Имре Наги някога убеден сталинист и агент на тайните съветски служби? Да. Бил ли е необикновено популярен като премиер – комунистически, естествено, - между 1953-та и 1955 година? Да. Вярно ли е, че са го подкрепяли много разочаровани комунисти, били преди това лоялни сталинисти? Да. Те ли са подготвили почвата за антисъветското въстание? Да. Вярно ли е, че заедно със сътрудниците си ръководеше въстанието неефективно, дори бездарно, но колкото можеше по-добре? Да.

За Съединените щати: Изискваше ли агресивното държание на Москва след Втората световна война решително противодействие от страна на американците? Да. Разчиташе ли правителството на САЩ, че ще му се удаде да освободи съветските сателити в Централна и Източна Европа? Да. Бил ли е Вашингтон подготвен за такъв момент, в който би била необходима някаква американска помощ – дипломатическа, икономическа, дори военна? Не. Дали най-високопоставените представители на Белия дом са вярвали в клишетата, които повтаряха, или са лицемерили? Искрено са вярвали малцина, повечето са лицемерили. Заблуди ли американската пропаганда унгарците? Да. Подведоха ли САЩ Унгария и след това я изоставиха. Да.”

Точно толкова сложна е оценката на действията на Русия – Хрушчов е десталинизатор по свой начин и степен, но унгарците, за разлика от поляците, преминават допустимата за Кремъл граница на десталинизацията.

В този момент е хубаво да се върнем към полските работи. Известният американски публицист Уолтър Липман пише през юли 1956-а, че за Америка не е изгодно „движенията в Източна Европа да преминат границата, отвъд която е невъзможно споразумение с Русия. (…) В интерес на мира и свободата – свобода както от деспотизма, така и от анархията – трябва да се надяваме, че за известно време, макар и не завинаги, протестите в държавите сателити няма да прекрачат нерушимата граница на стабилизацията”. Подобно, макар и за полските интереси, формулират своята гледна точка най-именитите полски емигранти - Йежи Гедройц, Юлиуш Мерошевски, Ян Новак-Йежорански. От тази перспектива оценката за Владислав Гомулка трябва да бъде определено положителна.

Проблемът обаче не е толкова прост. Наистина позицията на Гомулка спасява Полша от съветска интервенция – и за това той заслужава да бъда помнен с добро. Но същата тази позиция отвори пътя към „пълзящия деспотизъм”, към непрестанното ограничаване на гражданските, политическите, религиозните, културните и научните свободи. Настъпателна елиминация на политиците реформатори, изостряне на цензурата, ликвидиране на академическите свободи, скандали с Католическата църква, конфликти с интелигенцията, позорната антиинтелигентска и антиеврейска кампания през 1968 година, накрая кървавата разправа с работниците от Крайбрежието през декември 1970 година – такава е мрачната равносметка на Гомулковото 14-летие.

И не е ли тъжен парадокс това, че през 1968 година Кадарова Унгария е по-либерална държава от Полша? „Гулашовият комунизъм”, рожбата на победената унгарска революция, се оказа неочаквано по-човешки от режима на Гомулка, рожбата на полския Октомври.

Не твърдя, че кървавата съветска интервенция беше по-полезна за Унгария отколкото безкръвната еволюция на Полша от освобождаващия Октомври’56 към кървавия Декември’70. Заявявам обаче, че – това е важен извод от тогавашните събития – нито един успех не е отреден на даден народ за вечни времена и нито едно поражение не е окончателно. Случва се поражението да стане майка на разума; случва се и успехът да ражда умствен мързел и конформизъм.

Споменът за кървавата унгарска революция принуждаваше в годините след нея към умереност в поведението на управляващи и управлявани. Ала умереността може да доведе до разумна смелост и до неразумен страх. В Полша и Унгария бяхме свидетели и на едното, и на другото.


VI.

Именитият унгарски поет Дюла Ийеш пише в прочутото стихотворение „За тиранията”:

                  Където има тирания, всеки
                  Е брънка от веригата
                  Приемеш ли веригата
                  Сам ставаш тирания

Комунистическата система беше тирания. В моите среди осъзнахме това доста рано, макар може би не веднага достатъчно точно – до март 1968 година вярвахме във възможността идеите на полския Октомври да се реконструират и повторят. Но достатъчно рано закопняхме да не бъдем „брънка от веригата” – избрахме съпротивата. Споменът за унгарската революция, както и за Пражката пролет 1968-а, ни бяха двоен урок. Първо, че съпротивата е възможна, след като се е стигнало до нея. Система, която се защитава с фалш и насилие, трябва да бъде атакувана – настоявахме – с оръжието на истината, без насилие.

Вторият урок беше: промените са възможни, но ограничени, докато я има съветската империя. Така че трябва да се предлагат такива форми на съпротива и да се правят такива промени, че хората да се чувстват по-свободни, като обаче се избегне опасността от съветска инвазия.

Гати заключава: „Не твърдя, че ако въстаниците, правителството на Наги и Белият дом бяха проявили повече смелост и въображение, Москва щеше да позволи осъществяване на всички цели на революцията. Дори всички да бяха постъпили хитро, Москва пак нямаше да се съгласи с „полусвободна и полунезависима Унгария”. Никога няма да узнаем какво щеше да стане, ако…” Затова пък знаем, че всички се ръководеха от „илюзии и фрустрации”. Липсваше здравият хладен разум. Командваха емоциите, мъдростта беше дефицитна стока. В резултат, вместо да извоюват поне малко свободи, както успяха да направят това поляците, унгарците, които проявиха такова необикновено мъжество, си останаха почти без нищо.”

Тази мисъл на Чарлз Гати винаги ми е била много близка. Унгарската революция беше за хората от моето поколение предизвикателство, призив към антиконформизъм и смелост; споменът за кървавото й потушаване – към разум и предвидливост.


VII.

Спорът за правото на наследство на унгарската революция е спор за политическо легитимиране. За съжаление той напомня двубой на лицемери.

„Днешните посткомунистически социалисти – пише Гати – се отъждествяват с Имре Наги и се обявяват за наследници на традицията на 1956-а, сякаш техните духовни бащи не са имали нищо общо с потушаването на въстанието, с подкрепата за съветската интервенция и съдебните убийства, чиято жертва стават през 1957 г. Имре Наги и стотици въстаници. От друга страна, днешните антикомунисти – много от тях политически хамелеони и предатели, сътрудничили на комунистическия режим преди 1989 г. – оспорват социалистическите лозунги на въстанието, омаловажават комунистическото минало на Наги и дискредитират неговите сътрудници.”

Гати цитира одобрително Виктор Орбан, който през юни 1989 г. каза на Площада на героите: „Няма да повярваме на тези, които усърдно очерняха революцията и нейния премиер, а сега изведнъж станаха пламенни привърженици на Имре Наги. Няма да повярваме на партийни водачи, които ни заповядваха да учим по учебници, фалшифициращи истината за революцията, а сега тичат да се докоснат до славните ковчези като до талисмани за късмет.”

„Парадоксално – коментира на друго място в книгата си – самият Орбан, заклет антикомунист, смени кожата си и от либерал със силна прозападна ориентация след няколко години стана заклет националист.”

Националистът е изправен пред труден избор. Той може, защитавайки мита за националната революция, да прославя Наги, правейки го безгрешен патриот, но може и - в името на мита за винаги безгрешния унгарски народ – да извади Наги от пантеона на националните герои, да го подложи на ритуална посмъртна лустрация и декомунизация, защото един комунист по дефиниция не може да бъде герой на унгарската история. Така или иначе, той ще избере мита пред истината.

Впрочем това няма да е единственият му проблем. Унгарците, подобно на нас, поляците, почитат своите поражения и героите им мъченици. Тях възхваляват, а не хладнокръвните държавни мъже, стремящи се към компромис. Имре Наги представя тази традиция. „Той се възхищаваше повече от хора като Шандор Петьофи – радикалния поет и герой от революцията 1848-1849 срещу чуждите потисици, за когото единственият избор е само между робството и свободата, отколкото като Ференц Деак, един от авторите на съглашението с Австрия през 1867 година, което не носи пълна независимост на Унгария, но спомага за икономическия бум и необикновения, видим и до днес размах на архитектурата в Будапеща.”

Затова, чествайки унгарската революция, която завърши с поражение, чуваме често за „морална победа”. И все пак – при цялото уважение ни и възхищение от мъжеството на въстаниците – по-добре ще бъде съдбата да спести на унгарците, както и на нас, бъдещи „морални победи” от подобен тип.


VIII.

„Мъжество без разум е само детски романтизъм”, пише Гати, тогава, когато е необходима не само „смелост, за да се отхвърли игото на комунистите, а и хитрост, за да бъдат принудени да отстъпят без борба”.

Ние, унгарците и поляците, имахме достатъчно и смелост, и хитрост през 1989 година. Но в състояние ли сме да се радваме на тази безкръвна победа? Или предпочитаме да коленичим пред „моралните победи” – Варшавското въстание от 1944 и Унгарската революция от 1956?

Този въпрос прави историята на унгарската революция постоянно актуална. „Да помним – казва Рихард фон Вайцзекер, президент на ФРГ – значи да мислим за историята толкова усърдно и правдиво, че това да стане част от нас. То е голямо предизвикателство пред нашата любов към истината.”

Е, каква е истината за нашето време? Не е само една; да си спомним няколко.

Чарлз Гати, изгнаникът, за когото унгарската революция завинаги остава като трънче в сърцето, иска драматично да разкаже истинската история, не фалшифицираната и митологизираната. Противно на цитираното мнение на принц Клебелсберг той смята, че „отговорно третираната наука е длъжна да лиши хората – унгарците, американците, руснаците – от техните исторически илюзии”. Но понеже историческите илюзии са по-трайни от солидно документираните истини, усилията на Гати няма да се увенчаят със скорошен успех. Все пак го поздравявам за смелостта и упоритостта.

Друга истина е винаги актуалното убеждение, че в обществения живот може да се постигне повече, когато „храбростта е придружена с мъдрост и уравновесеност”. Както и тогава, когато на хората се обещават реални неща, не непостижими, нищо, че са мечтани. В това се състои кондицията на „идеалиста без илюзии”, казва Гати. В полската традиция това е етосът на „трезвите ентусиасти”.

Аз съм късметлия – живях в кръга на „трезвите ентусиасти”, „идеалистите без илюзии”. Но се боя, че днес тези хора стават все по-малко. Сякаш духовният климат е станал друг. Настойчивите търсачи на истината са заменени от професионални оплювачи. Идеалистът без илюзии е изблъскван от подлеца без скрупули. Има ли днес място в обществения живот за този идеалист, загрижен да прави нещо за общото благо?

Принципът на идеалиста без илюзии е вечен: не изпадай в отчаяние. Така че ще повторя и аз като моя унгарски приятел Янош Киш: демокрацията не е само свободни избори, макар без тях да не е възможна. Демокрацията е непрестанен диалог, диалог спор за ценностите и начините за тяхното осъществяване. И дебат за миналото, спор за историческата истина, загриженост за свободното търсене на тази истина.

Само така ще почетем реално всички, които са бориха за свобода за истината и загинаха за нея.

Газета Виборча, 28.10.2006. Превод: Силвия Борисова


--------------------------------------
Забележки:
1) Полски генерал, емигрант след поражението на Ноемврийското въстание от 1830 г., герой от унгарската Пролет на народите. – Б.пр.
2) 1956, полският „Април” – Б.пр.
3) Ч. Гати. Изгубените илюзии. Москва, Вашингтон и Будапеща и унгарското въстание от 1956 г. Полски институт по международните въпроси, Варшава 2006. – Б.пр.



MTR книги
Очаквайте сборника с политически есета на Адам Михник
"Диалог вместо мантра"
на издателство "Панорама"

Демокрацията е система от институции и процедури за свободно избиране на властта от мнозинството и за спазване всички права на малцинството. Това е политическа култура, основана на плурализъм и диалог, на различност и толерантност, това е осъзнаване на вроденото несъвършенство на политическия ред, на самоограничаването на свободите съгласно принципите на правовата държава и на конституцията. Накрая, това е убеждение, че са необходими институции на гражданското общество, които позволяват на гражданите да се организират за участие в обществения живот. Така разбирам демократичната държава и отвореното общество.
Адам Михник