Media Times Review    Google   
___









хора
 юни 2002

Франсис Фукуяма

Франсис Фукуяма

Той е интелектуалецът, който стана известен с готовността си да се изкаже по всички въпроси на деня, включително и по тези, които засягат и "след-човешкото бъдеще". Профил на Франсис Фукуяма от Готфри Хъдсън

The New Statesman
Петдесет години от Пърл Харбър до финалното стопяване на Съветския съюз Съединените щати изтърпяваха Армагедона и водиха битка заедно с Бога срещу големите сили на тоталитарното зло. Изведнъж годините на изпитание свършиха. Въпросът за мислителите стана: а сега накъде?
Бързо се появиха две школи на мисълта. Чудесно, каза едната. Ние видяхме края на империализма в образа на Романовците и Хохенцолерните, Хабсбургите и Отоманите. Видяхме как претенциите на либералния империализъм, практикуван по различен начин от Британската монархия и Френската република, повехнаха под силата на американската атни-империалистична империя. И сега видяхме последните дни на комунизма. Кой ще бъде следващият, пита първата школа, чиито най-изтъкнат представител е професорът от Харвард Самуел Хънтингтън. Коя потенциална заплаха би оправдала бюджетите по сигурността и останалите мерки, свързани с националната сигурност на една държава?
Отговорът на Хънтингтън се съдържа в големия и без съмнение блестящ аргумент, ехо от мъглявата мета-история, с която шпенглеровците и тойнбивците отговориха на подобния вакуум, останал в световната политика след Първата световна война. Американците трябва да очакват "сблъсък на цивилизациите". В него конфликтите, предрича Хънтингтън, няма да бъдат между нации или дори империи - те ще бъдат между цели цивилизации. Заплашени ли са Съединените щати и Запада от тези "хобсови" сблъсъци? Хънгтингтън казва: "Само ако Ислямът и Китай се съюзят."
По-разпространена обаче беше триумфалистката интерпретация. "Това е! Ние бяхме на финала и току що победихме! Съединените щати са последната суперсила! Сега светът ще иска да възприеме не само нашата политическа философия - демокрацията, но също и нашата икономическа система - пазарният корпоративен капитализъм."
Триумфализмът триумфираше. И най-убедителната експозиция на тази доктрина бе представена в една статия, след това разширена в книга, написана от младия политически учен Франсис Фукуяма. (Семейството му, японо-американци, е било между онези, изпратени в концентрационен лагер от правителството на Рузвелт след Пърл Харбър; родителите му са били принудени да продадат собствеността си на нищожна цена, загубвайки почти всичко)
Статията, която прави Фукуяма известен бе озаглавена "Краят на историята" и бе публикувана през лятото на 1989-та, скоро преди падането на Берлинската стена и доста преди колапса на Съветския съюз.
Статията "Краят на историята" бе публикувана в The National Interest, нео-консервативно списание, създадено от Ървинг Кристъл, за да замени либералния консенсус в американския интелектуален живот с един по-консервативен климат. След това статията бе развита в лекция, която Фукуяма изнесе в Чикагския университет, домът на нео-либералната икономика, където преподава професор Алън Блуум, авторът на консервативния бестселър The Closing of the American Mind. Лекцията бе подкрепена и финансирана индиректно от идеологическия клуб John M Olin Foundation. Фукуяма я пише докато е в отпуск от RAND Corporation в Санта Моника - изследователска институция, работеща в близко сътрудничество с американските военно-въздушни сили - където е назначен след получаването на докторската си степен по политически науки в Харвард. Освен службата си там, Фукуяма е бил и член на държавния департамент по политическо планиране по време на първата администрация на Буш. Следователно, статията е продукт на консервативният истъблишмънт, който през 80-те успя да се сбъдне в мечтата на Кристъл за заменяне на либерализма с консерватизъм като преобладаваща философия на Америка.
Фукуяма разширява статията в книгата "Краят на историята и последния човек", в която триумфализмът на американския курс е до известна степен странно свързан с идеите на Хегел и Ницше. Книгата става бестселър.
Педантите вероятно ще кажат, че това което Фукуяма разбира под "история", обикновено се нарича "историцизъм" - начин на разглеждане на човешката история, който се е практикувал от почитателите на идеологии като комунизма и фашизма, християнството и либерализма от 19 век и който вижда в движението на човешката история неизбежен, преопределен край. Учените изтъкнаха, че голяма част от книгата е повторение на аргументите на французина хегелианец Александър Койев. ( Междувпрочем Фукуяма е учил в Париж при Жак Дерида) Няма значение. За една нощ той става не само известен автор на бестселър, но и световно явление.
В следвоенен Париж, интелектуалният живот бе доминиран от една група, повече или по-малко, марксисти в традицията на Сартър, Алтхусер и техните (в по-малка степен марксистки) последователи. Те бяха склонни да преподават и говорят върху която и да било злободневна тема в академичния или журналистически живот: Марксизъм и антропология, Марксизъм и Бог, , le marxisme et le football. През последните 20 години Съединените щати изглежда развиват нещо подобно: интелектуалецът като знаменитост, точно толкова склонен да се произнася по всички въпроси на деня, колкото и френските му предшественици.
Така през 1995 година Фукуяма издаде и втората си книга - "Вяра" - която третираше модерния по онова време въпрос за социалния капитал. През 1999 година излезе и The Great Disruption, всичко за Силиконовата долина и как интернет билионерите биха развили един нов и успешен управленски стил. Това бе точно времето, когато капиталовия пазар бе на върха, последния момент, когато все още можеше да се повярва на думите на Джон Кассиди, че доткона се готви да стане Спасителя на цивилизацията. И сега доктор Фукуяма отново е сред нас, пласиращ поредната Голяма Идея: биотехнологиите и техните социални, етически и културни импликации, в една нова книга, наречена "Нашето пост-човешко бъдеще" - нещо като бис на "Краят на историята".
Последното раздвижване на Фукуяма бе финансирано от богати, но не и безпристрастни организации като Международния валутен фонд, главният спонсор на "Washington consensus" и Мерил Линч.
Това не е без значение, защото не Фукуяма е човекът, който се саморекламира като гении, това правят неговите издатели. Той изглежда е, според всички описания и свидетелства, един относително скромен гуру. Тази година навършва петдесет години, има жена и три деца. Преподавал е класика в Cornell, преди да направи доктората си по политически науки в Харвард. Премества се от една престижна професура в друга в Университета Джон Хопкинс.
Неговият маниер на аргументация доставя удоволствие. Той е начетен и изглежда леко налудничав, заради интелектуалната сила, която притежава. В добавка към това той притежава и рядката способност да бъде ясен в обясняването на сложните комплекси от идеи. И въпреки, че е продукт и протеже на неоконсервативното течение, по никакъв начин не може да бъде наречен тесен или предсказуем идеолог.
"Краят на историята" беше една почти комично надценена книга. Тя се оказа успешна, защото говореше с езика на особените настроения в САЩ от края на Студената война, настроения не толкова на агресивен триумфализъм, колкото на облекчение. Студената война не само бе завършила, американците можеха за първи път свободно да се радват на справедливата гордост от това, че съгласието с идеалите, който смятат за свои, растеше (макар, казано честно, демокрацията и капитализма едва ли са американско изобретение). Едно от основните противоречия в нео-консервативната доктрина беше между шовинизма и песимизма. Ако всичко беше толкова здраво и добро в американското общество, както нео-консерваторите постоянна подчертават, защо тогава постоянно предричаха края на цивилизацията, както те го разбират? Фукуяма разбира, че това е било времето, когато радостта от края на Студената война е допуснала проявата на животинския инстинкт, съдържащ се усещането на американците за тяхната изключителност. Но в книгата му всичко това бе облечено в едно възродено хегелианство, което най-малкото бе неуместно.
С "Краят на историята и Последния човек" Фукуяма в крайна сметка успя да насочи силния си интелект върху големите въпроси, и го направи по такъв начин, че да привлече вниманието на масовия читател. Той направи същото и с "Trust". В "The Great Disruption" той бе обхванат от съблазнителната идея, че съвременните билионери от Силиконовата долина са от някаква различна порода, в сравнение с предишните индустриални герои. Той не предположи, че дори и да не носят вратовръзки, те имат същото атнисоциално влечение към монополизъма, каквото имаха и J P Morgan, John D Rockefeller или Уотсънови, създателите на IBM. Той също така не улучи и централното събитие в развитието на интернет. Да, мрежата започна като притегателната свобода, неформалната мрежа на хора с близки възгледи, но тези идеалисти бяха скоро изместени от борсовите капиталисти и адвокатите на интелектуалната собственост. Световната мрежа стана възможност не само за освобождаването на много хора, но и за обогатяването на монополистите.
Фукуяма извлича своите големи теми от една по същество кандидтска гледна точка - всичко е добро в най-доброто от всички възможни общества. Все пак ние трябва да приветстваме универсалността на неговите интелектуални амбиции. Накрая, ние трябва да изкажем недоволството си към проникващата навсякъде специализация. Ние трябва да почувстваме възхищение, когато видим някой, който се е заел с философията, историята, мениджмънта, социологията и биоетиката, и който има хладна и ясна мисъл, която използва в развитието на тези области. Той може да не е Последния човек, но би било жалко, ако е последния ренесансов човек.