Media Times Review    Google   
___









перспективи
 януари 2002

Поглед в очите на света
От Робърт Д. Каплан
The Atlantic Monthly Magazine

Самуел Хънтингтън е човек с благ маниер, но с остри възгледи за колизията между Исляма и Запада, за ролята на военните в либералното общество, за това какво разделя страните, които произвеждат от страните, които изостават. Хънтингтън често бе осмиван и хулен, но неговите възгледи ще останат валидни десетилетия напред.
Най-значителната критика на Самуел Филипс Хънтингтън, професор Албърт Уедърхед ІІІ в Харвард, е направена и тя е лоша. "Представяте ли си - спомни си наскоро Хънтингтън, с когото се срещнахме в неговия дом в бостънския Бейкън Хил - в първата критика на моята първа книга бях сравнен с Мусолини." Тогава примигна и ме погледна косо над очилата си. Седемдесет и четири годишният Хънтингтън говори със спокоен носов глас. Той ми разказа как критикът Матю Джоузефсън, пишещ за лявото списание The Nation, осмял милитаризма и "бруталната софистика" във "Войникът и държавата", как се подиграл, че в нея имало сантименти подобни на тези, които изпитвал Мусолини, изричайки думите: "Вяра, подчинение, борба." Критиката е публикувана на 6-и април, 1957 година. Студената война е в началото си. "Войникът и държавата" съдържа предупреждение: американското либерално общество, твърди в нея Хънтингтън, има нужда от защитата на професионален военен щаб, пропит от консервативен реализъм. За да защитят мира, военните лидери трябва да мислят и предвиждат "ирационалността, слабостта и злото в човешката природа". Либералите са добри в реформите, но не и в националната сигурност. "Възхваляван за разнообразието и креативността си, когато е ограничен в решаването на вътрешните проблеми, либерализмът е много неустойчив при прилагането му във външната политика и сигурността." Външната политика, обяснява Хънтингтън, не е взаимоотношения между индивиди, живеещи под управлението на закона, а отношения между държави и други групи, действащи в една голяма беззаконна среда. "Войникът и държавата" завършва с една вдъхновяваща възхвала на West Point, който въплъщава, както пише Хънтингтън, "най-доброто от военния идеал… малка Спарта в средата на Вавилон." Книгата вбесява много от колегите му в Harvard Department of Government и на следващата година му е отказано преназначаване. Заедно със своя близък приятел Збигнев Бжежински (който също е отхвърлен от Харвард) отиват в Колумбийския Университет. Пет години по-късно, през 1962 година, Харвард отново ги кани, защото става ясно, че Хънтингтън и Бжежински се превръщат в изгряващи звезди в политическата наука, а Харвард желае да запази доминацията си в тази област. Бжежински избира Колумбийския Университет, а Хънтингтън се връща, присъединявайки се към другата изгряваща фигура - Хенри Кисинджър.
"Войникът и държавата", в своето 14-то издание днес, се е превърнала в академична класика. В последните десетилетия, коментарите на учените се фокусират по-малко върху един аспект на книгата, за да наблегнат повече на друг; по-малко върху нуждата от военно чувство за реализъм и повече върху заплахата от намеса на военните в гражданските дела."Войникът и държавата" поставя началото на това, което става особеност в дългата кариера на Хънтингтън: книгата не получава брилянтни критики и академично признание, а преди всичко смесени коментари или грубо отхвърляне, от което крайният резултат като цяло е лош прием. Интересното обаче е, че дори враговете на Хънтингтън несъзнателно формулират и се безпокоят за света по начин и с фразите, дошли от самия Хънтингтън. Роджър Хилсман, негов критик и специалист по проблемите на Югоизточна Азия, се оплаква през 1957 година, че на много места във "Войникът и държавата" "има шум на сентенции и разтягане на локуми като фактите са насила сложени в леглото, приготвено специално за тях." Дори и да е така тази книга успява да постави на картата сериозно проблема за отношенията между военни и граждани.
Темата, която Хънтингтън сложи на карта неотдавна, е "сблъсъкът на цивилизациите", където се разглеждат Западните, Ислямските и Азиатските системи на мисъл и управленско противопоставяне. Неговите аргументи са по-изтънчени отколкото обикновено се приема, но могат да бъдат
резюмирани в няколко точки:
- фактът, че светът се модернизира, не означава, че той се "озападнява"; въздействието на урбанизацията и масовите комуникации, заедно с бедността и етническите деления, не водят до изграждането на "западни" представи навсякъде по света
- Азия, въпреки възходите и спадовете, се разширява военно и икономически; Ислямът се взривява демографски. Западното влияние е в упадък
- културните различия стават все по-силни, вместо да отслабват; държавите и хората днес могат да бъдат обединени по културен признак, докато в миналото това е ставало, чрез идеология
- Западната вяра, че парламентарната демокрация и свободния пазар са подходящи за всяко общество води Запада до конфликт с цивилизациите - особено с Исляма и Китайците - които мислят различно
- в един мулти-полярен свят, основан на свободни цивилизации, а не на идеологии, американците трябва да потвърдят своята западна идентичност
Терористичните атаки срещу Световния търговски център и Пентагона са не само връхната точка на трагичната уместност на идеите на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите, но и на цялата му житейска работа. Той твърди от 1950-та година, че американското общество се нуждае от военни и разузнавателни служби, които да мислят и действат в най-трагичните и песимистични условия. Той от десетилетия се безпокои от факта, че американската сигурност винаги е била в резултат на абсолютен късмет - късметът на географията. Също така той писа, че либерализмът процъфтява единствено, когато е гарантирана сигурността, и че в бъдеще Америка може и да бъде лишена от този лукс. Хънтингтън предупреди, че ще дойде ден, когато Западът ще се бори за своите най-привлекателни ценности и за своето действително физическо оцеляване от атаките на екстремистите от другите култури, които го презират и които ще го замесят в една реална цивилизационна война, без значение как ще бъде наречена от политическата учтивост на лидерите. Докато хората, споделящи неговите възгледи, се радват на щастие и благосклонност, работейки света на корпорациите, военните и разузнавателните служби, Хънтингтън остава в либералния бастион на Ivy League, за да се бори за своите идеи на този самотен, но важен фронт.
Историята на интелектуалните битки белязали американската външна политика от началото на Студената война може да бъде разкрита по един впечатляващ начин чрез седемнайсетте му книги и поредицата негови статии. Идеите на Хънтингтън, за разлика от тези на Бжежински и Кисинджър, които бяха част от действителната политика, изплуват най-вече от семинарите и лекциите. Ако той не може да преподава, вероятно не би могъл и да пише. За разлика от другите професори Хънтингтън цени студентите от по-долните курсове, защото дипломираните студенти, ми каза той, "са по-неподатливи към предизвикателствата на този или онзи професор и често са пленени от жаргона и ортодоксията на дисциплината, която изучават." Един негов студент забелязва: "Другите преподаватели искат да ви стъпчат, задушавайки ви както те си знаят, за да продължат към следващата си жертва. Хънтингтън никога не доминира в дискусиите в класната стая и слуша внимателно." Хънтингтън презира "теорията за рационалния избор", която допуска, че човешкото поведение е предвидимо, но не взима под внимание страха, завистта, омразата, себеотрицанието и другите "ирационални" човешки страсти, които са важни за доброто разбиране на политиката. Хънтингтън е старомоден преподавател, който често спекулира исторически и философски със състоянията на човека. Негови бивши студенти са Франсис Фукуяма, авторът на "Краят на историята" и бившият главен редактор на Foreign Affairs и настоящ редактор на Newsweek International Фарид Закарая. Вие не може да видите Хънтингтън по C-SPAN, да не говорим за The McLaughlin Group по NBC. Той е по-лош и от най-безличния публичен говорител. Неговият статус и репутация идват по един труден начин - чрез писането на книги, които често пъти се отхвърлят публично. Въпреки, че е класически тип на човек "вътре в нещата" (бивш председател на Американската асоциация по политически науки и един от създателите на Foreign Policy Magazine), той пише като лаик, който желае да вбеси експертите. "Ако един учен не може да каже нищо ново, той трябва да мълчи - казва през 1959 година Хънтингтън - Търсенето на истината е еднозначно на интелектуалния спор." По много начини той е представител на една умираща порода - политически учен, който комбинира либералните идеали с едно дълбоко консервативно разбиране на историята и външната политика. Той е дългогодишен демократ, писал е речите на Адлай Стивънсън през 50-те, съветник по външна политика на Хюбърт Хъмфри през 60-те, и през 70-те един от авторите на речите на Картър за човешките права. Същият Хънтингтън обаче е и създател на Харвардския Джон Оулин Институт за Стратегически изследвания, крепост на външно-политическият реализъм, финансиран от трите консервативни фондации Джон Оулин, Смит Ричардсън и Брадли. Когато му казах, че е старомоден демократ и че тази порода няма да съществува дълго, той отвърна "Това, това съм аз. Както би казал Артур Шлезинджър, аз съм дете на Нийбур." Райнхолд Нийбур беше водещият протестантски теолог на Америка през 20-ти век - пламенен християнин, който бе убеден, че хората са достатъчно порочни, за да имат нужда от твърди методи за запазването на реда. Хънтингтън е привлечен от това, което описва като "нийбурова властваща комбинация на моралност и практически реализъм." Макар и ревностен воин от Студената война, Нийбур никога не отстъпва от моралния триумфализъм, вярвайки, че историята е по-характерна с иронията си, отколкото с прогреса. "Дори ако САЩ победят в Студената война, пише Нийбур през 1952 година, този изход може да предизвика нацията да пропилее своята сила, чрез един излишък от справедливост." Негова е известната дефиниция, че демократичната политика е "най-доброто решение на нерешими проблеми"; негова е и популярната молитва: "Господи, дай ни благословията си да приемаме със спокойствие нещата, които не могат да се променят, смелост да променим нещата, които трябва да бъдат променени, и мъдростта да различим едното от другото."
През 1957 година, в едно издание на The American Political Review, Хънтингтън публикува монография със заглавие "Консерватизмът като идеология". Либерализмът, пише той, е идеология на индивидуализма, свободните пазари, свободата и управлението на закона. Класическият консерватизъм, в противоположност на либерализма, няма особена визия, той е "висшата и необходима" обосновка за подкрепата и оцеляването на либералните институции. "Консерватизмът - забелязва Хънтингтън - е рационалната защита на живота срещу ума, на реда срещу хаоса." В Англия, обяснява той, Едмънд Бърк прави консервативна защита на "търговското общество и умереното либерално устройство." Реалният консерватизъм предпазва държавата от външни заплахи и се противопоставя на намеренията за радикални промени вътре в страната. В Съединените щати федералисти като Джон Адамс и Александър Хамилтън обясняват консервативните принципи като защита на либералното устройство. "Американският политически гении - пише Хънтингтън - е манифест не на идеите ни, а на нашите институции." И по негово мнение: "Голямата нужда не е в създаването на по-либерални институции, а успешната защита на вече съществуващите."
ІІ.
Самуел Хънтингтън е роден в Ню Йорк, в семейство от средната класа. Израства в Източен Бронкс. Той е единствено дете на Ричард Томас Хънтингтън, издател на рекламни списания за хотели, и на Дороти Филипс, писателка на разкази. Бащата на майка му е Джон Сайбър Филипс, един от редакторите на долнопробното нюйоркско списание McClure's. Хънтингтън е дете чудо. На 16 години отива от Peter Stuyvesant High School в Йейл, където две и половина години по-късно завършва с "изключителен успех". Служи в армията, а след това взима магистърска степен по политически науки от Чикагския Униварситет и докторска степен в Харвард. Той смята, че напрежението при писането на докторската си дисертация е ускорило развитието на диабета му. Докторската му дисертация се нарича "Клиентелизъм" и много нейни части са белязани от скандалния стил на дядо му. Тя описва как федералните агенции, особено Междущатската търговска комисия, поемат много индустрии с очакване да установят контрол над тях. "Всички бяхме либерали, а Франклин Рузвелт бе Бог - каза ми Хънтингтън - Не мисля, че по онова време някой е гледал по-различно на нещата." По онова време Харвардския университет е управляван от две големи интелектуални фигури - Карл Фридрих и Уилям Елиът. Фридрих е по-големият либерал от двамата, той е един от авторите на германската конституция (конституцията на бившата ФРГ). Хънтингтън гравитира към Елиът, който е южняк, възпитаник на Оксфорд и консервативен философ с дългогодишен опит във Вашингтон. Елиът вярва в енергичното противопоставяне на СССР и отхвърля моралния релативизъм. "Веднъж седмично той идваше от Вашингтон, за да се срещне с нас, неговите студенти."- спомня си Хънтингтън. Негов любимец бил Кисинджър, който пък от своя страна посвещава първата си книга "Възстановен свят" (1957) на своя преподавател. "Елиът не беше голям теоретик - ми каза наскоро Кисинджър - но добрият преподавател вижда талантите, за които въобще не подозирате, че притежавате. След като написах един реферат върху Кант, Елиът ми каза, че притежавам добър ум, но трябва да чета романисти като Достоевски. Така помагаше на студентите да израстват." В книгите на Хънтингтън доминират широките и хладни твърдения, които контрастират напълно на неговия външен, физически маниер. Той напомня на герой на Чийвър, на някой, който може да забрави, че ви е срещал. Премигва често, играе си нервно с ключовете. Плешив е и внимателно се съсредоточава върху дланите си докато говори. Деликатната външност скрива една сурова вътрешност. "Сам е много боязлив - казва Бжежински - не е от момчетата, които могат да се сбият на бара. Но в дебатите е упорит и твърд." Един негов студент казва: "Скучен е със своята твърдост." Друг не се съгласява: "Сам не е скучен. Той е типичен викториански човек на честта - много спокоен и въздържан, и когато случаят го изисква показва силата на своя необикновен ум."