Media Times Review    Google   
___









перспективи
 януари 2003

Другият ислям - Турция след изборната победа на Ердоган


Ислямът в Турция изключва насилието и приема светската държава, твърди Райнер Херман в обширна статия във "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг". Предлагаме ви да прочетете част от тезите и аргументите на автора. Ислямът е религия, но той има и политическо измерение. Защото Мохамед, пророкът на мюсюлманите, е бил начело на ислямска държава в Медина, която е приемала един-единствен закон: откровението на Аллаха, което мюсюлманите намират в Корана. И до ден-днешен мюсюлманите, които не приемат разделението на религията от държавата, си поставят за цел именно такава държавност, която ще възроди традицията от онази "Златна епоха". Средството за постигане на тази цел е Шериатът - една система от норми, която има твърде малко общо със западните представи за право.

Важно е и още нещо: в продължение на столетия ислямът не само завоюва нови територии - той придобива и различни регионални окраски. Саудитският ислям изобщо не прилича на африканския, несправедливо би било да са слагат в един кюп афганистанските талибани и мюсюлманите от Малайзия, да не говорим пък, че от доста време на Запад вече възниква нещо като евроислям. Турският ислям също извървя свой собствен път и се отдалечи от исляма в арабските държави.

От всички ислямски региони, Турция най-рано избра пътя на разделяне между религия и държава. Този процес започнаха още младотурците с петте големи законопроекта между 1850 и 1881 година, които се ориентираха по модерното тогава френско законодателство. Турската конституция от 1876 година беше написана по модела на белгийската. По-късно Кемал Ататюрк продължи започнатото от младотурците. Ататюрк отмени религиозните училища, така че постепенно в Турция всички образовани хора станаха привърженици на отделяне на църквата от държавата. Ислямът в Турция - за разлика от Египет и Иран - вече не разполагаше със свой собствен интелектуален потенциал. И днес съветниците на Ердоган, който спечели последните избори в Турция, без изключение са интелектуалци, формирани от идеята за разделяне на църква и държава.

Въпреки радикалните мерки, взети от Ататюрк, ислямът в Турция оцеля. Вярно, за известно време беше принуден да мине в нелегалност, но впоследствие успя да възстанови структурите си. Още по време на Османската империя ислямските братства, така наречените "тарикати", бяха изплели гъста мрежа из цялото общество. Тази мрежа функционира и до днес, тя в известен смисъл има и стабилизараща роля - нейната ефикасност може да се забележи, например, когато при строежа на нов квартал мюсюлманите създават фондация за издигането на джамия.

Турците не са толкова усърдни в изпълнението на каноническите изисквания, както други ислямски народи. Те по-скоро практикуват един народен ислям, който не е догматичен. В основата на това положение е произходът на турците, които идват от Средна Азия. Навремето те са били поклоници на шаманизма - култ, в чийто център е проповедникът. По-късно, по време на преселението си в Анадола, турците възприемат исляма, но не от догматичните учени, а от по-разкрепостените дервиши. Турците никога не са практикували исляма като религия, пораждаща право и закони. И до днес по-необразованите мюсюлмани в Турция практикуват един народен ислям, в който има и мистика, и почитане на светци, и поверия. И до днес някои прочути проповедници като Фетулах Гюлем имат огромно влияние в Турция. Алевитите, които са една пета от турското население (останалите четири пети са сунити), също не практикуват догматичния ислям. Тяхната религиозни версия на исляма съдържа пантеистични и дори секуларистични тенденции.

Турция има най-дългата история на разделение между религия и държава измежду всички ислямски страни. Освен това турският ислям почти не познава насилието, с което се отличава не само от арабския, но и от политическия ислям. В арабските страни политическият ислям възниква като средство за отпор срещу колониализма - не случайно арабските мюсюлмани не приемат такива ценности на западните колониалисти като разделянето на религията от държавата и модернизацията на обществото.

Турция обаче открай време е независима държава - тя не е била ничия колония. Турците никога не са се били с оръжие в ръка срещу окупатори, макар че въпреки това в страната все пак възниква политически ислям, който обаче се развива в демократична среда и намира израз в политически партии. Тъкмо от този политически ислям произхожда и Реджеб Тайип Ердоган, победителят на последните парламентарни избори. Един от неговите синове носи името на Неджметин Ербакан, ветерана на политическия ислям в Турция, но пътищата на Ердоган и Ербакан се разделиха още през втората половина на 90-те години. Защото Ербакан така и не опроверга по убедителен начин подозрението, че има намерение да въведе в Турция Шериата. Така от традиционната партия на Ербакан се отцепиха модернизаторите на Ердоган, които основаха Партията на страведливостта и развитието. Тяхната партия официално се представя за консервативна, ислямските й корени обаче са очевидни.

Реджеб Тайип Ердоган се откъсна от тези корени по няколко причини. Първо - той осъзна, че в Турция не може да се прави политика срещу възгледите на господстващия елит, най-вече срещу преданите на Ататюрк военни и правосъдие. На второ място, изминалите години разрушиха ореола на политическия ислям в много страни. Ердоган явно е разбрал, че политическият ислям няма сили да решава конкретните проблеми на хората, излизащи извън тесните граници на благотворителността.

Турски наблюдатели смятат, че Ердоган всъщност не е в конфликт с либералните и демократични принципи на турската държава. Тези наблюдатели отхвърлят обвинението, че неговата цел е ислямизация на страната. Още докато беше кмет на Истанбул Ердоган не поставяше под съмнение принципите на светската, демократична държава. Изводът на цитираните наблюдатели е, че Ердоган всъщност иска да използва моралната основа на исляма за своята политика и за повече социална отговорност в обществото.