Media Times Review    Google   
___









идеи
 януари 2003

За смисъла в обществото

Иван Костов

Дълбоките промени, в които участваме или които безучастно наблюдаваме, но и в двата случая като потърпевши, продължават да са неясни на българското общество. Какви са последствията и изводите от комунистическия експеримент? Накъде ни водят днешните големи преобразувания? Това са въпроси, на които отговорите се казват, но не се чуват. За мнозина не е ясен смисълът на ставащото. Затова нека повторим отговорите.

С края на комунистическия експеримент обществата в Централна и Източна Европа стигнаха до истината за своето доскорошно съществуване. Тя е, че огромните жертви и усилия създадоха безплодна, неконкурентна и вредна за хората и околната среда икономика, нисък жизнен стандарт и похабен човешки потенциал. Резултатът е без стойност и без полза за хората. Единствено значение има поуката за другите. Неуспехът на експеримента предпазва останалите да тръгнат в погрешна посока. Утопията няма друго разумно оправдание. Тя беше грешка.

Големите преобразувания в Източна Европа след 1990 г. са по съдържание контрареволюция на комунизма, защото: възстановяват частната собственост с присъщото й гражданско и търговско право, връщат земята на нейните собственици, компенсират отнетото имущество, възстановяват буржоазното разделение на властите, премахват икномическата роля на социалистическата държава и я заместват с капиталистическа инициатива, заместват централното планиране с пазарния механизъм за регулиране, налагат носенето на лична отговорност на мястото на общата безотговорност и, може би най-важното, възкресяват християнската нравственост.

Мнозинството трудно приема с разума си значението на отминалото и на ставащото. Какво остава - да ги приветства с облекчение и да почувства радост от избавлението, както всъщност би трабвало. Обществото се примирява с истината едва когато я осъзнае разумно, преживее я емоционално и я превърне в основание на своята дейност, т. е. когато я приложи практически. Ние сме далеч от практикуването на истината. Мнозина отказват въобще да видят реалността, други я деформират до неузнаваемост, за да се примирят с нея, а трети я приемат угнетени. Това е причината повечето хора компенсаторно и мъчително да преследват виновници, да привиждат заговори или в краен случай да търсят компромиси. Но едно общество не може да търси компромис с истината. Пред истината се препречват негодуванието за миналия похабен живот, съжалението за пропуснатите възможности, възмущението от мизерните доходи, които оставяме на следващото поколение. Те се сляха в ненавист. Вместо компромиси омразата спечели терен в обществото. Някой трябва да е виновен.

Стремежът към общото благо. Освен че не са прегърнали истината за миналото и настоящето си и най-вероятно точно заради това, българите още не са готови да прозрат смисъла в бъдещето. Ние сме по средата на незавършеността - не сме се разделили с миналото, не сме изпълнили дълга си в настоящето. Нямаме ориентир и за своето бъдеще. Целите на демократичните общества са ни чужди. Чужди са ни толкова, колкото и идеята им за общото благо, а за всяко общество само стремежът към общото благо, общата полза и изгодата от съжителството е двигател за неговото развитие. У нас машинално свързват общото благо с комунизма. Ние нямаме стремеж - част сме от общество, което не знае къде отива.

На думи целите вече се разпознават от мнозина. Те са благоденствие чрез частна инициатива и развитие на конкурентна капиталистическа икономика; справедливост чрез законност и подпомагане на нуждаещите се и нетрудоспособни членове на обществото; свобода и лични права, защитени от демократично избрани институции на държавата и гражданското общество; солидарност помежду ни за преодоляване на общите и лични изпитания; субсидиарност.

Но разпознаването на целите не е достатъчно, както не е достатъчно и едностранното усилие. Трябва да правим големи преобразувания, за да се доближим до реализацията на новите идеи. От промените произтича полза, само ако те се възприемат органично и се градят едновременно. Не може да има демокрация без капитализъм, с повече демокрация да се заместват по-малкото частни инвестиции, приватизацията да се замества или да се смесва със социално подпомагане, а спазването на закона да се оставя за накрая.

Преобразуванията са като градеж на дом, в който участват с желание всички негови бъдещи обитатели. При това двигателят на градежа е точно общият ни стремеж, който не ни е внушен отвън, ние го пораждаме сами - идва ни отвътре и никога не спира. Стремежът е осмислено усилие, което се прави от самото общество, друг не може да го свърши вместо него. Вярно е, че западноевропейската цивилизация въздейства притегателно на българското общество. Прави ни политически и икономически своя част, но не ни насажда ценности, не ни налага стремежи, защото не може - те са наше дело. Тя не замества българското общество. Ние развиваме енергия и се движим напред към своето общо благо, защото то има значението на висша цел, която ни мобилизира, мотивира и вдъхновява. Затова стремежът към общото благо е всепризната добродетел; тя "не се съизмерва с нищо и сама мери всичко останало". Напредъкът в реализацията на проекта за общото благо е мерило за всичко, което се случва в едно общество, той е мярката за отличаване на доброто от злото в него, той умножава и запазва общото наследство, съхранява и непрестанно актуализира идентичността и ценностите му. Днес за западноевропейската цивилизация формулата на общото благо е съвременната редакция на проверените и издържали на суровите изпитания на историята ценности и принципи. Това е начинът чрез стремежите и усилията на съвременниците да бъдат съхранени и пренесени във времето християнската нравственост, традицията на римското право и личната свобода на Ренесанса.

Изправено пред големите преобразувания, българското общество е предизвикано да променя основите си, като променя своите стремежи. Сменяме двигателя на своето развитие. Преобразуванията не могат да не се осъществят. Старите двигателни механизми не действат. Колкото повече отлагаме във времето новото, толкова повече ние самите оставаме извън времето. Колкото повече се изопачават нужните ни промени, толкова по-сигурно е, че няма да отидем там, където искат децата ни.

Когато усилията за преобразувания не са монолитни, когато в тях не участват с желание членовете на обществото, когато не са общ стремеж, когато не са най-висша обществена мяра за добро, те остават напразни, остават само на думи. Нещо по-лошо, промените и развитието се възприемат като ставащи насила, като някаква външна принуда, като нещо неприето, несподелено и неосмислено от обществото. А всичко това ни деморализира.

Всеки човек се ориентира за социалния смисъл на своя живот след като обществото породи вътрешния си стремеж и се устреми към своята цел. В българското общество не се долавя вътрешен стремеж, не се вижда цел, които едновременно да променят и да движат напред. Общество без ориентири не е способно да посочи смисъла на живота на своите граждани.

В едно от нравствените си писма Сенека казва: "Всеки път, когато искаш да узнаеш какво трябва да избягваш и към какво да се стремиш, обръщай поглед към върховното благо, към целта на целия ти живот. Защото каквото и да вършим, трябва да бъде съгласувано с него; то трябва да се посочи с пръст и да не се разпилява сред многото. Защото какъв смисъл има да го разчепкваш на частици, след като можеш да кажеш: върховното благо е това, което е достойно."

Достойнството на човека се проявява в общността. Изпитанията на обществения живот го предизвикват да докаже, че притежава добродетел. Но какво е достойно в общество, което не знае къде отива? Кои човешки качества са похвални и кои позорни? Римският гражданин Луций Аней Сенека преди 2000 години е знаел отговорите на въпросите кое е добро и кое - зло. Българинът днес не ги знае. Образците на добродетел не са му известни. Той още се пита: предишните герои и днешните публични фигури хора на достойнството ли са или образи от предишния обезценен живот? Пита се, защото вижда от каква безпринципна позиция се прави иначе може би основателният опит за отсяване на предишните стойности. Формално никой не защитава погрешността. По-лошо! Мнозина, най-тежко увредените от комунизма, въобще нямат лична позиция, опортюнисти са, станали са напълно безпринципни, приспособяват се към всичко, възприемат безкритично каквото им се внушава: вчера против НАТО, днес - за; преди - Москва, сега - Брюксел; в началото - срещу приватизацията и реституцията, в края им - първи радетели; срещу пазара - за пазара; войнствени атеисти - ревностни борци за единство на Църквата. Дори представителните публични фигури на България са без идентичност и без убедително защитена собствена добродетел. А когато няма достойни, няма и недостойни.

Да преоткрием себе си. Ние сме част от една цивилизация. Честта и личното достойнство не произтичат от европейския капитализъм, той ги е наследил и ги пренася във времето, защото е развил, модернизирайки и обогатявайки европейската представа за добродетелта. Мигел Унамуно казва: "Това, което наричаме чувство за чест, е, макар и у нехристияни, християнски продукт." Достойнството е закодирано в западната цивилизация от християнската традиция. Гражданският смисъл на нашия живот не замества, а допълва смисъла на личната ни съдба, като го проектира върху платната на обществените усилия. Осмислянето на живота е въпрос, който решава личната ни вяра в доброто. Но това едновременно е най-важният въпрос на обществото, тъй като то се гради от добродетелта. Точно за да пребъде добротата, която е венец на християнския морал, ние имаме представа за дълг и добродетел, имаме чувство за чест. Цивилизованият европеец, независимо дали е християнин или не, носи тази представа и това чувство в себе си. Те са неговият граждански вестибуларен орган. Така добротата пребъдва като единствената сила на съзиданието. Последната дълбока промяна в нашата цивилизация е християнството. Оттогава до днес без революции и катастрофи еволюцията обогатява и ревизира, твори и заличава, издига и сваля, но непрекъснато развива и усъвършенства консервативните нагласи и ценности. Така нашата европейска цивилизация преследва своите стремежи и цели. Тя успя да разпространи в останалия свят най-важната част от тях - тези за човешките права и свободи.

***

"Човек е добър - казва Унамуно, - не защото вярата в Бог го прави добър, а защото добротата, която притежава благодарение на Бог, го кара да вярва в него. Добротата е най-добрият извор на духовна прозорливост." Това е отговорът на въпроса, защо нашият български дух е сляп. Добри сме, когато запазваме честта си. Имаме поръчение да следваме пътя на личната добродетел само в общество, което знае къде отива. Човек постига достойнство в общество на благородните стремежи.

По съдбовен начин гражданският смисъл на личния ни живот е свързан с обществените стремежи и цели. Когато имаме яснота за гражданското си призвание и силна вяра, придобиваме прозорлив дух. Виждаме, когато сме добри. Добротата възприема цялата палитра от богатството на света, защото гради този свят - той е неин продукт. Злото никога нищо не създава - като руши, показва себе си. Мразещият съзира единствено обектите на своята ненавист. Накрая разрушава и себе си. Същото става с общество, обсебено от омраза. Двадесет и първи век предизвиква човечеството към градеж и непрекъснати промени. А нас българите, както се вижда, подлага допълнително на изпитанията на големите преобразувания. Впрочем, така е било и по времето на Българското възраждане. Васил Левски казваше: "Ако е за в Българско! То времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме." Времето вече ни обърна, наш ред е да го обърнем, за да покажем, че наистина го носим в себе си.

Нека помним, че тези измежду нас, които отиват на Запад, намират там смисъла, който ние тук в България не можем да им дадем!

Copyright © 2002 Разум