Media Times Review    Google   
___









идеи
 януари 2005

Разбраното Просвещение

Питър Берковиц


 

Събитията в последно време могат да накарат някого да се чуди дали живеем в просвещенска епоха. До вчера въпросът изглеждаше ясен: краят на историята бе близо до нас, либералната демокрация се разпространяваше из целия свят, културните войни замираха, Америка използваше своята военна сила само за хуманитарни цели, а новата икономика обещаваше интересна работа и изключително богатство. Но това бе през 90-те. Днес партийните войни в Америка достигнаха върхове недостигани от 60-те години насам, а икономиката упорства в подчинението си към същите стари правила. Америка се самозаключи във война с един непреклонен враг, който отхвърля същността на западните либерални и демократични традиции, според които всички мъже и жени, в качеството си на човешки същества, заслужават уважение. Въпреки споделените ценности към либералната демокрация, голяма част от населението в Европа смята Съединените щати за главен източник на опасност за световната стабилност. Всичко това не само че не напомня на прогрес, а точно обратното – изглежда като упадък.

Ние не сме първите модерни хора, които се сблъскват с противоречиви сигнали, идващи от духа на нашето време. Отговорът на Имануел Кант даден в края на осемнадесети век към същия въпрос на неговото време може да служи като указание и за нас. Когато просвещението процъфтяваше из цяла Европа Кант твърдеше, че той и неговите съвременници не живеят в “просвещенска епоха”, а в “ера на просвещение”. Това разграничение беше необходимо, защото моралните и политическите изисквания на просвещението не бяха изпълнени. Имаше нужда от универсално просвещение или от “изплуване на човека от незрялостта му”. От морална гледна точка зрелостта се съдържа в използването на разум по всички въпроси на съвестта. От политическа гледна точка зрелостта се съдържа в правителството, което оставя въпросите на съвестта да бъдат решавани свободно от индивидите. Но както подчертава Кант, реалността бе друга: леността и малодушието продължаваха да владеят живота на повечето хора, което ги правеше незрели, зависими не от своите действия и воля, а от духовниците, догмите и традицията на старите авторитети, които по-добре знаеха техните лични права и задължения. Въпреки това Кант вярваше, че неговото съвремие бележи някаква повратна точка в историята. За първи път принципа на просвещението – че всички хора имат за задължение да носят отговорност за себе си и своите действия и че правителството е длъжно да защитава индивидуалните свободи – се превърна в завършен възглед и можеше да бъде разбран ясно от разумните хора.

По своя произход просвещението бе прогресивна вяра, защото възнамеряваше да победи и премахне старите авторитети – трона и олтара. Но все пак неговата цел бе не да премахне всички авторитети или самата идея за авторитета – то не одобряваше анархията или перманентната революция – а по-скоро се стремеше да въздигне разума като единствения, истински авторитет. Разбира се, не само в морала и политиката.

Просвещението също така е неделима част от възхода на модерните естествени науки. Нечовешкият физически свят, подобно на човешкия свят, трябваше да бъде поставен под суверенната власт на разума чрез систематично изследване на законите, които го управляваха. Въпреки това Кант настояваше, че за просвещението религията е “точката на фокус”. Това отчасти се дължеше на по-слабия интерес на държавата към науките (и изкуствата). И още по-важно, “защото религиозната незрялост е най-гибелната и позорна от всички други”: тя включваше отказ от използването на разум в едни от най-важните сфери на живота. Зрелостта в упражняването на разума, според Кант, би подпомогнала и религиозната зрелост.

Днес ние можем да кажем това, което Кант каза за своето време: живеем в епоха на просвещение, но не и в просвещенска епоха. За да бъдем сигурни, има доказателства. Принципите на просвещението днес са по-широко прокламирани в културата и политиката отколкото са били по времето на Кант, въпреки че в практиката често пъти са заобикаляни. Освен това, в допълнение към изброените от Кант форми на незрелост и отвъд появата на новите военни заплахи, специфични само за нашата епоха, просвещението днес се сблъсква с морално и интелектуално предизвикателство, което Кант не очакваше: постмодерното предизвикателство или амбицията да се разруши авторитета на самия разум.

За една значителна част от литературния и академичен свят идеята, че моралният живот се управлява от разума, дълго време е предмет на скептицизъм, ако не и на откровен присмех. Постмодерните мислители обявиха, че разумът е понятие, правата са измислица, природата е фикция, а истината – илюзия. Въпреки тези познати анти-просвещенски наставления, постмодернизмът непрекъснато ни заблуждава със своите корени в духа на просвещението. Постмодернистите вярват и настояват, че постмодернизмът е последната светлина от реалността на разума, правата, природата и истината. Нещо повече, със своите претенции за висше разбиране на човешкото състояние целта на постмодернистите е да освободят човешките същества от зависимостта им към фалшивите и унизителни вярвания. Постмодернизмът се е превърнал в радикална форма на индивидуалната свобода чрез критиката си към несправедливата и прекомерна власт. Но основателно ли е освобождаването от властта на разума? Печели ли се така свобода?

Определено – не, според известната историчка Гертруде Химелфарб. Целта на новото й елегантно изследване е да “опитомим Просвещението”. Просвещението има нужда от опитомяване не само от неговите постмодерни критици и от природата на нашето бурно време, но също и от подчертаната тенденция сред учените да го идентифицират главно с френското просвещение, просвещението на Волтер, на философите и Френската революция. В действителност, твърди Химелфарб, осемнадесети век бе дом на различни видове просвещения. Най-достойното за уважение сред тях, според нея, беше британското просвещение, заедно с неговият жив последовател – американското просвещение. Сравнявайки британското, френското и американското просвещение, тя отбелязва, че и трите са били създадени от “идеите за разума и религията, свободата и достойнството, природата и обществото.” В тези три просвещения виждаме как “идеите на философите и хората на изкуството се възприемат от политиците и деловите хора.” И трите просвещения “представляват алтернативни подходи към модерността, алтернативни навици на ума и сърцето, на мисълта и чувствата”. Но най-добрият баланс – най-приемливото разбиране на разума и неговите граници, поставени от религията, на свободата и нейната връзка с добродетелта и на обществото с неговият произход в човешката природа беше постигнат от британското и американското просвещение.

Химелфарб разглежда въпроса с властта, имплицитно включвайки Кант, като смята че разумът е същинската черта на Просвещението. Тя настоява, че ролята на добродетелта е била пренебрегвана от учените и това подкопало оценката ни към приноса на британското просвещение, където “на първо място е добродетелта, а не разума”. За разлика от традиционното аристотелианско разбиране за аскетична, морална добродетелност, британското просвещение разработва “социалните добродетели – състрадание, доброжелателство, симпатия – които, според британските философи, естествено, инстинктивно, традиционно свързват хората едни с други.” Тук Химелфарб вероятно надценява преценката си. Би могло да се каже по-точно, че британското мислене, основано на наблюдението и анализа на човешката природа и на моралния живот, е стигнало до заключението, че човешките същества, извършващи добри или лоши действия, са склонни да се водят не толкова от разума, а от страстите. Това е едно рационално заключение, което разумното общество трябва да има предвид, за да създаде ефективни институции и закони.

Съгласно Химелфарб, граф Шафтсбъри (1671-1713) първи дава тон за началото на британското Просвещение със своя тритомник Characteristics of Men, Manners, Opinions, Times (1711), който (заедно с Втори трактат за управлението на Джон Лок [1689]) е един от бестселърите на осемнадесети век. Шафтсбъри отхвърля традиционния възглед, че добродетелта произхожда от религиозната вяра, както отхвърля и типично модерните опити добродетелта да бъде описвана като израз на егоизма, чувствата или разума. Вместо това, той настоява, че човешките същества по природа притежават “морално чувство”. Това не е нещо, което се учи, това е вродено чувство. Чувството, което предразполага хората да имат “естествена привързаност” към други хора и което е характерно за обществото като цяло. Когато моралното чувство е подходящо култивирано, то се проявява в упражняването и прилагането на социалните добродетели, които пък от своя страна носят щастие както на отделните хора, така и на цялото общество. Въпреки че социалните добродетели не зависят от религиозната вяра, тяхното упражняване води, във всекидневното общуване между хората, до поведение съвместимо с религиозното учение.

Не всички главни фигури на британското Просвещение са били морални философи, но повечето от тях споделят мнението на Шафтсбъри и отдават голямо значение на социалните добродетели. Най-известният от тях - Адам Смит (1723-1790), познат ни днес най-вече с книгата си Богатството на народите (1776), е бил популярен сред съвременниците си с една друга книга – Теория на моралните чувства (1759). Политическата икономия в Богатството на народите беше тясно свързана с моралната философия от първата му известна книга. Например Смит смята, че голямото предимство на “системата на естествена свобода” или на свободен пазар се дължи на доброто общество. Според Адам Смит съществуването на егоизма като главен мотив в икономическите отношения не противоречи, а напротив – съвместява се пълно с реалността на социалните добродетели и върховенство в неикономическите отношения.

Химелфарб твърди, че “отявленият ученик” на Смит Едмънд Бърк (1729-1797) също заема достойно място в британското Просвещение. Познат най-вече със своите Размисли върху революцията във Франция (1790), където защитава мъдростта въплътена в традицията и осъжда френските революционери, за това че се опитват да изградят ново политическо общество следвайки единствено абстрактните теории за политическото право, Бърк често пъти се разглежда като водеща фигура на контра-просвещението. Но както Химелфарб забелязва, въпреки своя консерватизъм, Бърк всъщност е един консервативен защитник на свободата. Той казва, че икономиката на свободния пазар е била от изключително значение за просперитета, докато институциите и предразсъдъците, запазили се векове, са водили търговските общества към упадък и варварство. И още нещо. В The Sublime and the Beautiful (1774) Бърк поставя симпатията (грижата за другия, състраданието) в центъра на моралния живот. Прогресивното му отношение към външната политика също доказва, че е просвещенска фигура. Той подкрепя каузата на американските заселници, настоявайки, че Англия е длъжна да уважава техните права. Бърк критикува британската политика в Индия, не защото е противник на империята, а тъкмо обратно - защото е негов защитник. Както казва Химелфарб “защитник на един доброжелателен империализъм – либералният империализъм, както по-късно ще бъде наречен – една империя достойна за просветена Англия, която би уважавала правата на индийския народ и традициите на древната цивилизация.”

Не всички британски мислители от осемнадесети век принадлежат към моралното крило на просвещенската група. Ричард Прайс, Джоузеф Присли, Томас Пейн и Уилям Голдуин бяха радикални или рационални дисиденти; те изразяваха вярата си в разума, за да коригират безпорядъка в моралния и политическия живот и да го използват като мотив за действия по-характерни за французите. Радикалните дисиденти достигнаха своя връх в Годуиновата An Enquiry Concerning Political Justice, and its Influence on General Virtue and Happiness (1793), в която скептицизма към религията се оформя във вярата, че религията трябва да даде път, както се изразява Химелфарб, “на суверенитета на разума”.

Същевременно британският пример показва, че не е нужно просвещението да бъде схващано като диаметрално противоположно на религията. Най-великите мислители бяха деисти, за които разумът и вярата можеха да съществуват едновременно и в мир. Те вярваха, че именно разумът и религията заедно даваха живот на принципа на толерантността. Химелфарб допълва още, че някои от най-големите фигури в специфичното британско просвещение бяха религиозни мислители. Например Джон Уесли и неговия методизъм. Съсредоточавайки се върху чувствата и религиозния опит методистите не изискваха от другите хора да се съобразяват с тяхното мнение. Обърнати най-вече към спасението на душата, те не се опитваха да предпишат на света някаква особена форма на религиозно преклонение. Поставяйки моралното чувство в центъра на религиозността, методистите проповядваха най-вече задължението да се помага на бедните и болните.

Осемнадесети век също така беше “векът на великодушието” за британците и то в един практически смисъл. По това време те създадоха голямо количество граждански или доброволчески организации. Построиха клиники и болници, започнаха да се грижат за сираците, реформираха реда в затворите и приютите и започнаха борба за премахване на робството. Амбицията им, отбелязва Химелфарб, бе да направят обществото по-добро.

Химелфарб отделя значително по-малко време на френското просвещение поради две причини – първо, то е много по-познато и второ, защото критиката на нещо познато е далеч по-лесна, отколкото откриването и анализирането на забравени или загубени факти. Тя цитира Токвил, който обяснява защо френските мислители обичат повече флирта с разума и съпътстващите го крайности: докато интелектуалците в Англия бяха по-близо до управляващите и разменяха с тях своите възгледи, интелектуалците във Франция се опитваха да изработят абстрактни принципи за доброто управление и правиха това в пълна независимост от тези, които бяха отговорни за управлението на държавата. Литературният израз на тяхното ненадминато доверие в разума беше Encyclopedia, която имаше амбицията да даде всестранно описание на човешкото знание. Заради напредъка на знанието френските мислители вярваха, че религията и всички нейни форми са грешка. Без въобще да се съмняват в правотата си, те смятаха, че премахването на религията ще даде възможност за изграждането на разума като върховен авторитет.

По какъв начин би управлявал разума? Казано най-общо всички френски мислители, с изключение на Монтескьо (1689-1755), който бе герой на американското просвещение, разбираха разума като универсален закон, добър за всички човешки същества по целия свят. От тяхна гледна точка всеки просветен деспот може да възприеме и прилага тези универсални принципи. Френските просветители имаха ниско мнение за народа и по тази причина вярваха, че само просветения деспот може да контролира и управлява под диктата на универсалния разум.

Идеята за общата вола, развита най-добре от Жан-Жак Русо (1712-1778) в Обществения договор (1762), обясни как най-висшите интереси на народа могат да бъдат защитавани без негово участие. Народът може да сгреши, но не и общата воля. Общата воля ще представлява принципите, които хората биха възприели, ако имат силата да се противопоставят на своите ограничения.

Химелфарб твърди все пак, че никой не може да обвинява френското просвещение като причина за терора по време на Френската революция, но и всеки трябва да знае, че апотеозите на разума, прегърнали идеите за просветения деспотизъм и самонадеяната вяра в общата воля, несъзнателно окуражаваха нелибералните и недемократичните тенденции, приели формата на ексцесии.

Американското просвещение беше по-близко до британското, отколкото до френското. Проблемът за свободата беше в сърцето както на американската политика, така и в теориите на американските мислители. В действителност, много повече от Англия, в Америка теорията и практиката бяха обединени в едно цяло. Голяма част от американските просвещенски лидери – Франклин, Адамс, Джеферсън, Хамилтън, Мадисън – бяха също така и големи политици. Тяхната интелектуална и политическа енергия беше обединена в задачата да се създаде конституционно правителство за голямата търговска република. Корените на този опит се съдържаха в идеята за суверенитета на народа и в желанието индивидуалните свободи да бъдат защитени.

През осемнадесети век в Америка не липсваха дебати за това как да се постигне целта. Това е лесно е да се забрави днес, когато легитимността и приложимостта на демокрацията – поне на Запад - се приемат за даденост. Забравя се колко разпространени са били страховете, че американският експеримент ще стане жертва на тенденцията, подкрепяна от историята, че демокрациите дегенерират в тирании и анархии или че търговията ще унищожи морала – едно виждане, което се споделя преди всичко от политическата власт. Решението, въплътено в Конституцията и обяснено в The Federalist, беше хората да бъдат разглеждани като такива, каквито са: управлявани в голяма степен от егоизма си, но и способни на добродетелност. Въпреки че бащите на Америка отделиха правителството от отговорността да насърчава и направлява религията и добрите порядки, те проповядваха идеята за религиозна толерантност. Те правиха това отчасти заради повелите на разума, отчасти от религиозен дълг, отчасти от убеждението, че религията е задължителна, за бъде възможна вярата в добродетелите, без която доброто управление не може да съществува.

Химелфарб се въздържа от извличането на уроци от миналото, за да обясни настоящето. Все пак тя отбелязва, че френската доктрина за общата воля още е жива и здрава в мисълта на онези международни адвокати, които днес се опитват да заслепят всички нации (и особено Съединените щати) на основата на принципи, които въпреки огромното несъгласие между народите, притежават, както тези адвокати настояват, универсална валидност и следователно отразяват волята на всички хора по света. Химелфарб също смята, че уважението и разбирането на границите на разума, ще ни доведе до съзнанието, че мъдростта въплътена в традицията, мистерията и ученията на религиозната вяра, е не по-малко важна от разума, колкото бе и през осемнадесети век.

Превод със съкращения: Цончо Цончев


Текстът е публикуван в списание Policy Review.

Gertrude Himmelfarb.
The Roads to Modernity: The British, French, and American Enlightenments.
Alfred A. Knopf. 284 pages. $25.00