Media Times Review    Google   
___









кино
 януари 2005

Корейският кинофеномен, Им и Ким

Андроника Мартонова


“Много съм доволен от наградата си за режисура от фестивала във Венеция. Смятам, че многообразието от международни кинофестивали в Южна Корея и агресивния маркетинг на корейските филми извън страната вдигнаха рейтинга и статуса на корейската кинематография в очите на глобалната киноиндустрия”. Това с гордост пред журналистите каза Ким Ки-Дук след церемонията по награждаването на Венецианския фестивал. Най-новата му лента “Пустият дом” (2004) спечели и наградата на ФИПРЕССИ. Само няколко месеца преди това кореецът взе пак приз за режисура със “Самарянка” (2004) на Берлинаре. Всъщност, ако се хвърли бърз поглед върху големите фестивалните полета, отчетливо се забелязва следното: има ли корейски филм в състезателната програма, то без съмнение (дори задължително) ще отнесе една или няколко от наградите. Така Гран При на журито в Кан отиде при Парк Чан-Ук и филма му “Старо момче” (2003). През 2002 пък Златната палма бе поделена между Пол Томас Андерсън (“Гроги от любов”) и Им Куон-Тек (“Огнени багри”). Корейското кино се представи блестящо и на фестивала в Сан Себастиан`2003 със “Спомен за убийството” на Бон Чун-Хо и “Пролет, лято, есен, зима и пак пролет” на Ким Ки-Дук – и двете кинотворби бяха сред призьорите. Във Венеция`2002 наградата за главната женска роля на името на “Марчело Мастрояни” бе получена от актрисата Моун Су-Ри за блестящото и изпълнение в “Оазис” на Ли Чанг-Донг. Отделно филмът грабна общо 5 отличия – сред които са специален приз за режисура и наградата на ФИПРЕССИ. Анимационното кино не остана по назад – 2004 бе щастлива за Сеон Пек-Йоп и неговия “Осеам”, който взе кристалът на Анеси. 
"Огнени багри" (реж. Им Куон-Тек)
Списъкът с успехите на южнокорейските филми по престижните кинофестивали може да бъде твърде, твърде дълъг. (Само през 2002 година 154 корейски филма са участвали на 108 международни фестивала!) През последните 5-6 години в България все пак успяхме благодарение на българските фестивали да видим една нищожна част от корейското кино. Сред образците, направили силно впечатление на публиката и професионалистите са “Ил Маре” – реж. Лии Хюн-Сенг, “Тайни сълзи” на реж. Парк Ки-Хьонг, “Оазис” на Ли Чанг-Донг, “Пролет, лято, есен, зима… и пак пролет” на Ким Ки-Дук. От видяното може да се добави само един коментар – определено има за какво да се награждава корейското кино.
В дните на 18-та Киномания (5-21 ноември 2004) в НДК можеха да се видят още три заглавия от най-бързоразвиващата се и провокираща кинематография в момента.
Това бяха “Муса - войнът” на Ким Сънг-Су, “Пътят към дома” на Ли Джанг-Хянг и най-сетне “Огнени багри” на Им Куон-Тек (един риторичен въпрос: какво пречеше преди време, когато излезе и филмът на Андерсън да закупят и корейския? Нали Канската Палмата е и на двата филма…) Следващите редове от тази статия ще се опитат да щрихират основните причини за шеметния успех южнокорейското кино. И също така скицират портрети и на двама от най продуктивните и талантливи режисьори на страната - класикът Им Куон-Тек и радикалният Ким Ки-Дук.
 
Киното, като пълно обслужване
Излязоха доста критически статии и мнения относно т.нар “фестивална мода по корейското кино” и “корейския синдром на екрана”. Китайският режисьор от петото кино-поколение Суън Джоу изразява своята азиатска гледна точка, като категорично отсича: “Трудно е да се обобщава така – мода или не-мода. Корейското кино сега просто е най-доброто. Смесицата между реалност и драматизъм в техните филми е прекрасна. Корейците успяват да доведат образа и сюжета до една особена екстремност. Но ако корейското кино продължава да се развива така, може би ще се появят и проблеми. Страх ме е да не се самоунищожи. Иначе като средно равнище корейските филми са много добри. Дори и да не разглеждаме върховите постижение, средното ниво е високо. За сравнение – смятам, че средното ниво на китайското кино в момента не е такова..” Карл Баумгартнер – продуцент на Ким Ки-Дук за “Пролет, лято…” също се страхува. Само че, от друго нещо – от пренасищането на пазара с корейски филми. Според него, ако това се случи, публиката неминуемо ще се ориентира към нещо ново и различно: “Точно така например иранският филм се превърна в мода. Може това да се случи и на корейския. За жалост западният пазар не винаги функционира по отношение на страни, а по-скоро по отделни режисьори. Факт е, че се появяват непрекъснато нови имена от Изтока, които могат да бъдат доста добри.”
"Пролет, лято, есен, зима и пак пролет" (реж. Ким Ки-Дук)
Всъщност, дори и да има такава “корейска киномода” – това е една удачна и твърде качествена алтернатива на масовата холивудска продукция, която все повече и повече залива киносалоните по света. Разбира се има критици и киноведи, които обясняват маниерно набеденото за “модно” съвременно корейско кино с естествения процес на развитие на кинопродукцията в Страната на утринната свежест. Но докато в Северна Корея кино май почти не се прави (ако се прави то не излиза извън пределите на страната), а се събира в личната колекция на Ким Чен Ир (известен и като киноман и поклонник на Джеймс Бонд и Елизабет Тейлър, лидерът има достойна филмотека с 15 000 заглавия) – то в Южна Корея от години здравата се работи за защита, производство и промотиране на собствените филми.
Средно Южна Корея за година произвежда около 60 филма, а се одобряват за продукция около 250 проекта. Крис Бери, един от основните и сериозни изследователи на съвременното азиатско кино, обяснява мащабите и механизма на южнокорейския кинофеномен с определението Full Servise Cinema. Тоест – пълно обслужване на корейското кино, от всяко едно ниво в индустрията с цел свръхпроизводство и свръхпромотиране.: “Днес във все по-широки кръгове - казва Бери - филмите на Корея се обсъждат като най-успешните и емблематични Не-Холивудски продукции появявали се някога в световен мащаб. Феноменалното е именно това, че успехът е двустранен – и на вътрешния пазар и на външния.”
 
Закони, цифри и класации
От 1980 година насам културната политика на Южна Корея по отношение на киното е насочена главно към създаване и реално функциониране на строги механизми не само запазващи, но и поощряващи кинопроизводството и кинопоказа. Така например в Закона за киното, влязъл в сила от 1985 е записано, че вносителите на чужди филми могат да получат лиценз за внос само ако продуцират или подпомагат с печалбата родното кино. Две години по-късно същото условие става валидно и за чуждестранните компании, които искат да снимат, продуцират и разпространяват директно в Корея. Противно на очакваното от скептиците, с всяка изминала година броя на внесените чуждестранни филми расте. Приходите в касата с надпис “корейско кино” – също. В Закона за киното съществува и така наречената “скрийн квота”, насочена към киносалоните. От 1996г. определен брой дни са запазени за кинопоказ само на южнокорейски филми. Близо 11 страни в света имат такава “скрийн квота”, като запазените дни са 50. В Южна Корея тази цифра е твърде различна – задължителния минимум е 106 дни в година и е препоръчително да стигне до 146 дни, в които всеки киносалон трябва да прожектира национално кино. Така се ограничава достъпа до екран и на два основни конкурента. Първият – киното на Щатите. И вторият - на Япония (с която развоят на отношенията и в киноразпространението са доста интересни и необичайни). Чрез “скрийн квотата” се създава и ситуация на търсене на родно корейско кино. Резултатите от тази кинополитика не закъсняват. И така през 1998г. песента на Селин Дион в “Титаник” събира 4,7 милиона зрители, а южнокорейският “Шири” на Кан Че-Гю 5,78 милиона зрители (данните са екраните в цялата страна).
Но да погледнем какво е положението в момента, от началото на 2004 до средата на октомври. Населението на Южна Корея надхвърля 47 милиона жители, а това на Сеул е над 10 милиона, в страната има 1000 киноекрана, а билетът за кино струва 7000 вона (приблизително $ 6.00). На първо място в челната тройка на най-добре вървящите филми за 2004 е блокбастерът “Тхегики/38-ят паралел” (в САЩ се разпространява като “Таегуки”) – отново на Кан Че-Гю. Излязъл на 5 февруари, филмът се е задържал на екран 13 седмици, събрал е над 3,5 милиона зрители в Сеул, и 11,7 милиона в цялата страна. След него е американският “Троя” с 8 седмици екранен живот (от 21 май), 1,4 милиона зрители в Сеул и над 3,5 милиона в страната. На трето място е “Шрек 2”, който се е застоял в кината 4 седмици (от 18 юни), гледали са го в столицата 1,3 милиона души, и 3,2 в Корея. Петте лидери на кинопоказа за седмицата 11-17 октомври 2004 са: първи – “Дом с привидения” (Южна Корея), втори – “Домът на летящите кинжали” на Джаи Имоу (Китай), след което – “Победата на мистър Гам” (Южна Корея) и “Семейство” (Южна Корея), а филмът от САЩ “Пътешествие около земята за 80 дни” е едва на пето място.
"Брегова охрана " (реж. Ким Ки-Дук)
Положението се променя и в дистрибуцията на корейско кино зад граница. През 80-те и до средата на 90-те Южна Корея няма никаква активна ориентация към филмовите пазари и фестивали. Нещата рязко се променят когато започват да се вдигат самите филмови бюджети и да се правят все по- скъпи и скъпи продукции. Отделно, че се сменят поколения продуценти – старата генерация отстъпва позиции пред по-млади и напористи мениджъри, които определено се насочват към международните киноарени. Така през 1998 отново “Шири” на Кан Чегю се задържа 3 седмици на върха на Хонгконгските боксофиси. Въобще, азиатският пазар е основното поле на действие на корейското кино. Факт, който от една страна е огромен успех, а от друга - променя маршрутите на азиатските, европейските и американските арт-хаус дистрибутори. Още един пример с “Муса - войнът” на Ким Сънг-Су, който е на Киномания – за 2001 година филмът е имал 500 прожекции в Китай и 150 във Франция. Въобще, след пробива на “Шири” корейската кинополитика хвърля всички сили за промотиране на главно игрално кино, последвано от документално и анимационно. Три сравнения: по официални данни през 1991 купените в света корейски филми са 17, през 1999 – 75, а през 2003 – 164 заглавия в 56 страни по света. Значително се увеличават и приходите от продажбите на корейските филми. До момента печалбата от разпространените на “Тхегики/38-ят паралел” в САЩ е над 1 милион щатски долара.
Успешно Корея рекламира и фестивалите си. Престижът на Международния фестивал в Пусан все повече расте. Там всяка година се организират специални програми и скрийнинги за архивни филми, част от кино историята на Корея. Има и форматни кинофоруми – като Пучон Интернешънъл Фантастик Филм Фестивал, Джеонджу Филм Фест, Сеулският филмов фестивал на независимите продукции и още много други. Корейският филмов архив и Корейският филмов съвет (KOFIC) също работят на пълни обороти. Съветът изпраща по електронната поща информационен бюлетин с новини и събития от киноживота в Страната на сините реки и планини (още едно от приказните имена на Корея.) Така може да се информираме за условията за Националния сценарен конкурс за корейската общност зад граница. Или че в последната сесия на KOFIC, 10 игрални и 11 късометражни филма - сред тях е и “Пустият Дом” на Ким Ки-Дук – са спечелилите подпомагаща субсидия в програмата “Превод на субтитри”. Какво значи това? Филмът на Ким ще бъде отново преведен и ще бе извадено ново субтитрирано копие при L.V.T. в Париж… Ето го модела на Full Servise Cinema в пълния си блясък. Как няма да има такъв успех корейското кино като всички се въртят около него?!. Или както обобщава Крис Бери “Успех, който е твърде различен от новата азиатска кино-вълна започнала от края на 80-те.”
 
Им и Ким – естетика и болка
Киното на Южна Корея не е само статистика, цифри, бюджети и зрители. То има и своите големи автори и велики филми. Най-емблематичните режисьори от Страната на утринната свежест, чиито имена знаят всички са доайенът класик Им Куон-Тек и носещият скандална слава Ким Ки-Дук.
И двамата режисьори могат да се похвалят с достоен работохолизъм. Филмографията на Им Куон-Тек (роден 1936) наброява почти 100 заглавия. А тази на Ким Ки-Дук – 11 (роден 1960). И двамата правят по два-три филма годишно. Ето какво казва за Ким Ки-Дук продуцента Карл Баумгартнер: “Много бърз режисьор. Това понякога е проблем за него. Защото той иска да разказва страшно много истории. Всички те кипят в главата му и изглежда така, че няма да има време да разкаже чрез киното си всичко, което го занимава”.
Класикът Им Куон-Тек дебютира през 1962 с “Сбогуване при река Думан”. А на Киномания видяхме предпоследния му засега филм “Огнени багри.” Им е работил в почти всички филмови жанрове: от историческата драма, през черното кино, до екранизацията на литературни произведения. Качеството и значимостта на творчеството му е сравнимо единствено с това на японеца Акира Куросава, не случайно двамата непрекъснато ги сравняват. От 1978 година с филма “Генеалогия” насам Им Куон-Тек тотално променя курса на филмите си. Основни заглавия са “Мандала” (1981), “Гильсодом” (1985), “Майка по договор” (1987), “Адада” (1988), “Нагоре и нагоре”(1989), “Синът на генерала” (1990-1992), “Сопйондже” (1993), “Чхунян” (2002), “Огнени багри” (2002). Им се откъсва от комерсиалното кино и все повече създава творби, стъпващи на естетическите принципи на традиционната корейската култура, самобитността на фолклора и красотата на пхансори (вид народна песен в Корея), пейзажната живопис, сакралността на религията. Но филмите му са далеч от дидактиката и културната пропаганда. Точно обратното – като истински майстор Им надгражда традицията и идеята за запазването на идентичността чрез универсалните теми в киното си и изтънчения си кино език. Кадрите му са като оживели картини на старите азиатски майстори. И нанасят с красотата си особена болка в зрителя. Така е и в “Огнени багри” – филм за художника от Чосонската династия Чан Сун-Оп (1843-1897), вечно пиян и опиянен от жени и живопис. Болка от създаването, от желанието да избягаш от канона, болка, която те принуждава вечно да бродиш…
На въпроса на един журналист “Как бихте могли да дефинирате вашият свят?” Им Куон-Тек отговаря така: “Все още не знам дали съм носител на някакъв особен свят. Колкото повече остарявам разбирам, че не притежавам нищо, разбирам, че единственото нещо, което мога да правя е кино. И ще снимам – докато умра! Вярвам, че киното прави хората по-добри, помага им по-добре да живеят. В момента съм на етап, в който искам да разкажа на екран истории за нещата, които ни карат да изпитваме страдание.”
Киноезикът също става обект на сакрализирано натоварване и във филмите на другия голям корейски режисьор – Ким Ки-Дук. Традицията на Изтока е толкова силна, че дифузира безпрепятствено и в неговите кадри, независимо каква история разказва. Принципно, в Корея киното на Ким Ки-Дук не е особено популярно в Корея и често го смятат за шокиращ автор, не представящ достоверно действителността. Преди да стане режисьор самият Ким професионално се занимавал с живопис и история на изкуството. Учил е в художествената академия в Париж. След което се връща в Корея и започва да пише сценарии.Дебютира в киното през 1996 с “Дивото животно”. След което следват “Крокодил” (1996), “Остров” (2000), “Адрес неизвестен” (2001), “Лошо момче” (2001), “Пролет, лято, есен, зима… и пак пролет” (2003), “Самарянка” (2004), “Пустият дом” (2004)… Филмите му са екстремални като емоционално натоварване, с резки и неочаквани завои, хем много близки, хем много различни един от друг.. В тях времето е спряло – до днес, до вчера, до утре. Болката при Ким също я има – поражда се от страстта, желанието и страха да притежаваш, от вината и от опрощението. Естетиката му е силно символична, понякога диалогираща с тази на Им Куон-Тек, преобръща представите за реалност. “Правя каквото мога. – казва скромно за себе си Ким Ки-Дук. Нямам амбиция да съм най-добрия. Само знам, че човек който иска да живее дълго не трябва да се занимава с кино. Когато снимаш, изживяваш живота на всичко твои персонажи, а твоят собствен живот минава покрай тебе незабележимо.”
 
Copyright © Андроника Мартонова

Андроника Мартонова е кинокритик и киновед. Преподава кинокритика в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Специализира далекоизточно азиатско кино в БАН. Ползва български, руски, френски, английски и японски.

MTR архив :
С последния си филм "Кукли" (Dolls, 2002) Такеши Китано за пореден път провокира и изненада както публиката, така критиката. На 59-то издание на кинофестивала във Венеция през 2002 лентата предизвика доста вълнение."
Андроника Мартонова