Media Times Review    Google   
___









мастило
 януари 2005

Спомен и мисли за българското кино

Лазарин Лазаров


     Онзи ден случайно видях в Интернет-издание на български вестник името на една моя стара любов. Тя - сценарист и режисьор на някакъв късометражен филм - получила награда на някакъв фестивал в Пловдив…
     Помъчих се безуспешно да си я представя на близо 55 години с наградата в ръка. Но спомените ми ме върнаха към друг образ - на 20-годишно момиче с тъмна коса, бяла кожа и хубави черни очи с дълги мигли. Видях я в червено костюмче, с червени обувки и червено лале в ръка. Така тя изглеждаше в началото на 70-те години, когато в неделните обедни часове на Цветница и Великден се разхождахме по ”Цар Освободител”. Тогава София бе чиста и спретната и добре облечени софиянци излизаха на ”парад” по булеварда с раззеленили се кестени по време на пролетните празници.
 
     Обичахме да говорим за книги, театрални постановки и филми. Тя беше втора година студентка в МЕИ, но с подчертани интереси към литература и изкуство. Усещах, че професията, за която учеше, не я влече. В отделни, редки случаи, успявах да почувствам, че характерът й е доста амбициозен.
     Често ходехме заедно на театър или кино. Спомних си как един път бяхме отишли да гледаме ”Кой се страхува от Вирджиния Улф” на камерната сцена на Народния театър. Още при влизането ни в малката зала не бе трудно да забележа, че на първия ред беше седнал Ст. Ц. Даскалов, застарял и белокос, дремещ до значително по-младата си жена.
     - Това е Ст. Ц. Даскалов с жена си - посочих го аз.
     Тя го огледа и след кратка пауза каза:
     - Ах как го мразя…
     - Нима го познаваш? - учудено попитах.
     - Не... За първи път го виждам. Изглежда някаква омраза се е създала у мен когато в гимназията трябваше да чета някои от книгите му. Представях си го, че има крачна пишеща машина…
 
     Понякога говорихме за българското кино, за български кинорежисьори. Имах чувството, че Тя ”мрази” по подобен начин повечето български кинорежисьори. Всъщност, ние виждахме оправдания за състоянието на българското кино по това време, но много ни дразнеше упоритото натрапване на определени режисьори - комунистически ветерани или по-млади връзкари. Вместо за сериозна критика, всеки техен пореден посредствен филм биваше повод за отбелязване от тогавашните социалистически критици колко големи били техните заслуги.
     - Защо за разни Жандовци, Шаралиевци и Зако Хескиевци пътят е винаги свободен? Защо никой не смее да ги критикува? - ядосваше се Тя.
 
     Разговорите ни доставяха истинско взаимно удоволствие. Не беше трудно да разбера, че й е приятно с мен, но Тя винаги ставаше сдържана когато разговорът стигаше до някакви съвместни бъдещи планове.
     - Ти си ”скорпион”, аз съм ”лъв”, ти си вода, аз съм огън, а водата гаси огъня… - отбеляза тъжно веднъж Тя. Усетих че това момиче мисли за бъдещето си.
     Разделихме се само след половингодишна любов. Разделихме се някак си естествено, без да сме били скарани, знаейки че някаква случайна бъдеща среща ще ни достави удоволствие.
 
     Изминаха години, случайно, по косвени пътища, разбрах, че Тя е завършила МЕИ-то и че е станала любовница на един от най-известните и влиятелни български театрални актьори. Вместо да започне работа, с негова помощ тя влязла във ВИТИЗ - специалност кинорежисура.
     Срещнахме се случайно след около десет години, точно когато Тя завършваше ВИТИЗ. Тя използва някакъв гастрол на големия актьор за да ми подари няколко срещи. Тя вече познаваше лично повечето от нашите театрални и филмови знаменитости. Спомням си че ми показа някакво английско списание с коментари на преподаватели и студенти от някаква артистична школа за филма на Рангел Вълчанов ”Лачените обувки на незнайния войн”. Този филм беше излязъл една-две години преди това и беше показван на фестивал в Лондон. Повечето от коментарите бяха сдържани, а някои - направо подигравателно-критични. Че имало самоцел и маниерност, че детето-артист било прекалено sweet, че фолклорът, макар и интересен, бил изкуствено вграден.
     - Жандов и Зако Хеския ряпа да ядат - подхвърли Тя по повод на Рангел Вълчанов, който всъщност беше станал много популярен у нас. - Тоя човек умее да гради популярност с оригиналничене и приятелски връзки като никой друг. А къде по-професионални режисьори имаме…
 
     Тогава Тя не ми каза нищо за собствените си амбиции в кинорежисурата, които изглежда са били твърде реални при солидната поддръжка на влиятелния актьор. Само няколко години по-късно прочетох във вестниците, че някакъв филмов съвет решил да повери снимането на нов игрален филм на млад режисьор-дебютант. ”Всяка неделя” показа в едно от предаванията си как Тя снима нов обещаващ български игрален филм. Месец след това, през 1984, филмът излезе по екраните и… се оказа поредна българска боза.
 
     Втората ми случайна среща с Нея стана чак през 1995, когато след доста дълго пребиваване в Щатите си бях дошъл за няколко месеца в София. Опитах се да я подразня за провала й като режисьор на игрални филми.
     - Аз може да съм потрошила стотина хиляди лева грешни пари, но да не са ми ги поверявали - каза Тя. - Във всеки случай, аз разбирам какво представлявам и няма повече да използвам връзките си в тези среди. Повечето други режисьори знаят какво представляват и пак използват връзките си с надежда да се утвърдят. А има и такива, дето нямат реална представа за себе си...
 
     Малко преди това бях гледал в Щатите македонския филм ”Преди дъжда” на Милчо Манчевски, който беше номиниран за най-добър чуждестранен филм на поредните Оскари. Тя, естествено, беше чувала за филма. Попитах я какво се говори в нейните среди за този филм.
     - Всички са го намразили, говорят за него с пренебрежение, без да са го гледали. Завист, завист, завист…
     Доколкото знам, този филм никога не е бил показван в България.
 
     Тя продължаваше да изглежда като човек, който знае какво иска. Попитах я как е изживяла сгромолясването на монополната държавна кинематография след 1989.
     - Изведнъж се разбра колко безлично и паянтово е било българското кино. Никой му няма доверие, никой не дава пари. Иначе… хората са същите, манталитетът им същия. Създадоха НФЦ на мястото на старата кинематография. Уж нов орган, в различни икономически условия, а им се иска нещата да си продължат по старому. Сериозна критика няма - само хвалебствия. Всеки се тупа в гърдите. Риторика… Но аз ще се боря…
 
     Моите общи впечатления от културния и политически живот в тези кризисни посткомунистически години напълно съвпадаха с думите й. Хората като че ли не си даваха сметка че са в нови икономически условия, че нещата вече би трябвало да се постигат по друг начин. Че трябва да се преподредят в социалната и професионална йерархия на базата на по-други ценности. Че всеки трябва да осъзнае колко действително струва. Комунистическото мислене и старото връзкарство продължаваха да се ширят.
 
     Спомените за Нея постепенно ме наведоха на размисли за българското кино. Очевидно, все още не може да се говори за ново българско кино. А старото? Исках да видя какво са написали специалистите. Оказа се, че не мога да намеря цялостна и задълбочена, професионална оценка за него. Порових се доста в Интернет - намерих многобройни, но откъслечни ”изследвания” с не твърде ясни изводи, хвалебствени рецензии в претенциозен стил и непълни хронологии. Какви са обобщените художествени и кинематографични белези на българските филми от последните 50 години? Кои са открояващите постижения на българското кино от този период? Не можах да намеря авторитетни отговори на тези въпроси. Само неясно написани, обикновено приповдигнато-хвалебствени статии по отделни поводи, режисьори или филми и почти липса на реални аналитични оценки по обективни показатели като брой на зрители, награди, чуждестранни рецензии и т.н.
 
     Принуден бях да потърся и се доверя на чуждестранни източници и автори. Всъщност, оказа се, че единственият източник на що-годе обобщена информация и оценка за българското кино е една единствена книга, при това на английски език. Заех чрез местната библиотека книгата на Ronald Halloway "Bulgarian Cinema" (1986). Споменава за изолация, национализъм, провинциализъм, дидактизъм, полу-професионализъм - все характеристики, които рядко се срещат в рецензиите и студиите на българските критици. А L.R.S. Bruce направо казва в един наръчник за източно-европейското кино от 1992: ”Българските филми се произвеждат, но ги няма - те са недостъпни не само за обикновения зрител, но и за специалистите”. Разбирам защо в този род монографии за източноевропейското кино, ако за унгарското, например, са отделени 20 страници, за българското - само две-три. Причината е една: obscurity (безличност, мъглявост, неизвестност).
 
     Разгръщам в Интернет последните броеве на в. ”Култура”. Чета например: ”Шарланджиев възвестява характерната за българското киномислене и деяние наранена, неравна зрялост, разумна отвесна средищност, склонност към добродетелност, глухо достолепие”. Това е, моля ви, подзаглавие на ”Широкото българожитие” на Красимир Кумов. Що за кинематографична алабалистика? И изцепвания от рода: ”Рангел Вълчанов е сигнал за изправяне на глава; пред мощното му присъствие капитулират граници, фестивали и власти” (Геновева Димитрова).
 
     Тези хора не могат ли да се поогледат реално? Нищо ново ненаучено, нищо старо незабравено! Докога?
 

Лазарин Лазаров е доктор на химическите науки, старши научен сътрудник в БАН до 1990. Работил е като гостуващ професор в Макс-Планк института за въглищни изследвания в Германия, Университета Лихай в Пенсилвания, Университета на Охайо и Университета на Небраска. Автор е на монография по структура на въглищата излязла през 1992. Понастоящем живее и работи в Линкълн, Небраска.

Авторът пише политическа и културна публицистика. След 1995 е публикувал повече от 50 статии, интервюта, есета и разкази в български вестници, списания и интернет-издания. Публикувал е също критични статии по управлението и организацията на науката и висшето образование в България.


за контакт с автора: llazarov@inetnebr.com