Media Times Review    Google   
___









перспективи
 януари 2005

Съревнование между Вятъра и Слънцето

Джонатан Лоурънс


Служител на обществен плувен басейн в парижкото предградие Сейн-Сен-Дени бе уволнен след като местен кмет постави под въпрос лицевото му окосмяване. «Външната изява на религиозни убеждения не може да бъде толерирана там, където учениците ходят на курс по плуване», заяви кметът. Той продължи с реторичен въпрос, който отразява актуалната загриженост за мястото на Исляма във френското общество: «Истински проблем ли е проселитизмът (приемането на нова религия) в нашата страна? Току-що приет закон не напомня ли на всички нас дългът да зачитаме неутралитета на светския живот?» Служителят от градския басейн Мурад Ламсанс твърдеше, че просто се опитвал да бъде «добър мюсюлманин» и не възнамерявал да агитира за поислямчване на никой от плувците. Малко след внасянето на законопроекта миналата зима, бившият министър на образованието Люк Фери декларира фактически, че в закона за забраната могат да бъдат включени и «някои бради». В крайна сметка това не стана, но властите дадоха ясно да се разбере, че не харесват това, което виждат под някои окосмявания на лица и глави, а именно -- организирано движение на религиозни предписания и проселитизъм. Френският термин за понятието «ислямски екстремисти» е ле барбю, тоест -- «брадатите». А това е сроден термин на ле фам воале -- тоест «онези със забрадките» -- когато става въпрос за жени. Според официални лица, движенията на радикалния Ислям «изпробват» Републиката, и държавата не бива да отстъпва от задължението си да гарантира «духовно неутрална обществена сфера».

Чуството за криза около публичната изява на мюсюлманска идентичност не бива да бъде подценявана. Тя достигна кулминационната си точка при мащабното отразяване от медиите -- седмици преди бомбаджийствата на 11 март
в съседна Испания -- на редица експулсирания на френски имами и -- разбира се -- след окончателното приемане от френския Сенат на закона за забрана на носенето на «очебийни» религиозни символи в началните и средни училища. Френските власти чакаха с нетърпение да наложат комплект общи разпоредби за модел на поведение и интеграция на граждани-мохамедани.

Това специално становище се явява непосредствено след декларираната опозиция на Франция против войната в Ирак. Със забраната на забрадки за момичета в началните и средни училища, никой не може да твърди, че френското правителство се опитва да изтръгне арабски симпатии. Всъщност, с тази своя забрана Франция може би загуби международната подкрепа на някои в мохамеданския свят. Франция се очерта като терористичен обект от момента, когато законът за забрадките бе приет през март 2004 година. Тогава Айман ал-Зауахири обяви мярката за «доказателство за омразата на кръстоносците срещу мюсюлманите». Писмената заплаха бе изпратена по пощата до вестник Льо Паризиен, където той нарече законът «обявяване на война срещу мюсюлманския свят».

Неизбежна ли е конфронтацията
между личните религиозни свободи и преоткритото могъщество на френския секуларизъм? Фактът, че чалмите на сикхите, еврейските ярмулки и християнските кръстове са включени във френската училищна забрана, не е достатъчен за много наблюдатели -- загрижени че мохамеданите биват несправедливо набелязвани и стават изкупителна жертва в днешната политическа атмосфера. Френски мохамедански лидер сравни държавната забрана на забрадките с други «несправедливи закони» от миналото, като носенето на жълти звезди от френските евреи по време на германската окупация. Фактически, всред арабското население във Франция не се надигна силна опозиция срещу закона, и проучвания на общественото мнение показаха, че френските мюсюлмани са в съвсем малка степен против. През февруари тази година имаше само изолирани митинги срещу забраната, на които присъстваха неповече от няколко хиляди души. След приемането на закона и последвалият меморандум с инструкции за прилагането му, мохамеданските лидери продължиха своите разногласия по това, колко стриктно трябва да се прилага законът и дали да препоръчат гражданско неподчинение на първия учебен ден.
През септември, обаче, американски новинарски екипи, които се готвеха да заемат позиции около училища в предимно емигрантски квартали с надежда да присъстват на «бунт» останаха разочаровани от липсата на драматични събития. Всъщност, онова което можеше да бъде извънредно конфликтно начало на учебната година, протече «в братски дух», ако съдим по думите на министъра на просветата. Прогнозите за масови изключвания на ученички-мохамеданки се оказаха безпочвени. Миналия месец само 635 момичета се явиха на училище със забрадки. Повечето от тях -- с изключение на стотина -- се съгласиха да свалят забрадките през първите един-два дни; това бе приблизително
същия брой на така-наречени «конфликтни случаи» в предишните години. До 15 октомври Министерството на просветата обяви, че учителският състав из цялата страна успял да убеди останалите неподчинени носителки на забрадки -- с изключение на 72 -- да ги свалят.

Два главни фактора помогнаха за успокояване на духовете. На първо място бе фактът, че носенето на забрадки никога не е било масово явление. В годината преди забраната, през есента на 2003 година, вътрешното министерство изнесе, че от общо 250,000 мохамедански момичета в началните и средните училища, по-малко от 1,500 носели забрадки -- или под 1%; а това е по-малко от максималния брой 2,000 в 1994 година. Официалният «посредник по забрадките» в Министерството на просветата е установил само 150 «случаи със забрадки» в 2003 година, докато момичетата получили нареждане да свалят забрадките, но отказали да го изпълнят -- включващи 20 «трудни случаи» на безкомпромисен отказ -- свършили с десетина изключвания. От 72 носителки на забрадки, отказали да ги свалят тази година, когато учителите поискали съдействието на властите, счита се, че из цялата страна е имало двайсетина вероятни изключвания (предимно в околностите на Страсбург и Париж).

След разединителните национални дебати относно закона за религиозните символи, отсъствието на масово неподчинение след влизането на закона в сила, вдъхна увереност у френската общественост, че всъщност нейните съграждани мохамедани не търсят конфронтация. Някои представители на училищните власти демонстрираха също така склонност за компромис. Родители, извикани да се явят при директора на училище в Мант Ла Жоли преговаряха да издействат за дъщерите си правото да носят забрадки в междучасията и да ги свалят на влизане в класната стая.

Вторият капитален фактор зад сравнително мирното разрешение на кризата във френските училища бе взимането на двама френски журналисти като заложници на 19 август в Ирак. Похитителите изискваха като откуп вдигане забраната на забрадките във Франция. При това положение, обаче, дори опонентите на забраната, които бяха организирали протестни митинги, се включиха в единодушен общонационален апел към всички ученички да спазват новия закон. Мюсюлмански лидери заклеймиха това вмешателство отвън в техните вътрешни работи. Те доказаха своята лоялност към Републиката, като нарекоха условията на похитителите «отвратителен шантаж» и прокламираха гръмко мотото «Няма да има кръв на моята забрадка»!

Имайки предвид шума, който се вдигна по света около забраната -- от Кайро и Фалуджа до Вашингтон -- и сравнително малкия брой момичета дошли на училище със забрадка, защо правителството избра този ход? Забраната се вписва в рамките на по-обширната кампания за намаляване агресивността на известни религиозни атрибути и потенциално двойнствената лоялност на своето мюсюлманско население, за което френското правителство се опасява, че е манипулирано под натиск отвън. Властите по-специално твърдят, че получават все по-често сигнали за «реислямизиране» всред младежта в квартали с висок риск. Уязвимостта на тези -- второ и трето поколение -- емигранти произлиза без съмнение от предишни неуспели опити на държавата в политическата и гражданската им интеграция. Най-нови проучвания по поръчка на вътрешното министерство подсказват, че религията е започнала да изпълва този вакуум във френските предградия до такава степен, че дори най-банални обществено-организационни дейности като излети, кампинги и футболни мачове придобиват религиозен отенък.

Масовото отразяване в медиите на събития, където мохамедани настояваха за полова сегрегация -- било то във физическото възпитание, обществените басейни или болниците например -- подсилваха впечатлението за назряващо предизвикателство. Или както бившият лидер на парламентарното мнозинство запита в реторичен стил: «И какво още -- защо не отделни купета за мъже и жени в обществения транспорт? Това може да доведе до нова разновидност на апартейд, в разрез с нашите републикански идеали». Френската ценностна система, включваща личната свобода на вероизповедание, остава по този начин на заден план -- заменена от впечатлението за заплаха срещу националната сигурност и френския начин на живот.

Народноствеността получи следната опростена дефиниция на проблема: чужди радикални елементи използват Франция за опитно поле на тяхната по-обширна стратегия. Всяка проява на носене на забрадки в училищата, твърдят някои френски официални лица, трябва следователно да се обясни с външни фактори. Някои изказаха предположение, че момичетата носят забрадки вследствие натиск на квартално ниво от пристигнал неотдавна чуждестранен имам, който не разбира френския начин на живот; или може би поради богаташи от Саудитска Арабия, които плащат на френски мохамедански семейства да изпращат дъщерите си на училище със забрадки.

Забраната на забрадки -- и експулсирането на някои имами -- се превърнаха в практичен символ на солиден държавен отпор, целящ да облекчи задграничния натиск върху френските граждани. Държавата във Франция смята, че е във война с чужди сили -- а не с индивидуални случаи на избор по съвест -- като използва инструментите на нейно разположение: изисквайки по този начин жестове на видима «жертва» от мюсюлманите пред олтара на републиканската интеграция.

Проблемът заслужава да бъде поставен в исторически контекст, въпреки че не е съвсем в рамките на предишни битки за разделение на Църквата от Държавата. Трябва да разглеждаме мястото на религията в обществения сектор по-скоро в прехода от еманципация към гражданственост. В очите на Държавата, отделни елементи на облеклото въплъщават метафоричните качества на лоялност и принадлежност към дадена социално-политическа групировка. За религиозните наблюдатели и активистите за човешки права всичко това се свежда до свобода на словото и свобода на вероизповеданието. Но за държавни администрации, загрижени за интегриране на социално-културни общности, тези повърхностни белези на различие подкопават устоите на едно по-обширно усилие, а именно: не просто на агитатор за републикански ценности и добродетели на нови граждани, а и на «интеграционната способност» на тези нови граждани пред мнозинството от населението. Интересно е да се отбележи, че едиктът от 1812 година в Прусия, дал граждански права на евреите, включил за известно време клауза, изискваща от тях да уеднаквят начина си на обличане и да обръснат брадите си. Въпросният едикт забранява също на чужденци-евреи да служат като равини в Прусия.

Законът за забрадките може да бъде сравняван със закона за реформа на германското гражданство от 1999-2000. Реформата в Германия потвърди държавния суверенитет върху местното турско население, като ефективна пренастройка на териториалната юрисдикция на държавата. Първоначалното предложение на правителството даде възможност за двойно гражданство, но последвала петиция анулира мярката. Това развитие принуди турските младежи живеещи в Германия -- или онези родени в Германия -- да избират поданство на 23 годишна възраст. В същото време, когато множество френски мохамеданки изпитваха неохота да загубят принципното си право да носят забрадки, много турци в Германия бяха против идеята да избират
между турски и германски паспорт. За някои германски турци, желанието да запазят паспорта си не бе някаква претенция за национализъм -- както носенето на забрадки не винаги е било религиозно мотивирано. При всички случаи, обаче, държавата се опита да задължи мохамеданите да направят обществена и културна жертва.

Това, обаче, което застраши да се окаже сериозна конфронтация на волите, доведе до голямо сближаване между мюсюлмански лидери и френските политици. Запазвайки мълчание след терористичните заплахи последвали забраната на забрадки миналата пролет, ситуацията с взимане на заложници и първият учебен ден поставиха позициите на мохамеданските лидери извън всякаква сянка на съмнение. Френските мюсюлмани отказаха да бъдат използвани като пионки във войната
с международния терор. Или както бе посочено в статия на вестник Льо Монд, младите мохамеданки направиха скок в очите на другите от положение на «жертви» към статут на «героини на Републиката».

Забраната на забрадки мина първия си тест. Курсът на събитията канализира тези публични дебати в ускорена версия на процеса, в който евреите във френската империя от началото на 19-ти век бяха разпитвани за лоялността им спрямо държавата. Днешните мюсюлмани, както тогавашните евреи, поставиха недвусмислено законите на Републиката над техните собствени религиозни задължения. Това оказа по-силно влияние върху интеграцията от всякаква друга мярка за еманципиране. Важно е да си припомним, че въпреки твърдостта на политиката на забрана на забрадки и експулсиране на имами, отговорът на френското правителство не достигна до репресии. А това дава на държавата по-голямо поле на действие относно други искания на мюсюлманската общност. На първо време законът укрепи устоите на Френския съвет на Мюсюлманската религия, а на среден срок -- вероятно законът ще доведе до създаване на по-голям брой полуобществени мюсюлмански семинарии, управлявани чрез договори с държавата.

Застъпвайки се преди 80 години в списание «Нашанъл Джиографик» за гражданските права на руските евреи, бившият президент на САЩ Уилям Тафт се позова на баснята на Езоп за «съревнованието между вятъра и Слънцето да свалят палтото от гърба на човекът». «Колкото по-силно духа вятъра, толкова по-силно дърпа човека палтото към тялото си... Преследванията и несправедливостта просто каляват тенденцията на човека да се придържа към своите древни обичаи, вероизповедание и ритуали», пише Тафт. «Само когато Слънцето със своите топли лъчи повиши температурата и създаде некомфортност, човекът свали сам палтото си».

В епохата на
закон, който санкционира очебиещи религиозни символи, ние сме все още в обсега на пророчеството на Тафт: «Ако образованието, широките възможности, свободата и равенството бъдат предоставени на идното поколение, обстоятелствата за повдигане на възражение ще станат още по-малко очевидни.« Избягвайки явния негативен ефект на забраната, може да видим по-нататъшно нормализиране на мохамеданското присъствие във Франция -- в процеса на преговори по отделни инциденти например. Френското правителство може също да възприеме по-малко репресивен път за мохамеданска интеграция като обучение на родени във Франция имами, отделяйки по-голямо внимание на равноправието в образователната система и еднаквите шансове.


Статията е публикувана в New Europe Review.

Джонатан Лоурънс е гостуващ професор в Центъра за проучвания на Европа и Съединените щати и Брукингската институция. Той е също докторски кандидат на Политическите науки при Факултета за държавно управление в Харвардския университет.