Media Times Review    Google   
___









идеи
 януари 2005

СОЦИАЛ-КОЛАБОРАЦИОНИЗМЪТ И ВЛАСТИТУТКИТЕ

Любомир Христов


Може да се каже за Боговете на всички религии, че дължат вярата в себе си на човешката вяра и на страха, но човешките закони не се нуждаят от никаква вяра, те имат нужда само от Страха, който внушават. Поне така мисли Монтескьо, когато фиксира репресивната същност на законите. Ако се вземе предвид аксиомата, че Върховете, т.е. приближените до Върховната Власт се страхуват най-много, защото имат и да губят най-много, то в подножието на Властта пребивават и се подвизават Властитутките, измъчвани от Страха и Алчността! В условията на деспотизма, а него го има и в демократичните управления, синтезът на Страха и Надеждата ражда Алчната Страхуваща се Ненаситност – стремежът да се грабне от сетивното чрез “стълбицата на Дявола”, т. е. Властта - бързо необуздано и неконтролируемо, да се грабне от Сетивното, без да се познават изтънчените нюанси на насладата от него. Ако пък пред тази Ненаситност случайно се изпречи “по-горния свят” - Духовното, то също подлежи на обсебване, естествено, без да се познава изящното величие на Духовността!

Това като “ансамбъл”, а то не е малко, създава тълпи и даже популации от Властитутки, от големокоремести консуматори, проституиращи клакьори, котерии на безкултурната и антикултурната посредственост – кашавари на просешки публични чорби за бедни, за паупери, за плебеи. Това са идеолози без идеи, но винаги имащи “идея” за собствено благополучие, кюрета без искрена вяра в Бога, но със страстна и искрена вяра в земното, учени, за които науката е terra incognita(неизвестна земя), поети на прозаичната низост, прозаици на поредното героично настояще и неизбежното и задължително утрешно Всеобщо Щастие, щастливи музиканти със съдбовно предпочитание към жанра на Химните – на Властта, ликуващи художници и скулптури с вкус към Царските Особи и техния фаворизиран дамски антураж, организатори-бодряци, превозващи гигантски мобилизиращи лозунги на четиритактови БТР-и, усърдни и недискретни статистици на изопачената и манипулирана(и виртуална!)информация, дискретни информатори на тайната статистика… Тези са стадата от канибали-антропоиди, за които “човекът е най-висша ценност” (някак си съвсем естествено!), стадата от дъвчещи и преживящи слуги по тучните ливади на Социалното и Историческото Пасище. Тези са Властитутките, които с естествената жар на новопокръстени послушно и усърдно бъркат амалгамата на най-потребния в момента идейно-наркотичен коктейл, на текущо изгодната социална хипноза. В Евангелието на Лука е казано:”Прости им, Господи, защото те не знаят какво правят”! Не знаят ли, наистина?

Над тях тегне митичният “архетип на Тантал” – Танталовият фрагмент на човешкото съществуване. Неговият онагледен смисъл е сетивното възприемане на Бляна и Идеала и невъзможността той да бъде обладан и постигнат. Заради обида към боговете от Олимп, Тантал бил захвърлен в мрачното царство на Хадес, където страдал ужасно без вода и храна, въпреки че водата се качвала до устата му, а плодовете от дърветата почти докосвали лицето му. Точно затова възниква и се утвърждава социал-колаборационизмът! Колаборирането със силните във Властта! Властослуженето на хората Властитутки!

Властта от всички времена и континенти измерва количествата послушание, предателство, мерзост, подлост, жестокост, варварщина и доброволен канибализъм и превръща тези и други подобни прелестни човешки черти, в съответното качество – йерархизиран достъп до Благата! Тогава започва ритуалното тържествено раздаване на индулгенции за фанатична безгръбначност, перверзна ортодоксалност, атестати за подла лоялност и доброволно избрана духовна убогост. Такава е същността на testimonium spiritualis paupertatis!(Свидетелството за духовна бедност!). То, това, както и всички останали подобни свидетелства, са заслужени с унижението на Духа и блясъка на Лавровия Венец, Тържествената Грамота, най-високия Държавен Орден, Златната Палма, “Академичния” Оскар… еt cet.

Искате ли да си припомним Хораций – какво уродливо съчетание на възвишен поетичен ум и каква нищожност, дребнавост на характера в панегириците му посветени на Благодетеля Меценат!

“На царствени праотци славен внук, Меценат!

О, радост моя – чест и убежище…

Ако ти ме приобщиш към певците поети,

аз до звездите главата си горда ще вдигна!”

(Квинт Гораций Флакк. Оды, эподы, сатиры, послания).

Опази Бог от такава гордост! Истинското й название е Страх, безумен страх за Кариерата, Славата, Съществуването. А те, както е ясно, се осигуряват с безгръбначност и компримисност, чрез колаборация с Егократа, със Силния на Деня! Ето, за тази принуждаваща Социална Необходимост във формата на Обща, Универсална(Глобална) и Задължителна Реалност сме длъжни да говорим днес като носители на Свободния Логос!

Дали Хораций е имал друг избор? Вероятно е имал, дори е сигурно, че е имал и друг начин да оцелее в суровата деспотична действителност. Но е възможно и да е нямал! Защото римската история познава и един друг вид социална практика – наказанието без вина! Каквато са участта и съдбата на Овидий! Блестящ светски човек, сърцевед, познаващ най-тънките движения на душата в любовта и на любовта в душата, той е принуден да преживява самотно и мъчително в покрайнините на Римската империя край Черно море, съвсем близо до България - сред варвари. За тях мирът е бил нещо ефимерно, мимолетно и отлитащо, а войната - естествено състояние! И този изтънчен човек, чиято душа вероятно е целуната от древна олимпийска муза, сълзливо хленчи за цивизования Рим и за да прекрати изгнанието, започва да обожестявява Цезар и всемогъщата Ливия, каквато е била тогава и задължителната официална практика:

“От далнини далечни призовавам с молбата си Божествата,

Ако на нас, смъртните, позволено е с Юпитер да говорим!

Ти, на много държави – Съдия!…

Истинен образ,

с който краси се цъфтящият Рим!

Мъжът, чието величие е равно на света,

над който ти властваш!”

(Публий Овидий Назон. Скорбниые элегии; Письма с Понта, ІІ, 8).

Ако целта на Цезар е била да накара поетичната лира на прочутия в столицата Рим поет да го обожествява, той е постигнал това напълно. Мога да разбера психологическите причини за екзистенциалната трагедия на великия поет, който е бил безапелационно прокуден от родната и е бил заселен в чужда, заплашителна и негостоприемна Вселена – тази на варварския свят. Онова, което не мога да приема е безкрайната раболепност, изгубването на чувството за собствено достойнство, амнезията, която не позволява да се изрече гордото и свободно-утвърдително - Не! А иначе, от гледна точка на историческия континуитет и sub specie aeternitatis(от гледна точка на вечността), феноменът “Хораций-Овидий” е тъжна илюстрация на печалната и зловеща историческа практика в сферата на духа и… извън него!

Властитутката! Та нима този феномен трябва да бъде предикиран, определян само като древен? Не се ли вписва, не е ли жив той (не на Балкана!), нито само на Балканите, нито само в Евразия, Афразия или в Оруеловата Океания, а в цялото съвременно модерно и постмодерно пространство? Но същественото за анализа, който провеждам тук е теозисът, обожествяването на Човека, пък бил той и Цезар! Видно е, че придобиването на Славата-Универсалия, оцеляването и временното, но понякога толкова необходимо душевно равновесие, преминават през някоя от формите на хипертрофията на “хуманното”, т.е. и през Социал-колаборационизма! За Хораций и Овидий (и за мнозина още!), пътят на тази хипертрофия преминава през утвърждаването на Другия, дори на Ненавистната Другост. Защото сигурно дълбоко в себе си тези високообразовани люде не са изпитвали толкова коленопреклонна любов към Величествата, която разливат и разлистват така прекрасно в своята поезия! Но техният колаборационизъм преминава през Човека, в случая през Овластения Човек, когото превръщат в Бог! Властитутки!

Аналогичен е и класическият случай с Г.Галилей – този скандално известен учен, който разкрива незримите пътища на небесните светила, но все пак прекланя глава пред земните светила – генерал-инквизиторите на Светата Католическа Църква. Както свидетелстват протоколите от неговите разпити, той е изрекъл: “Аз, Галилео Галилей, флорентинец, на седемдесетата година от моя живот, застанал лично пред Съда, преклонил колена пред вас, високи и достопочтени господа кардинали на Вселенската християнска република, имайки пред очите си Светото Евангелие, което докосвам със собствени ръце, се кълна, че винаги съм вярвал, сега вярвам и с Божията помощ и занапред винаги ще вярвам във всичко, което съдържа, проповядва и на което учи Светата католическа и апостолска църква! От чисто сърце и с искрена вяра се отричам и проклиням горепосочената ерес!”(Григулевич,И. Инквизицията,1999). Не е издържал на Властната Принуда-Универсалия горкият 70 годишен стар учен! Колаборирал е! В един миг, а вероятно след ужасна поредица от мигове, той предава делото на своя живот! Но живота си не дава! Делото, научното му дело е нужно на Общото, на комплексната Универсалия – Науката! А животът му, вече посрамен от социал-кораборацията, е нужен само на самия него! Такава е историческата истина за “Галилеевия случай”! Какво от това, че векове по-късно Светата Католическа и апостолска Църква ще признае истината на Галилей и собствената си грешка? Но навярно пак за честта на Универсалията-Наука и разбирайки дълбоко моралния крах на Галилеевия компромис, неговият ученик Виченцо Вивиани съчинява легендата, която се понася от уста на уста през поколения и векове – след съда старецът бил казал:”И все пак тя се върти!

Да, Земята се върти, Галилее, върти се ужасяващо безшумно заедно с онези, които предават ближните си и дори Великото в делото на собствения си живот, и заедно с тези, които не предават никого и никога, въпреки чудовищния натиск на поредната Властна Универсалия – самотна или сдружена с други свои посестрими! Мисля, че за съвременната рационалност е напълно ясна ирационалността на Галилеевия случай – та нима човекът за първи път се изправя лице в лице с Властната Необходимост? Казано с думите на Киркегор или Шестов, в борбата за “възможността на невъзможното” Галилей е пропуснал да утвърди Индивида и Единицата – утвърдена е Универсалията-Власт – страшна, безапелационна, всепокоряваща, унижаваща! Както безкрайно много пъти преди това в Историята!

Като че ли тъкмо този повтарящ се през вековете феномен, е дал основание на Себастиан Бранд още през 1494 година, в полуготически, полуренесансов стил, в Кораба на глупаците да направи жлъчна, но житейски и психологически точна характеристика на двойствените Властитутки, бивалентните продажници –социал-колаборантите:

“Глупак си, твърдя безцеремонно,

щом служиш Богу, и Мамону!

Че, който служи там и тук,

и там, и тук е празен звук!

На всеки невъзможно е да си слуга,

ще бъркаш често “Не” и “Да”!”

(С.Брант. Корабль дураков,47).

Дистанцията между хляба и идеята, между трапезата и мисълта, между мисълта за трапезата и трапезата на мисълта, е дистанция между “не” и “да”, между Свободата и Необходимостта. Достоевски с изумително философско проникновение разработва тази съдбовна дилема в безсмъртната Легенда за Великия Инквизитор. Злият Дух изкушава Христос да превърне камъните в хляб, за да могат чрез Чудото хората да повярват в Него. Христос не превръща камъните в хлябове, не извършва Чудото, точно това Чудо, на него не са му необходими вярващи по принуда. Той разчита на свободната вяра, на свободната ориентация, но не казва коя вяра е свободна и от какво е свободна! И дали изобщо има такава вяра! Това е страшно предизвикателство към земната организация на живота, която на грешната човешка планета е подчинена именно на изкушенията на Властния Зъл Дух. И той, чрез устата на Великия Инквизитор, упреква Христос директно:”Ако след Теб, в името на небесния хляб тръгнат хиляди, даже десетки хиляди, то какво ще стане с милионите и с десетките хиляди милиони същества, които няма да са достатъчно силни да пренебрегнат земния хляб, заради небесния?…На нас са ни скъпи и слабите… В името на същия този земен хляб ще въстане против Теб духът на Земята и като Те срази и победи, всички ще тръгнат след нас… На мястото на Твоя храм ще се издигне ново здание, ще се издигне нова страшна Вавилонска кула”(Братя Карамазови). Профетичният дух на Достоевски гениално е схванал не само миналото, но и Бъдещето на човешкото Бъдеще! По всички земни азимути! На Западното и на Източното атеистично, без-Божно бъдеще, което повежда, води и сега, милиони несвободни, но иначе добре охранени хора, чийто кумир, идол и Бог е единствено Земният Хляб! За Небесния ще тръгнат малцина, най-чистите, “солта на Земята”, “светлината на света”, lumen mundi(Мат.,5:13,14).

А Мнозинството, същото това незнаещо Истината мнозинство, заедно с Властовата гмеж на Ареопага, Сената или Парламентите от всички ъгли на планетата, този Масов човек ще тръгне в “масовка“ след Великия Инквизитор, след Антихриста-Измамник, защото той обещава да изпълни всичко, което е нужно на човека в земния живот: Идол, пред когото да се кланя, Някой, на който да връчи съвестта си и с когото да се обедини и, следователно, да се създаде един Безспорен, Общ, Единодушен Мравуняк, тъй като Световното Обединение е неизменно, ужасно мъчение и идеал на хората(Бердяев,Н. Миросозерцание Достоевского, Париж, 1968, 204)!

И така, Земният Хляб, идолопоклонството(идололатрията), отказът от Свободата и конформизмът, основаващ се на обезличаването на индивида – тези опорни точки на земния живот са лостовете, с чиято помощ Великият Инквизитор – Антихристът - неизбежното историческо Зло, ще овладее Човешкия Мравуняк. И ще заяви в лицето на Иисус:”Мы не с Тобой, а с Ним, вот наша тайна!”, Ние не сме с Теб, а с Тях, тази е нашата тайна! Така страшното господство на Антихриста ще изтръгне възторга на нещастниците пред “Могъществото, веднъж завинаги ужасило ги” и ще плени съвестта на това Мнозинство с трите сили – Чудото, Тайната и Авторитета. Ще окове съвестта им с нещо, което нещастниците от всички времена не знаят със сигурност, макар че понякога могат да се досещат – Голямата Лъжа в техния земен живот! “Мы должни будем лгать!” – признава зловещо Великият Инквизитор. И покорният Мравуняк ще запъпли сляпо и овчи доверчиво след своите Пастири, лишен от свобода, “ибо какая же свобода если послушание куплено хлебами”!

Но Великият Инквизитор е убеден, че тези изчезващи във вечността бройки от Голямото Мнозинство “поймут наконец сами, что свобода и хлеб земной вдоволь для всякого вместе немислимы” – ще разберат сами, че свободата и земният хляб, достатъчно и за всеки, заедно са немислими!

Многократно, с изключителна експресивност, евразийското източното светосъзерцание отбелязва с уважение и философска съпричастност току-що визирания проблем – вездесъщият компромис между Духа и Материята, който лежи в основата на социалния компромис, т.е. социалната колаборация. За хляба се съгласяват да се откажат от свободата на духа – посочва Бердяев. Аз видях, че и в най-революционния социализъм може да се открие духът на Великия Инквизитор. Тази тема сега е по-остра откогато и да било!(Бердяев,Н. Самопознание. Опыт философской автобиографии, Париж, 1949,145). Книгата е писана след горчивия, но достоен сблъсък на руския дисидент със страшилището на болшевишка Русия Ф.Е.Дзержински, всесилният ръководител на ЧК.

Властта, независимо къде се локализирана, дали в сакралните или в профанните сфери, знае за съществуващата дистанция между Хляба и Свободата. И всяка власт предлага или Хляб без Свобода, или Свобода без Хляб! И тук, както при толкова уязвимия Киркегор се повтаря ужасяващото “Или – или”! Инквизиторите от всички времена знаят още, че за Масовия човек полюсът на консумацията е по-осезаем и близък, а дистанцията до Свободата и Истината e твърде голяма! И тогава те постановяват: Нека бъде и пребъде Покорството и Ситата Измама! Така Социално Общото чрез Властта на Универсалиите-Закони подхвърля кокалите на изядената Истина на гладната тълпа, подхранва с тези огризки Масовото Съзнание, с Огън и Меч наказва провинилите се мравки и вдъхновено, патетично и оптимистично посочва Спасителния път на пъплещия Мравуняк!

Поклонници през Гигантския безчовечен храм на Хуманното и Социалното, на какво се основава многовековната Ви вяра в Бъдещето?

Но има все пак и един друг път - като този на Зенон Елейски или на Муций Сцевола. Както разказва Диоген Лаерций, Зенон бил обвинен за участие в заговор, бил хванат, разпитван и, за да не проговори, отхапал езика си и заплюл с него тиранина! (Лаэртский,Д. О жизни, учениях и изречениях знаменитых философов, ІХ,5,26-28). Този път е принципно различен и минава през самоутвърждаването – един достоен, по-честен и свободен път! Той е акцент върху нравствения максимализъм и нравствената героизация – Героя, Самообожествяващия се, но Свободен Човек!


Любомир Христов е доктор по философия, професор в СУ "Климент Охридски" и Великотърновския университет. Специализирал е философска антропология в Карловия университет (Прага) и е главен редактор на списание "Философия".