Media Times Review    Google   
___









музика
 януари 2005

Том Уейтс live

Златко Енев


     Не знам дали някой ми го е казал или съм го прочел някъде, но днес цяла вечер из главата ми се върти една такава мъдро звучаща мисъл – от ония, които човек с удоволствие сервира на маса, след няколко ракии с приятели (или други там хора, каквото дойде). Та, мисълта, значи, звучи така: „Няма нищо, което да състарява по-бързо от сбъднатите мечти“ (в един по-радикален вариант думата „състарява“ би могла да бъде заместена от „убива“, но, нека бъдем честни, това вече звучи прекалено много като заемка от Ницше).
     Но всъщност сигурно би трябвало да започна с това, че мисълта дойде съвсем не без повод, просто защото за мен в днешната вечер най-после се сбъдна една отколешна мечта – преживях Том Уейтс на живо. Без шегички, без майтапи – жив-живеничък Том Уейтс, точно както всеки от нас го е виждал на CD-обложки, плакати или на кино. Не е напълнял, не изглежда и особено остарял, ако и вече да клони към шейсетте, гласът му е все така мощно продран, даже и косата му не е оредяла, за разлика от моята … Абе, катил.
     Не знам защо използвах тази инак толкова грозно звучаща дума. Обикновено се опитвам да избягвам подобни неща, но в случая това някак не върви. Не върви, защото, колкото и да се напъвам, не откривам никой друг човек от шоу-бизнеса, с когото бих могъл да сравня Уейтс. Сигурно това говори най-вече за собственото ми невежество, готов съм да склоня без да споря. И въпреки това, колчем се опитам да потърся някаква категория, в която да го поставя, винаги стигам до едно и също заключение: неговата категория е малко особена, в смисъл, че се състои от един-единствен екземпляр – и че най-доброто определение за нея се намира в думичките „природно явление“.
     Да, Том много ми напомня някое от ония странни природни изваяния – били те огромни аризонски канари, нашенски побити камъни или каквото там му хрумне на човек, отколкото което и да било друго порождение на шоу-бизнеса, па дори и някое истински голямо, някое, което инак наелектризира милиони хора с изблици на анималистична енергия. Том, както обикновено се казва, си е в a class of his own.
     Та, значи, наблюдавах го аз днес вечерта, наслаждавах се на невероятната му истинност (понякога човек придобива усещането, че той напълно е забравил за публиката и просто си разправя там някаква история – най-често тъжна –, просто защото друг начин няма, такъв му е хала и това е). Ще не ще – пее. Наблюдавах го и се питах за какво всъщност ми напомня той. Някъде отдолу, откъм по-тъмните гънки на съзнанието ми напираше един образ, но някак не му беше лесно да изплува, поизмъчи ме малко, докато най-после изхвръкна нагоре като пословичната коркова тапа. Ами да! Хъкълбери Фин! Хъкълбери Фин, само че помъдрял и вече на годинки, при това принуден да живее с един талант, който го прави известен по цял свят, неизвестно дали за негово собствено удовлетворение или мъка.
     (Впрочем, не зная дали това има значение, но като дете аз винаги предпочитах Том Сойер – той изглеждаше някак по-готин, по-хитър, по-рафиниран, по-пробивен … знам ли. И едва напоследък, изглежда под натиска на годините, започвам някак да разбирам, че по-истинският от двамата герои е Хък. И този, който държи по-добри карти, струва ми се – просто защото, за разлика от Том, той няма нищо за продаване. А това, иска или не, го осъжда на оригиналност, на истинност – за цял живот).
     Та така и с този Том, който всъщност би трябвало да с е казва Хък. Той също ми се види осъден. Осъден по същия начин, по който е и героят от детската книга, ако и господ да му е дал повече от достатъчно талант, който той може да продава – след повече от тридесет години в бранша сигурно както си пожелае –, ако и това изглежда не го интересува, защото концертите му винаги се провеждат в много малки, поне за размерите на тоя бранш, зали – хиляда души публика и още няколко стотици, които мръзнат навън с надеждата да си намерят някоя от разпродадените за два часа карти. Ще намерят – дренки! Кой ти е луд да продава нещо толкова скъпоценно, пък ако ще и на двойна и тройна цена.
     А инак, ако трябва да се върнем към по-фактически неща, Том е просто неописуем. Понякога, както вече казах, човек не на шега придобива чувството, че той е забравил за публиката насреща. Или, ако не забравил, то поне толкова зает с това, което му е отредено като задача, че няма време дори да се огледа, макар и насреща му да реват, пищят и свистят немалко влюбени жени, че и мъже. Когато видите как стои по средата на сцената, крив като чвор, без дрехи, че и без кожа, целият само оголени, ревящи нерви, не може да не почувствате, поне само за миг, че има неща, които действително са спуснати на човека някъде отгоре, без запитване, без молба, като един вид призовка от дядото, дето ни е създал всички. Пари нема – действай, момче!

     И Том действа, къде ще ходи? Нали ако не действа по-леко няма да му стане?

     И слава богу, че действа. Инак нещата на тоя свят, за които си струва да се говори, със сигурност биха станали по-малко с поне едно. А като знаем колко малко са те и без това …

     Хайде, със здраве!


Copyright © Златко Енев

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца. „Една седмица в рая" е третата му книга, издадена в България. Освен нея той е написал още „Гората на призраците" (издателство „ПАН", 2001) и „Паркът на призраците" (издателство „ПАН", 2002; Годишна награда на СБП за детска литература, 2003)