Media Times Review    Google   
___









перспективи
 януари 2005

Българският “соцпатриотизъм” и неговите наследници

Вероника Бикова


Отношението към родината е екзистенциален проблем на човека. За по-голямата част от българите “родина” и “родно” са травматични понятия. Отношението към тях варира от краен шовинизъм до краен нихилизъм. Това е отражение на начина, по който се говори за България в преситеното от комплекси и кич публично пространство, което пък е рефлексия на представата за родното, създадена при социализма. Този факт се оказа изключително удобен в много ситуации по време на прехода, а и преди това, различни хора и с различни цели да разпалват без особени трудности национализма и да използват етикета “България” за най-разнообразни манипулации и спекулации.


Изпразването от съдържание на понятията “родина” и “патриотизъм” е било подготвено още в началото на 50-те години. Лозунгът за “световната пролетарска революция” е само началото на болшевишката идеология. Когато революцията вече е извършена, националната парадигма сменя класовата. Преходът от афиширан “пролетарски интернационализъм” към реален вулгарен национализъм е заложен в самата система на тоталитарната култура. Провалът на ленинското предписание за “световна революция” логично довежда до прераждането на класовата идея в национално-патриотична. Именно тогава думата “родина” получава съвсем нов смисъл. Тя става олицетворение не на страната, в която сме родени и живеем, а на единствено възможната политическа система, органично свързана с идеята за класова война и за твърдо идеологическо противопоставяне. Именно поради тази причина любовта към родината става толкова важно и толкова категорично поставено изискване на комунистическата власт.

Интересен е начинът, по който тази любов се е култивирала

Тя е била налагана, а не възпитавана

Социалистическото изкуство, въпреки усиленото настояване на партийни апаратчици на конгреси, научни конференции и писателски форуми, не успява да намери адекватен израз на любовта към родината. Тази любов е изразена от тоталитарната култура под формата на изключително несъстоятелни в художествено отношение литературни произведения, филми и лозунги. Независимо от неколкократното преиздаване на книги с високопарни заглавия като “Родината в българската литература”, независимо от скучните рецитали, посветени на България, този художествен образ се възприема по-скоро като нещо чуждо от потребителите на соцреалистическото изкуство, отколкото като нещо родно.

Една от причините соцреалистическото изкуство да не успее да култивира у хората нито истинска любов, нито истинско уважение към родното, е примитивизмът, с който то се е опитвало да го прави. Социализмът още в началният стадий на своето съществуване като политическа система и като култура отказва да се съобрази и да държи сметка за вътрешния свят на човека. Той отказа да разбира и да се съобразява със сложната природа на човешката душа, с противоречивостта на човешките възприятия и стремежи. Напротив, изначално заложеното ленинско намерение хората да бъдат превърнати в гайки на болшевишката машина категорично задължава налагането на съвсем прости модели в абсолютно всички сфери на човешкия живот. Моделирането на образа на родината и родното и в културата, и в публичното пространство следва през целите 45 години едно твърде схематично построение, с каквито социалистическото съществование е наситено

Родината се отъждествява с комунистическата партия

и комунистическия режим

Речите за България, за нейната славна история, светло бъдеще и изказването на любовта, с която тя е обсипана от своите граждани, са казионно бездарни, отегчителни и монотонни, независимо дали са произнесени на шумен пленум, тих рецитал или помпозно представяне на нечия книга. Затова провокират по-скоро скука, отколкото размисъл, по-скоро отчуждение от родното, отколкото осъзнаването му като свръхценност. Дори малкото талантливо създадени литературни произведения и смислено написани статии остават или незабелязани, или се размиват на фона на общия инфантилен патос, с който уж свещената дума България е била обсипвана.

Любовта към България освен че бездарно, е била налагана и доста лицемерно. Оказва се, че има една друга страна – брат, сестра, баща или майка на “свещената” България, която би следвало да бъде обичана наравно, не, дори повече от родината. Не случайно рециталите, посветени на България, са стриктно следвани от рецитали, посветени на СССР, не случайно всеки автор или режисьор, увековечил родината в изкуството си, се е чувствал едва ли не задължен да направи същия жест и за Съветския съюз. Всеки държавник, едва заклел се в любов към България, е бил принуден от обстоятелствата да подчертае, че изпитва не по-малка любов към великата ленинска империя. С една дума, социализмът излъга дори, че обича България. Истината е, че тогава България е била обичана единствено като поданик, като васал на една друга, могъща страна, нищо повече.

Трябва да подчертаем, че култът към СССР е бил налаган също толкова бездарно, колкото и любовта към България. От патетичните обяснения в любов към големия брат единственото нещо, което става ясно, е дълбокото непознаване на руската култура. В култ се издигна една държава, унищожила собствената си интелигенция, забранила собственото си изкуство, пожертвала собствения си народ в името на абсолютно безперспективен и фанатичен проект.

Но всъщност голямата проблематичност на присъствието на темата за родното в социалистическото живеене не е нито бездарието, нито лицемерието. Основният проблем е, че нито властта, нито официозната журналистика, нито официозната култура не успяват да обяснят, защо България трябва да бъде обичана. Любовта към България се налага като даденост, като идеологема, а не като осъзната потребност. Нещо повече - за тази любов се настоява и тази любов се използва като средство за разпалване на национална омраза по класово-партиен признак. Любовта към великия СССР и към не чак толкова великата, но все пак негова сестра България е предпоставка за ненавист към страните и националностите от другата страна на желязната завеса. В това отношение социалистическата култура създава също толкова посредствена, но и също толкова устойчива и възпроизвеждаща се традиция.

В пределите на България шумно афишираният лозунг “Ние обичаме родината си” също е цинично употребен. Всяко несъгласие със социалистическия строй е натоварено с тежкото обвинение “национално предателство” или “държавна измяна”. С любовта към родината българският вариант на комунизъм успява да обясни най-големите си безобразия, едно от които е възродителният процес.

Всичко това има своето отражение и в нашето настояще. В началото на 90-те години българинът е лишен от правилното разбиране и осъзнаване на понятия като “родина”, “родно” и “национална идентичност”. Онези, които преди 10 ноември безсрамно и безпринципно сеят омраза, също толкова безсрамно и безпринципно започват да говорят за “национално съгласие”, без да имат усет за разкаянието, което неминуемо би следвало да съпътства това национално съгласие след

травмите, които социализмът е причинил на несъгласните когато е бил политическа система.

Именно поради тази причина понятията “родина” и "родно” сега са травматични за българите. Показателни в това отношение са негативните реакции след излъчването на филма на Татяна Ваксберг “Технология на злото”, демонстриращи отказ от познаването на историята. Вместо задълбочено вглеждане в проблематичността на “патриотичния модел”, наложен от социализма, българите предпочитат евтиното и лишено от исторически основания патриотарство.

За това до голяма степен допринесе представата за българското, наложена от най-тиражираните медии и масова култура. Изказването на любовта към България там е същия високопарен лозунг, както и при социализма, не предполагащ никакъв размисъл. Спекулирането с възрожденската лексика и с творчеството на популярни следосвобожденски автори следва социалистическата линия на употреба на чужд модел за собствена пропаганда. Много показателен пример в това отношение е фактът, че шумно възхищаващите се на стихотворенията на Иван Вазов “Аз съм българче” и “Българският език” отказват да прочетат други стихотворения на същия автор като “Апатията” и “Линее наш’то поколенье”. Просто защото помпозно афишираното настояване преди време “Аз съм българче” да не отпада от училищната програма по български език в първи клас няма нищо общо нито с желанието децата от малки да познават творчеството на Вазов, нито със стремежа още със самото начало на образователния процес българчетата да бъдат възпитавани в национални добродетели. Това е част от едно напълно безсмислено, лишено от дълбочина, демонстративно патриотарство, употребяващо самото понятие “национална ценност” без вглеждане и дори познаване и разбиране на неговата същност и прикриващо дълбоки национални комплекси пред развития свят. И то постоянно дава своите горчиви плодове в годините на прехода.

За много българи след десети ноември, с помощта на трансформиралата политическата си власт в икономическа комунистическа номенклатура и нейните послушни интелектуалци и медии, понятието “родно” се отъждестви с носталгията по изгубения “рай” на социализма.

Омразата към демократите, привържениците на западната ориентация

хората с космополитна, либерална култура се рационализира в понятието “безродници” и “непатриоти”. След десети ноември у нас добиха небивало разпространение такива уродливи форми на вулгарен национализъм като антисемитизма с невероятното обилие писания за “еврейската конспирация”, омразата към турското и циганското малцинство, към мюсюлманите с прословутата “ислямска дъга”, към другите раси, особено чернокожите, и разбира се, към американците и другите “тъпи западняци”, които “искали да разчленят България”, “да я поробят”, “да ни вземат земята”. Появиха се фашистки идеолози, черпещи вдъхновение от писанията на Хитлер, “Протоколите на ционските мъдреци” и други паметници на расистката и ксенофобска псевдонаучна пропаганда. Много българи демонстрираха смайващо непознаване на историята си и неразбиране на процесите на Балканите в годините на югокризата, подкрепиха от все сърце антибългарския, шовинистичен режим на Милошевич, виновен и за някои от най-тежките насилия над българското малцинство в Сърбия. Уродливите прояви на вулгарен национализъм отчуждават духовно българите от каузата на демокрацията и интеграцията ни с цивилизованото човечество.

Това е само един момент от сложния проблем за користната употреба на идеята за патриотизъм, често срещана практика в нашия обществен живот, от която силите на старото убедително успяват да почерпят изгода. Патриотарското афиширане на любовта към България и принадлежността към българското се оказва ключ към овладяването на социални пространства. Докато през Възраждането служенето на народ и родина е свръхзадължение за личността, то сега народът и родината сякаш са задължени да обслужват користни интереси. Служенето се превръща в услуга, защото националността се сведе до една уродлива идеологическа маска, а националната гордост – до комплексирано дивашко самохвалство.

Текстът е публикуван във вестник "Детонация"